Алан Милард
Четиво за12 мин
  1. Количеството злато

Какво може да се каже за огромните количества злато, които Разказът за Соломон описва? Царят на Тир и Савската царица, всеки поотделно, донасят на Соломон по 120 таланта. 420 таланта идват от Офир. „Златото, което идваше при Соломон всяка година, тежеше 666 таланта” (ІІІ Цар. 9:14, 28; 10:10, 14). Ако един талант е около 33 кг, първите две количества се равняват на ок. 3960 кг (3,9 т), третото – на 13 860 кг (13,8 т) и четвъртото – на 21 800 кг (21,8 т) злато. Първоначалната реакция на съвременния читател е скептицизъм – според него тези цифри са от легендите. И все пак златото на Соломон трябва да се разглежда по еднакъв начин – и като количество, и като употреба.

Лесно е да отхвърлим големите числа в античните документи като погрешни. Един владетел може да преувеличи богатството си, за да впечатли други царе или своите поданици. Възможно е и преписвачите да сгрешат. До времето на елинизма еврейските книжници са изписвали цифрите с думи. Използвали са цифри само в делови документи, където са си служели с египетската система или са заемали финикийските цифри, така че това обяснява наличието на всякакви грешки[1]. Счетоводството е било дейност, изискваща прецизност, и хиляди клинописни документи показват това. Някъде се предоставят и общата сума, и отделните събираеми. Кръгли общи суми се използват там, където събираемите са ненужна подробност.

Когато се занимаваме с количествата злато, посочени в древните текстове, трябва да имаме предвид още един аспект – качеството на златото. Не всяко количество е било от 24 карата. За съжаление точното значение на еврейските думи, описващи златото, е неясно („сâгŷр“ – „чисто” или „червено”, „пâз“ – „пречистено”).

Повечето сведения за злато в различните царски надписи са за по-малки количества. Салманасар ІІІ от Асирия, когато организирал военен поход в Сирия в средата на ІХ в. пр. Хр., получил 3 таланта злато и други скъпоценности от царя на Кархемиш, който оттогава бил принуден да плаща всяка година по една мана (0,5 кг), както и още стоки. Половин век по-късно Адад-Нирари ІІІ получил 20 таланта злато (ок. 600 кг) и 2300 таланта сребро (ок. 69 000 кг – 69 т), когато подчинил Дамаск. Това са типични цифри. Има и по-големи. Когато Осия бил издигнат за цар в Самария, той платил на своя сюзерен Теглат-Феласар ІІІ 10 таланта злато, но когато същият император подчинил Тир, получил 150 таланта злато (4500 кг – 4,5 т), което е повече, отколкото се предполага, че по-ранният цар на Тир е дал на Соломон.

Египет бил известен източник на злато. В текстове от там се изброяват количества, добити от мини в различни области, или получени като данък[2]. Големи количества били складирани в дворците и дарявани на храмовете. Най-удивителни от всички са даровете, които Осоркон І (ок. 924-889 г. пр. Хр.) твърди, че е посветил на боговете на Хелиополис: 594 300 дебена злато, сребро и лапис лазули (скъпоценен камък), 2 300 000 дебена сребро и злато (това са 54 063 кг – 54 т и 209 231 кг – 209 т). Тези цифри са гравирани върху разпръснатите фрагменти от един паметник и по-големите може да съдържат по-малките, така че техният окончателен вид е несигурен[3]. Но дори да са преувеличени, когато ги съпоставим с числата от надписите на предишни царе, те илюстрират начините, по които фараоните смятали за редно да използват огромните си богатства.

 

  1. Източници на златото

Египет имал своите природни запаси от злато, а Израил нямал никакви находища. Възможно ли е един цар от Х в. пр. Хр. да събере големи количества злато в Йерусалим? В ІІІ Цар. са посочени различните източници на Соломоновото злато – Тир, Сава, Офир, – събирано чрез търговия и дарове (9:26-28; 10:10-12, 14-15, 22-29). Сава се намирала далеч от Израил – в съвременен Йемен – и ранната й история е непозната. Нейните високоценени продукти били ливан и смирна, превърнати чрез търговия в източник на голямо богатство[4]. Освен това там има златни мини, които са били разработвани периодично от древните времена насам. Някои от тях, близо до Таиф, са от периода преди възникването на исляма, макар че не се знае кога е започнала експлоатацията им. През 1987 г. в журналистически репортаж се съобщава за проби, взети от древни мини близо до Рияд в Саудитска Арабия. Те „показват, че едната от двете жили… може да съдържа до 1 000 000 т руда, от която се добиват 20 до 30 г злато на тон“ (The Daily Telegraph, 25 May 1987)[5]. Вероятно такъв „щастлив удар” е обогатил Савската царица.

Местоположението на Офир остава неясно. Ако той е бил целта при периодичните тригодишни пътувания на Соломоновите кораби (ІІІ Цар. 10:22), очевидно е бил доста далеч. Бреговете на Червено море, Йемен, Сомалия, Индия – всички те се разглеждали като негово евентуално местоположение, но категоричен отговор не може да се даде. Където и да се е намирал Офир обаче, златото му е било известно през VІІІ в. пр. Хр. Една разписка върху чиреп, намерен в Тел Касиле, северно от Тел Авив, потвърждава: „Офирско злато за Бет Хорон: 30 сикъла.”[6] По онова време името е можело по-скоро да бъде символ за качество на златото, отколкото да показва мястото на произхода му, както „дамаската” вече не идва единствено от Дамаск, нито „муселинът” – от Мосул. Фактът, че други източници не описват екзотичните продукти на Офир, и не дават сведения как да бъде намерен той, не трябва да ни учудва, нито да ни кара да го обявим за митично място. В Египет чудесата на далечната земя Пунт са описани и илюстрирани в храма на царица Хатшепсут, построен в Деир ел-Бахри. Дървото и тамянът са били известни като продукти от Пунт много преди и дълго след това, но странните животни и благородните метали, донесени от страната, се появяват само в релефите на Хатшепсут. След края на Новото царство връзките на Египет с Пунт са прекъснати до ерата на Птолемеите[7].

И така, Соломон може да се е възползвал от „щастлив удар” в Офир. В историята на златодобива има не едно голямо находище, което обогатява своите откриватели, а после бързо се изчерпва.

  1. Снабдяване на двореца

Златен тиган с цедка от Царските гробници в Ур, Ирак, около 2500г. пр.Хр

Системата за снабдяване на Соломоновия двор с храна се изразявала в разделяне на Израил на 12 района с цел всеки да задоволи нуждите на царя и придворните му за един месец. Донякъде сходни форми на регионална организация за изхранване на двора са описани във вавилонски документи от VІ в. пр. Хр.[8]. От по-ранните епохи голямата колекция клинописни плочки, запазени в делви в град Ашур, свидетелства за редовните дарения, които провинциите на царството са изпращали за храма на бог Ашур при управлението на Теглат-Феласар І (ок. 1114-1076 г. пр. Хр.)[9]. Системата е толкова проста, че не е необходимо да търсим външно влияние за нейното приложение в Израил.

Количествата, доставяни за Соломоновия двор, са огромни: 30 говеда, 100 овце, 30 кора ситно брашно (ок. 5940 кг), 60 кора храна (ок. 11880 кг) на ден. Някои съвременни учени[10] приемат тези количества като достоверни, а други се съмняват в тях или ги отхвърлят[11]. Но не можем да произнесем присъда, без да погледнем цифрите, свързани с други дворове през античността. Тогава броят на хората, зависещи от едно царско домакинство, е бил много голям. Саргон от Акад през ІІІ хил. пр. Хр. се хвали, че 5400 души се хранели на неговата маса, което изисквало немалко провизии. Придворните на царя на Мари през ХVІІІ в. пр. Хр., на Сети І и един негов наследник в Египет през ХІІІ в. пр. Хр. също са изяждали големи количества (648 кг брашно за хляб на ден).

Макар никой текст да не предлага точно съответствие на тази част от Разказа за Соломон, онези, които цитирахме, както и други, разкриват съпоставими системи за събиране и доставяне на сходни количества провизии.

 

            ІІ. Археологическият контекст

Златна купа,украсена с изображения на животни Угарит,Сирия,ок.1350г. пр.Хр

Материални останки могат да се очакват от делата на цар, който е бил известен като голям строител, главно в своята столица, а и на много други места. Но според Дж. Причард разкопките в Израил на пластове от Х в. пр. Хр. показват, че „сградите са били прости, построени без излишества, от материали, налични по онези земи“[12]. Все пак отсъствието в Йерусалим на сгради, със сигурност принадлежали на Соломон, не трябва да ни изненадва, като имаме предвид историята на града с чести разрушения и повторни застроявания. В северния край на хълма там Катлин Кениън открива част от стена от масивни блокове, която тя отнася към ранната желязна епоха, както и част от стена, която сравнява със стените на „Соломоновия“ каземат (т.е. укрепления) в Гезер, Хацор и Мегидо, макар че не може да определи категорично нейното датиране[13]. Показателно е сравнението с крепостта в Самария. Там са открити части от израилски дворец от ІХ–VІІІ в. пр. Хр., силно повредени при по-късен строеж, най-вече когато Ирод изгражда храм за Август. Въпреки че тази местност е била далеч по-малко засегната от дълбоки промени в сравнение с Йерусалим, планът на разкопките показва колко фрагментарни са останките от израилския дворец[14].

Освен това в Йерусалим, където се е издигал Соломоновият храм, завърналите се от Вавилон изгнаници са възстановили сградата след 538 г. пр. Хр., Ирод го е построил отново почти изцяло, а после римски, християнски и мюсюлмански управници са преустроявали местността и са издигали нови здания, най-известни от които са Куполът на скалата и джамията Ал-Акса. Ирод разширява в значителна степен храмовата платформа на юг и може би така са унищожени всички запазени останки от Соломоновия дворец, граничещи с храма. В участъка, който се смята за свещен, не се допускат разкопки и тъй като най-ниският пласт е близо до повърхността на голяма част от тази територия, не можем да очакваме все още да съществуват значими останки от Х в. пр. Хр.

Вече придобилите известност градски порти в Гезер, Хацор и Мегидо обикновено се приписват на Соломон и се привеждат стратиграфски доказателства специално за Гезер[15]. Но без потвърждаващ надпис този факт не може да се смята за безусловен. Ако той обаче се приеме и се направи съпоставка със сгради в Мегидо от пласт VA/IVB, ще се докаже наличието на значителна строителна дейност с добро качество[16].

Дж. Милър говори за „относителна посредственост на археологическите останки от Х в. пр. Хр. в Палестина”[17] и заедно с други изследователи заключава, че това предполага по-скромен владетел, отколкото Разказът за Соломон описва. И все пак трябва да попитаме какъв материал би могло да остави едно разточително 40-годишно управление. Извън столицата, която естествено би била облагодетелствана от богатството на монарха, колко далече биха се разпрострели приходите на царя, ако разбираме фразата: „среброто не се смяташе за нищо” (ІІІ Цар. 10:21) като хиперболичен израз? Важните градове биха могли да се сдобият с нови отбранителни съоръжения и богати жилища за управниците. Портите, стените на казематите и някои сгради в Мегидо потвърждават това. Но по-малките населени места вероятно не биха получили нищо. Материалната полза за повечето хора би била в мирните условия на живот и от там – в по-доброто снабдяване с храна и общото благоденствие. Трудно е да се каже как информация за това би достигнала до археолога освен може би чрез изследване на човешки останки. Но за съжаление в малко гробници от Х в. пр. Хр. са правени разкопки. Плановете на сградите и строителните методи едва ли биха се променили: подобрената мазилка, облицовката с дървени плоскости или мебелите от дърво не са устойчиви на разрушения, нито на въздействието от влажни почви. Вносните луксозни стоки биха се откроили при разкопките единствено ако самите те са трайни или са пренасяни в чуждестранни съдове от глина или стъкло. Нетрайни стоки, съхранявани в дървени сандъци, в чували или торби от кожа или платно, не биха могли да се различат при разкопките.

Соломонавата порта при Гезер(Газер) ок.950. пр.Хр.

Ако Х в. пр. Хр. остава неясен в палестинската археология, изводът, че той е бил сравнително беден, не е неизбежен. Тук трябва да имаме предвид едно обичайно археологическо явление: само последната фаза на обитаване преди крупно разрушение или напускане на територията оставя богати находки, защото последните жители изхвърлят почти всичко, останало от повече от три поколения преди тях. Този всеобщ принцип проличава най-ясно в Асирия. Ашурназирпал ІІ (ок. 883-859 г. пр. Хр.) построил огромен дворец в Нимруд. В различни съвременни музеи се съхраняват дяланите каменни плоскости от този дворец, на които са изписани имената на царя и са изобразени сцени от неговите подвизи. Но докато Леърд не се натъква на тях през 1845 г., никой не подозира за съществуването им, защото по-късни царе издигат нови дворци на други места в града и постройката на Ашурназирпал е сравнително малко използвана. Макар надписите по стените там и други паметници да свидетелстват за активността на писарите по онова време, е запазен само един клинописен документ върху глина, действително датиращ от управлението на Ашурназирпал. Това не означава, че писарите тогава са били малко или мързеливи, или са пишели с мастило върху папирусите. По-скоро изводът е, че следващите поколения не са имали нужда да пазят повечето документи, написани от техните предци. От последния век на Асирийската империя обаче са запазени стотици плочки с надписи.

Площта на Йерусалим е била твърде малка, за да си построят следващите царе дворци на други места там. Но можем да предположим, че юдейските царе след Соломон са живели в неговия дворец и са го обновявали. За наше съжаление обичайният материал за писане в Израил е бил нетрайният папирус, така че никакви документи, сравними с клинописните плочки, не са запазени там.

Невъзможността да се открият надписи, свързани със Соломон, също се използва като довод срещу неговия библейски портрет[18]. Но причината за това можем да видим в току-що описаните обстоятелства, които са част от елемента на случайност в археологията, както и в древната практика да се използват повторно стари строителни блокове, независимо от тяхната предишна роля – нещо очевидно в Мегидо[19]. Когато едно бързо изчисление покаже, че само 16 от 113 царе, управлявали в Леванта между 1000 и 600 г. пр. Хр., включително царете на Израил и Юдея, са известни със свои собствени надписи, отсъствието на Соломонови надписи вече не буди толкова въпроси. И така, липсата на материални останки не е необоримо възражение срещу твърденията на еврейските историци.

Алан Милард 

[1] Millard, A. Strangers from Egypt and Greece: The Signs for Numbers in Early Hebrew. – In: Immigration and Emigration within the Ancient Near East. K. van Lerberghe, A. Schoors, eds. Leuven, Peeters, 1995, 189-194.

[2] Vercoutter, J. The Gold of Kush. – Kush, 1959, N 7, 120-153.

[3] Kitchen, K. The Third Intermediate Period in Egypt. Warminster, Aris and Phillips, 1996, 300-304.

[4] Kitchen, K. Sheba and Arabia. – In: The Age of Solomon: Scholarship at the Turn of the Millenium. L. Handy, ed. Leiden, Brill, 1997, 126-153.

[5] Twitchell, K. Saudi Arabia. Princeton, NJ, Princeton University Press, 1953.

[6] Renz, J., W. Roellig. Handbuch der althebraeischen Epigraphik. Darmstadt, Wissenschaftliche Buchgesellschaft,1996, 229-231.

[7] Kitchen, K. Punt and How to Get There. – Orientalia, 1971, N 40, 184-207; Kitchen, K. The Land of Punt. – In: The Archaeology of Africa: Food, Metals, Towns. T. Shaw, ed. London, Routledge, 1993, 587-608.

[8] Dougherty, R. Cuneiform Parallels to Solomon’s Provisioning System. – In: Annual of the American Schools of Oriental Research. P. 5. B. Bacon, ed. New Haven, CT, Yale  University Press, 1925, 23-33, 40-46.

[9] Pedersen, O. Archives and Libraries in the City of Assur. Uppsala, Almqvist and Wiksell, 1985, 1.46.

[10] Montgomery, J., H. Gehman. Kings. Edinburgh, T. and T. Clark, 1951, 127-128.

[11] Jones, G. 1 and 2 Kings. Grand Rapids, Eerdmans, 1984, 1.147.

[12] Pritchard, J. The Age of Solomon. – In: Solomon and Sheba. J. Pritchard, ed. London, Phaidоn, 1974, p. 35.

[13] Kenyon, K. Excavations in Jerusalem 1962. – Palestine Exploration Quarterly, 1963, N 95, p. 17.

[14] Crowfoot, J., K. Kenyon, E. Sukenik. Samaria-Sebaste І: The Buildings. London, Palestine Exploration Fund, 1942, pl. 2.

[15] Holladay, J. Red Slip, Burnish and the Solomonic Gateway at Gezer. – Bulletin of the American Schools of Oriental Research, 1990, N 277-278, 23-70; Holladay, J. The Use of Pottery and Other Diagnostic Criteria from the Solomonic Era to the Divided Kingdom. – In: Biblical Archaeology Today: Proceedings of the Second International Congress on Biblical Archaeology. Jerusalem, June 1990. Jerusalem, Israel Exploration Society, 1993, 86-101.

[16] Millard, A. Texts and Archaeology: Weighing the Evidence: The Case for King Solomon. – Palestine Exploration Quarterly, 1991, N 123, 24-25.

[17] Miller, J. Solomon: International Potentate or Local King? – Palestine Exploration Quarterly, 1991, N 123, 28-31.

[18] Ibid., p. 30.

[19] Gadd, C. The Harran Inscriptions of Nabonidus. – Anatolian Studies, 1958, N 8, 35-92.


СПОДЕЛИ