Животът на Ейми Кармайкъл е изпъстрен с толкова посвещение, състрадателност, смелост, вярност и покорство към Божия призив, че когато човек се запознае с нейната история, трудно може да я забрави. Въпреки че оставя дълбока диря в мисионерското дело, животът на Ейми може да бъде „събран“ в една-единствена дума – същата, която е изписана на надгробната й плоча в Дохнавур, Индия – думата „Ама“. Това означава „майка“. Тази дума разкрива същността на Ейми, защото тя се превръща в „майка“ за стотици осиротели деца, чиято съдба би била да се отдадат на храмова проституция, ако не бяха срещнали своята „Ама“.
Две простички истини, в които Ейми Кармайкъл приема да повярва, са в основата на решенията, определящи посоката на нейния живот. Първата истина е, че тъй като обича Бога, най-естественият отклик на тази обич е да направи всичко възможно да се покорява на Неговата воля. Втората истина, която е следствие от първата, гласи, че всеки трябва да чуе благовестието за Божия Син Иисус Христос, Който идва сред бунтовния човешки род и понася върху Себе Си беззаконията му, за да може човекът, решен да се отвърне от греховете си и да повярва в Него, да има вечен живот.
Ейми с благоговение си спомня за своята среща с Иисус: „Майка ми често ми говореше за Господ Иисус и докато седях в скута й, ми пееше християнски химни. Чувствах Неговата любов и се сгуших в нея точно както се бях сгушила в ръцете на мама. Въпреки това не разбирах, че трябва да направя още нещо, за да бъда наистина с Него…“. И един ден, докато пее с майка си думите на химна: „Аз знам, че Иисус ме обича, защото Библията ми казва това“, Ейми отправя молитва към Христос да стане неин Господ и Спасител. Така тя приема със сърцето си, че Христос е бил прикован на кръста, за да плати цената за нейния грях, и три дни по-късно е възкръснал от мъртвите, за да може тя да има вечен живот.
Детските и младежките години на Ейми Кармайкъл преминават в Белфаст, Ирландия. На 20 г. тя преживява поредица от случки, които й подсказват в каква посока ще се развие нейният живот. На няколко пъти, докато помага на нуждаещи се хора, младото момиче усеща огромен копнеж да се грижи за слабите и отхвърлените. И именно такава немалка група момичета работят в мелниците на града. Тези окаяни млади жени се трудят в тежки условия, по 14 часа на ден, срещу нищожно заплащане. А местната общност саркастично ги нарича „Шаловете“ заради евтините шалове, които носят на главите си, защото не могат да си купят шапки.
Младата госпожица Кармайкъл се свързва с работничките от мелниците и ги кани на църковните събрания. Хората, които посещават църквата, обаче негодуват, че трябва да присъстват на службите заедно с мизерните „Шалове“. Това предизвиква Ейми да събере 500 паунда и да купи сграда – достатъчно голяма, за да посрещне нуждите на новосформираната група от повярвали в Христос бедни момичета.
През 1887 г. Ейми чува проповед на изключително влиятелния мисионер в Китай Хъдсън Тейлър, която дълбоко трогва душата й. Думите на Тейлър окончателно потвърждават убеждението на младата жена, че целта на нейния живот е да се посвети на мисионерското поле. Независимо че здравето й е крехко и лекарите препоръчват да не се напряга много и да си почива на спокойствие у дома, тя прави необходимото, за да откликне на Божия призив. И не след дълго с малко багаж и много ентусиазъм Ейми Кармайкъл се качва на кораба, с който ще отплава за пътешествието на живота си. Пътешествие, от което никога няма да се върне в родната Ирландия.
Първоначално тя заживява в Япония, след това остава за известно време в Цейлон, докато най-сетне се установява в Южна Индия. Още в самото начало на престоя й там става ясно, че тя се отличава от другите представители на западното общество, живеещи в страната. Започва да носи индийски дрехи и бързо се свързва с няколко жени от околните села. След като се обръщат към Христос, тези жени заедно с младата ирландка сформират група, която тръгва по селата, за да проповядва благата вест.
Един ден Ейми среща малко момиченце, чиято овдовяла майка я е посветила да бъде „омъжена за бога“. Какво всъщност означава това? Индуизмът насърчава робството на деца, предназначени да „служат“ в храма. С други думи, става въпрос за детска проституция – малки момичета и момчета са продавани от бедните си родители, за да се „оженят“ за свещениците от храма Брамин. Когато Ейми или „Ама“ разбира, че много деца са погубвани от този религиозен разврат в името на индуизма, тя започва да приема в мисионерската база в Дохнавур първо момичета, а след това и момчета, като създава убежище за такива деца. Спасителната дейност на ирландската мисионерка не остава в тайна и не след дълго хората в областта започват да я наричат „Ама, която отвлича деца“.
Но Ейми не спира дотук със своите занимания. Тя усеща призив да създаде не само пансион, а и болница за деца. Независимо от огромните трудности, не след дълго болницата започва да функционира. Нуждите от лекарства и други консумативи са огромни, но Ейми се моли и неведнъж вижда огромната милост на Бога. Лечебното заведение през повечето време е снабдено с всичко необходимо, за да функционира нормално.
Случва се и още едно чудо. В крайна сметка усилията и неуморният труд на Ейми Кармайкъл като реформатор на обществото довеждат до промяна на закона в Индия и три години преди мисионерката да умре, храмовата проституция е забранена.
Цитати от Ейми Кармайкъл:
Цяла вечност можем да празнуваме победите, но имаме само няколко часа преди залез, за да ги спечелим.
Мисионерският живот е просто шанс да умреш… за себе си.
Бог да ви благослови и изцяло да изпълни сърцето ви… със Себе Си.
Явор Костов
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 3/2022 <<<
