Една от най-дълбоките и болезнени рани в човешката душа е чувството за срам и за позор. Срамът ни кара да се крием, да се затваряме в себе си и да се чувстваме недостойни за любов, прошка, ново начало. Библията учи, че човекът е създаден по Божия образ, но грехът е изкривил този образ и го е покрил със срам. Нашите лични грехове, греховете на другите, под чието влияние сме били или на които сме станали жертва, оставят дълбоки рани в съвестта ни и чувството ни за собствена стойност. Докато се усетим, започваме да се виждаме като в изкривено огледало. Започваме да определяме себе си според това, което сме извършили или според образа, който другите са ни наложили. Във всичко това има широко поле за изява за врага на човешките души, който идва само за да открадне, да убие и да погуби (Йн.10:10).
Няма човек, който да не се страхува от позора, особено от публичното опозоряване, защото това накърнява достойнството ни. Този страх е пряко свързан със страха от отхвърляне. Хората реагират по различен начин на позора. Едни, като типична жертва, приемат наложения им образ и започват да живеят според него независимо колко им тежи и каква болка им причинява. Други се борят с всички сили и средства, за да се измъкнат от него и „да докажат”, че не са такива. Често тази битка е обречена, защото измъквайки се от едно, те затъват в друго. Трети пък приемат този образ доброволно и „натриват носовете” на другите, показвайки им колко по-лоши могат да бъдат. За съжаление, в живота си съм преминавала през различни нюанси на всяко едно от тези състояния и реакции. Познавам тежестта, разочарованието, яростта, отчаянието, до което те водят.
Библията показва още от самото начало на човешката история как грехът поражда срам, а чувството за вина – страх. Двете заедно довеждат до това човекът да се скрие от Създателя си. (Бит. 3:7-9). След грехопадението Адам и Ева осъзнават своята голота и се скриват от Бога. Срамът ги кара да се отдалечат от Този, Който ги е създал за близко общение с Него. Това е образът на всяка човешка душа, която, осъзнала вината си, се страхува да застане пред Бога, защото се чувства гола и незащитена в престъплението си и осъзнава, че заслужава наказание. В такова състояние човек може да изпадне в пълна безнадеждност от укорите на другите или от самообвинения. Положението му става още по-тежко, когато се намесят и нечисти духове, които го угнетяват с обвинения и лъжи, че за него няма шанс, че грехът му е непростим, че няма качествата и силите да се измъкне, че е толкова ужасен, че никой никога няма да го обича и приеме, че е нищожество или изрод, който не заслужава да живее, и т.н. Това важи с още по-голяма сила за човек, който вече е станал християнин и е отстъпил от Бога поради грях, който е заобичал. Срамът от греха и предателството към Христос, безсилието да се измъкне от водовъртежа на влечението към греха и изпепеляващото осъждение – всичко това гарнирано с лъжата, че Божията любов не може или не би покрила този грях, че безвъзвратно е отхвърлен от Христос, води до саморазрушаващо скриване в тъмнината на греховете или, още по-крайното, до желание да умре.
Има още един аспект на действието на греха и на демоните върху човека. Както срамът и страхът от отхвърляне могат да доведат до самоунищожително чувство за вина, така грехът може да доведе до прегоряла съвест, безчувствена към Бога, към вината и срама (виж Римл. 1:18-32). Това е състоянието на целият помрачен свят, който не познава и не приема Христос за Господ и Спасител, не признава заповедите Му и нагло и безсрамно се гордее с престъпването им.
При християнина, който е отстъпил от Христос поради любовта и пристрастяването си към греха, се случва същото. С делата си дава място на злите духове, които поразяват първо страха му от Господа, а после поставят под анестезия и чувството му за срам. Разбира се, това не се случва в един миг, а е процес на бавно и постоянно впръскване на отрова, която постепенно разболява и вцепенява. Първоначално човекът се смущава и плаши от деянието си, затова се крие от хората и от общение с Бога. След това – понеже поради милостта на Господа не е сполетян веднага от наказание, придобива смелост и се самозабравя дотолкова, че започва да намира извинение за греха си, обвинявайки обстоятелствата, другите, а накрая и самия Бог.
Надежда за нас е фактът, че още в началото, при грехопадението (Бит. 3 гл.), виждаме Божията благодат като част от Божият план за изкупление, която носи освобождение от срама и позора на падението ни. Бог не оставя човека в неговия срам, а го търси: „И извика Господ Бог на Адам и му каза: Къде си?“ (Бит. 3:9). Този въпрос не е породен от незнание, защото Бог съвършено знаеше къде са хората, но Адам и Ева не знаеха къде се намират и до какво състояние ги е довело непокорството им към Бога. Това е въпрос от любов – Бог пръв потърси човека, за да го върне при Себе Си. Така е и днес в нашия живот.
Случвало ми се е уплашена и засрамена от греха ми да избягам и да се скрия от Господ. Била съм измамена и съм Му обръщала гръб, защото съм смятала, че Той ще ме презре и ще ме отхвърли (очаквала съм да постъпи като човек), затова съм Го „изпреварвала“, като съм Му обръщала гръб и съм се самонаказвала с отхвърляне, което е проява на гордост от моя страна и непознаване същността на Бога. А Христос винаги е стоял там и с изключително търпение и любов ми е напомнял за Себе Си. Чакал е да се отрезвя и да прозра истината за Неговата същност и вярност. Една велика, чудна, неразбираема, съкрушаваща и обезоръжаваща Любов, която има силата да възстановява руини, да възкресява мъртвото и да изпълва изобилно с живот, да ни привързва към Бога.
Ние се борим с чувство за вина, страх от отхвърляне и спомени за минали провали, които уронват авторитета ни. Евангелието обаче носи радикално различна вест – в Христос има изкупление и възстановяване на човешкото достойнство. Срамът и позорът не са Божията цел за човека. Те са последица от греха, но не и окончателната присъда.
През цялото Писание виждаме как Господ премахва срама на Своя народ. В лицето на Господ Исус Христос Бог предлага прошка, изцеление и нов живот. Христос понесе нашия срам, за да ни облече в Своята правда. Именно чрез Христос и Неговата заместителна жертва се осъществява най-пълното освобождение от срама и позора. Кръстът, който е бил оръдие на позор и унижение, се превръща в средство за спасение.
„И тъй, ако е някой в Христос, той е ново създание; старото премина, ето, всичко стана ново“ (II Кор. 5:17). Това означава, че вярващият вече не е роб на миналото си. Греховете, провалите и паденията не определят неговата стойност пред Бога. В Христос човек получава нова самоличност.
Тези, които смятат, че греховете и миналото им са непреодолима пречка, за да бъдат приети от Господа, пропускат факта, че по време на земния Си живот Христос се среща с хора, които обществото е заклеймявало – грешници, блудници, прокажени, бирници, и им връща достойнството (Лука 5:30-32). Всеки, който дойде при Него с покаяние и вяра, може да чуе думите: „Не те осъждам“, а по-късно и да разбере, че „няма никакво осъждане за онези, които са в Христос Исус“ (Римл. 8:1). Това не означава, че грехът е без значение, а че Господ не държи човека прикован към миналия му позор.
Освобождението от срама не е само юридическият акт на прошката, но и вътрешно изцеление (I Петр. 2:24). Христос не само прощава, но и очиства. Това е процес от поетапно изцеление, а не на мигновено съвършенство. Истинската промяна в човека започва не с външното – промяна в поведението, а с вътрешното – промяна в отношението към греха, към Бога и към самия себе си.
По отношение на срама и позора истинският образ на някой, който е в Христос, се разпознава по това, че вижда себе си не като осъден и отхвърлен грешник, а като приет син/дъщеря: „Вижте каква любов ни е дал Отец – да се наречем Божии деца, а такива и сме.“ (I Йоан 3:1). Освен това той разбира, че истинският му образ в Христос не е на съвършен, а на изкупен човек. Признава вината си пред Бога, уповавайки на I Йоан 1:9: „Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен да ни прости греховете и да ни очисти от всяка неправда“. Така християнинът (макар и засрамен) започва да излиза на светлина: „Ако ходим в светлината, както Той е в светлината… кръвта на Исус Христос, Неговия Син, ни очиства от всеки грях“ (I Йоан 1:7). Той вече не изгражда своята самоличност върху старите си грехове, а върху Божията милост: „Той изличи написаното против нас… като го прикова на кръста“ (Кол. 2:14). Срамът вече не е неговото име, а неговото минало. Позорът вече не е негова самоличност, а рана, която Христос лекува.
Затова възстановеният човек вече не мрази себе си, а греха, който преди е обичал, защото приема, че е съгрешил тежко, но вярва, че Христос е по-силен от неговия позор: „Той ни спаси не чрез праведни дела, които сме извършили, а по Своята милост“ (Тит 3:5). Това е така, защото неговата надежда не е в човешките усилия, а в Божията благодат. Новороденият човек вярва, че няма срам, който Божията любов да не може да изцели, и няма позор, който кръстът на Христос да не може да изкупи. „Но там, където се умножи грехът, преумножи се благодатта“ (Римл. 5:20).
Така не срамът има последната дума, а спасението: „И се облякохте в новия човек, който се подновява в познаване по образа на Този, Който го е създал“ (Кол. 3:10). Колкото повече гледаме към Христос, толкова повече се освобождаваме от властта на срама и позора: „А ние всички… се преобразяваме в същия образ, от слава в слава“ (II Кор. 3:18).
Краят на библейската история не е в позор, а в слава. Това е крайната победа над срама – възстановеният човек в присъствието на святия Бог. Срамът, който започва в Едемската градина, завършва с прослава в Божието царство. В Христос позорът отстъпва място на прошката, срамът – на мира, а отчаянието – на надеждата.
Румяна Кирова
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 4/2025 <<<
