Шумът от кипящия чайник прекъсна мислите на Ана Петрова. Кухнята беше любимото й място. Тук, тя – майка на шестнайсетгодишно момче и учителка по литература – обичаше да прекарва времето си: шеташе, проверяваше тетрадките на учениците, четеше книги, подготвяше си уроците. Тук минаваше по-голямата част от живота й. Жената си сипа чай в любимата си чаша. „Колко съм щастлива, Вальо вече е на шестнайсет! Толкова е съобразителен и умен, мечтае да стане програмист – тя се върна към мислите си. – Хубава професия: престижна, работиш на топло и винаги можеш да изкараш за парче хляб. Гледам другите младежи и им се чудя – на шестнайсет вече купонясват, пият, водят момичета вкъщи. А колко малолетни вече са регистрирани в полицията? Синът на съседката отдясно е наркоман, а на жената отляво момчето се събира с вярващи. Жалко, колко жалко…”
Вальо не мислеше за вярата, не ходеше по дискотеки, не пиеше, не пушеше, с което безкрайно радваше майка си. По цели дни седеше пред компютърния екран и измерваше всичко в гигабайти, мегахерци, формати. Интересуваха го компютърните игри, магазините, от които можеше да ги купи, интернет сайтовете. На училище ходеше без желание, не обичаше да се разхожда, не спортуваше – сивото всекидневие и общуването с майка си възприемаше като някаква досадна необходимост, за да продължи по-нататък виртуалната игра. Той живееше с играта, без да прави разлика между реалния живот и компютърната химера.
Майка му забелязваше, че напоследък стана разсеян: ту отговаряше не на място, ту реагираше едва след като го викне за трети път. Но това не безпокоеше Ана. „Защото е увлечен – мислеше си тя. – Увлеченият човек няма да стане нито наркоман, нито пияница.” Майката насърчаваше неговото увлечение, сама му подбираше интелектуални, духовни (както на нея й се струваха) игри с патриотични цели и задачи, в които се спасява човечеството, а не някакви кървави, безсмислени стрелби.
В онази игра, която подари на сина си за шестнайсетата му година, героят беше момче магьосник със свръхестествена сила. С помощта на магията то всеки ден преодоляваше нови нива, побеждаваше злото и низката човешка природа. Единствено то като владетел на чудната магия сега можеше да помогне на нищожните хорица да придобият власт и да управляват света. Тази глобална задача щеше да бъде по силите на незабележимия досега обитател на панелен блок в центъра на града Вальо Потър, когато преодолее последното препятствие.
– Вальо – майката надникна в стаята на сина си, – вече е късно, време е да си лягаш. Изключвай компютъра.
– Аха – машинално кимна синът й, без да възнамерява да прекъсне увлекателното си занимание на най-интересното място.
Часовникът в голямата стая удари полунощ. Майката спеше дълбоко и сънуваше прекрасен сън. Виртуалният Вальо Потър стигна заветното последно ниво. Победените врагове, решаването на хитрите главоблъсканици на злосторниците, спасителното бягство, успешното минаване през лабиринта и тайното проникване за главния печат вече бяха минало. Вальо кликна с мишката и се оказа пред огромна врата. Нямаше как да стигне желязната халка, но се сети – домъкна отнякъде пън, качи се на него и удари халката. Вратата се отвори и там се появи тъмна фигура.
– Позна ли ме или да ти се представя? – каза фигурата с метален глас.
Вальо ужасен отдръпна ръката си от клавиатурата.
– Кой сте вие?
Фигурата излезе и застана до отворената желязна врата.
– Дяволът?! – промълви Вальо.
– Същият… на вашите услуги – поклони се Сатана, гласът му изгуби неприятния си тембър и стана доста привлекателен.
– За какво са ми вашите услуги? Мисля, че няма да ми трябват – Вальо също се поотпусна, дори придоби малко смелост.
Образът на силния, мъжествен добряк великан в черен костюм с нищо не го заплашваше, дори не предизвикваше вече ужас, напротив, предразполагаше го. Беше такъв един приятен, учтив враг, достоен противник с чаровна външност.
– Как така няма да ти трябват? Няма ли да продължиш напред, тук ли ще останеш? А там, зад вратата…
– Не, нямам намерение да оставам тук – прекъсна Вальо замечтания глас на събеседника си.
– Тогава трябва да изпълниш едно малко условие.
На екрана се появи прозорче с кратък текст: „Продай душата си на дявола и продължи напред.” И отдолу две възможности – „да” и „не”.
Вальо седеше съвсем объркан: разбира се, че му се искаше да завърши мисията си на спасител на света, но не смяташе да си продава душата, дори не беше мислил за такава сделка.
Познатият и доста приятния глас лесно разсея всичките му съмнения:
– Това е само игра.
– Само игра – повтори Вальо, – няма нищо страшно. И кликна с мишката.
Чу се рязко пукване от изгоряла крушка. Стаята мигновено потъна в тъмнина…
Вальо вървеше по познатата улица. Слънцето сияеше, птичките пееха, имаше необикновено красиви цветя. Той се наслаждаваше на красотата, слушаше песните на птиците… Обърна се и видя небето. Пътят водеше към него, все по-високо и по-високо. След това изчезнаха слънцето и тревата, появиха се безкрайна небесна синева и белоснежни пухкави облаци. Стана още по-приятно да се върви – леко, радостно. Сърцето му заподскача от щастие – предчувстваше нещо чудесно, изключително, недостижимо. И стана точно така: скоро се появи необичайно красив златен град. Вальо никога не беше виждал подобно нещо – нито в игрите, нито в мечтите си, нито по филмите. И колкото повече се приближаваше, толкова по-силно растеше желанието му да влезе там. Накрая спря пред златната врата и почука.
– Кой си ти? – чу глас отвътре.
По някаква причина не пожелаха да му отворят.
– Аз съм Вальо. Пуснете ме да вляза.
– Твоето място не е тук – чу той страшните думи. В същия миг небесният път изчезна и момчето полетя със страшна скорост надолу.
Вече прелетя през облаците, видя земята. Вальо си помисли, че сега ще се разбие, извика от ужас и… се събуди.
Утрото го завари на бюрото, пред компютъра. И започна един обикновен ден на обикновен ученик от горните класове. Късчетата от счупената лампа се бяха пръснали по масата и по пода – само те напомняха за нощното произшествие. И изтръпналата ръка под главата му.
Нямаше много часове в училище и те минаха изненадващо бързо. Вальо се прибра, хвърли якето си в коридора, нахлу в стаята, натисна копчето от компютъра и пристъпи към последния етап от спасяването на света. По принцип не беше сложно да спасиш света. Вальо го разбра, когато стигна края на играта. Още веднъж мина набързо всички нива. Имаше чувството, че е изминал пътя, изпълнил е задачата. След това неочаквано за себе си откри, че е загубил всякакъв интерес към глобалните задачи, обърканите лабиринти и незначителните, суетни хорица.
Настъпиха сиви, безсмислени дни. Героят сякаш се пенсионира и на никого не беше нужен. Вальо вече не бързаше към любимия си компютър. По цели дни се излежаваше на дивана и гледаше в една точка от стена.
Майка му отначало мислеше, че момчето е настинало, а на третия ден сериозно се разтревожи и тръгна да обикаля магазините и познатите си, за да намери интелектуална игра. Тя разбираше, че интересът на сина й към живота може да се върне само с нови задачи и подвизи. Накрая търсенето се увенча с успех: от столицата й донесоха нова игра, модна в тесните интелектуални кръгове, наречена „The Fallen”.
– Какво означава тази дума? – попита учителката продавача.
– „Клетниците” – отвърна той и отговорът му я зарадва.
Ана реши, че играта е по романа на Виктор Юго, и побърза да я занесе на сина си.
Вальо повъртя в ръце диска и стана от дивана.
„Странно заглавие – мислеше си той, – не съм чувал за тази игра.” Но не бързаше да пусне диска – съмняваше се, че преводът на заглавието, който са казали на майка му, не е точен. Той потърси електронния английски речник и с ужас откри по-точния смисъл на „The Fallen” – „Падналите”. Втренчи се в диска и потъна в размисъл. Отначало мислите му го отведоха в някакъв тъмен и непознат свят, изпълнен с ужасни злодеи, отринати от обществото. След това се запита: щом и той не се вписва в обществото, също ли е отринат? В паметта му изникна симпатичната тъмна фигура от любимата му игра. Добрякът се поклони и с приятен глас каза:
– Така е, всички, които не се вместват в техните схеми, са наричани отхвърлени или паднали. А всъщност са просто недостижими за другите хора, особени, нестандартни. Това е елитът. Ти също си от елита – толкова ловко се справи със сивите хорица и накрая спаси целия свят! Кой оценява това? Никой. Само ако си сред свои, ще бъдеш разбран и оценен. Добре дошъл на новото, най-високото ниво, добре дошъл във висшето общество на непризнатите гении!
Вальо сложи диска и започна електронното приключение. Този път това беше увлекателно космическо пътешествие. Безобидните истории, новият свят, изследването на разни цивилизации предизвикваше искрен интерес, завладяваше съзнанието. Сега Вальо знаеше, че отдавна съществува някаква висша раса, особена каста от духовни същества във вселената. Но някога тя е била низвергната, отхвърлена. И сега е затворена в мрака, не може да действа свободно. Ако не бъде освободена, ще загине. Вальо имаше глобалната задача да освободи онези, които всички смятаха за лоши, недостойни, паднали – да освободи висшите духовни същества във Вселената. Той се справяше чудесно: успя да събере магическите пирамиди и размести около тях всички персонажи.
Беше късно през нощта, когато един от героите на играта подреди всички в кръг и заговори на непонятен език. Вальо разбра, че това е някакво магическо заклинание. Побиха го тръпки и го обхвана ужас. Започна да трепери. Видя на екрана как вратата на бездната се отвори и освободените паднали излязоха от там. Персонажите свалиха маските си и се оказаха демони. Героя на Вальо се оказа също гаден, черен, хитроумен бяс. Той тръгна към Вальо и му заговори от екрана:
– На покрива на високия недостроен блок. Трябва да отидеш там.
– Кога? – момчето не разбра, че играта вече не е игра.
– Веднага. Вече те чакат.
– Сега ли?! Не, не мога – плахо възрази Вальо, – късно е, майка ми няма да ме пусне.
– Погрижихме се за нея, тя спи – гласът на електронния демон беше метален, звучеше твърдо, не търпеше възражения. – Стига си се пазарил. Пазарлъците свършиха преди месец. Тръгвай!
На покрива беше ветровито, тъмно, студено. По средата стояха три момчета. Вальо се приближи и застана до тях. Сега явно бяха в пълен състав. Младежите стояха неподвижно – образуваха жив квадрат, после – се обърнаха и тръгнаха в четирите посоки. На самия край на покрива спряха и отново замряха. Загърмя познатият метален глас:
– Чакайте сигнал.
Ана се събуди от някаква неочаквана тревога за сина си. Въпреки че не разбираше точно защо да се безпокои: часовникът показваше 6:30. „По това време можеш само да сънуваш – опита се да успокои сама себе си, – Вальо сигурно спи.” Но тревогата се усилваше, тя стана, надникна в стаята на единствения си син. На екрана беше изписано: „На покрива на високия недостроен блок.” Вальо го нямаше в стаята.
Ана излетя на стълбището по халат и чехли и хукна надолу. На вратата се сблъска със съседа отляво, който ходеше при вярващите. Той спортуваше всяка сутрин.
– Какво се е случило? – попита я той без излишни поздрави.
– Вальо изчезна – отговори Ана и продължи да тича, без да обръща внимание на момчето.
А той тичаше до нея и я разпиваше:
– Как така изчезна?
– Не знам, всичко беше наред, седеше пред компютъра, аз отидох да си легна – разказваше объркано Ана. – Събудих се, а него го нямаше.
– Нямаше ли го?! А сега къде отивате?
– Не знам. На екрана на компютъра пишеше нещо за високия блок, дето го строят.
Момчето не попита нищо повече. Докато тичаше, звънеше по мобилния си телефон и казваше само:
– Молете се, спешно се молете!
После набираше друг номер и повтаряше същите думи.
Вальо затвори очи. Изведнъж си спомни страхотния сън: как вървеше по небето, как спря пред златната врата, как не го пуснаха вътре…
– Време е – отново чу металния глас, – време е да добиете истинска свобода. Тръгвайте, отхвърлени, към свободата…
Вальо разтвори ръце и направи крачка.
Площадката пред строежа на високия блок се събуди от сирените на линейките и полицейските коли. На мократа земя лежаха телата на три момчета. Но сред тях Ана не откри сина си. Полицията продължаваше да търси. Накрая в храстите беше намерено още едно момче.
Наближаваше Рождество. Кишавото време отмина, земята се покри със сняг. През прозореца на болничната стая Вальо гледаше напрегнато побелелите улици.
– Истински ли е?
– Кой? – съседът, вярващото момче, беше дошъл да го види.
– Снегът.
– Разбира се, че е истински. Скоро ще чуеш как скърца под краката ти.
