Синината под окото му беше доста голяма. Богдан все се поглеждаше в огледалото за обратно виждане и потъркваше внимателно яркото синьо петно, сякаш се опитваше да го изтрие от лицето си.
– По-добре гледай пътя, Боги! – отбеляза сърдито Владо, който беше на предната седалка до Богдан.
Богдан не отговори нищо и отново насочи тежкия си поглед към пътя. Беше му толкова гадно, че му се искаше да се окаже в някоя непроходима гора, по-далече от хората, за да не се сети никой за неговото съществуване. Единствено Нели…
– Влачиш се като ръждясала костенурка, дай газ! – отново заръмжа Владо.
– Престани бе, Владо! Може да се каже, днеска доста ни провървя. Потрошени, ама живи! И това много ми харесва! – захихика на задната седалка Вики и запя с фалшив фалцет стих от известна песен: „Не ми върви в смъртта – ще ми провърви във любовта…“.
– Я стига! – Владо го погледна мрачно през рамо. – Колко от нашите няма да се върнат от днешната центрофуга… И ние едва си отървахме кожата. А ти само се кикотиш.
Вики клюмна на задната седалка.
– Е кво? Просто исках да поддържам бойния дух – загъгна примирено той, почеса се по стърчащото си ухо и веднага смени темата на разговора: – Бих заманджил с нещо, къркори ми стомахът вече.
– Тебе, ако те остави човек, само ще плюскаш – злобно измърмори Владо и се обърна към мълчаливия Богдан: – Слушай, Боги, завлечи ни до някое кафе. Верно тряа да похапнем, иначе ше хвърлим топа.
Пред малкото кафе край самата река потрепваха приканващо три ярки чадъра. Отначало Богдан дори не разбра, че Владо говори на него. Мисли, тежки като воденични камъни, се търкаляха във врящия му ум. Това не му се случваше за първи път. Все по-често му се струваше, че живее някакъв чужд, празен, нереален живот. „За какво ми е всичко това?! И днес като по чудо избягах от смъртта“. Куршумът просвистя толкова близо над главата му, че той дори почувства как се раздвижи въздухът. Диханието на вечността беше вледеняващо, ужаси го зейналото черно космическо гърло. В онази минута той просто се вцепени от ужас и дълго не можа да дойде на себе си, въпреки че никога не се бе смятал за страхливец. И за какво беше рискувал единствения си живот?! Толкова ли са важни зелените хартийки?
Богдан си спомни за отчаянието и болката в очите на Нели, пропити от безизходността на думите, които бе хвърлила в лицето му: ако не остави своите кроежи, тя няма да бъде повече с него и изобщо всичко това отдавна й е омръзнало – да изтръпва при всяко шумолене, да го чака безкрайно, докато се вслушва във всяко тръшване на вратата на блока.
Изведнъж на Богдан му се прииска сега, веднага да се окаже в малката уютна кухня заедно с Нели, да я прегърне – тя беше най-близкият и скъп човек в живота му – и повече да не тръгва заникъде, просто да пият чай със сандвичи, да ядат пържени картофки, да си говорят за нещо и да се смеят. Нищо друго на света не му трябваше! Но как да се отърве от омагьосания кръг? За такова „предателство“ можеш хубавичко да си платиш.
– Я виж, Влади, нашият Ромео се размечта! – закикоти се Вики на задната седалка. – Спирай бе, брато! Бригадата трябва да се позахрани.
Богдан се отърси от мислите си и спря до малкото кафе. Те слязоха от колата, като разтриваха отеклите си крака. От кафето се носеха невъобразимо апетитни миризми.
Момчетата огледаха трите маси. На едната седеше младо семейство с две малки деца. Втората също беше заета – трима работяги с мръсни работни дрехи алчно поглъщаха обяда си и оживено коментираха нещо помежду си. Третата маса също не беше съвсем свободна. Там седеше самотна бабичка. В светла рокля, с хубава прическа и изправена осанка, тя приличаше на графиня от доброто старо кино. Отпиваше спокойно от сока във високата чаша пред себе си и разлистваше някаква неголяма книга. Момчетата наблюдаваха за кратко тази картина и се чудеха какво да предприемат.
– Е, кво шъ прайме? – Владо повдигна въпросително вежди и погледна Богдан.
– Еми ше се присламчим към бабката. Там има още три места – изхриптя изморено Богдан. – Тя сама ще офейка от нас.
– Ох, не издържам! – отново се закикоти Вики. – Графиня, Божие глухарче! Ей сеа ще го издухам този бабишкер!
– Извинете, може ли да седнем при вас? – попита Богдан старицата.
Тя ги погледна с открития детски поглед на светлосивите си очи, усмихна се приятно и кимна:
– Разбира се, момчета! Заповядайте, сядайте!
Те не очакваха такава реакция. При срещи хората най-често ги гледаха подозрително и се стараеха да се изпарят колкото може по-бързо. Но тази старица, обратно, си поръча още една чаша портокалов сок и отново започна да прелиства книгата си.
Тримата се разположиха удобно и също дадоха своите поръчки. Пред чужд човек нямаха за какво да си говорят. Вики направи шутовска гримаса, като намигна многозначително на приятелите си, а след това, небрежно отпуснат в пластмасовия си стол, извади запалка и запуши, без да го интересува, че димът се разпростря над масата и обви старицата като в мъгла.
– Ех, да бях на твоите години, синко, и тия цигари… – изведнъж произнесе мечтателно възрастната жена и се усмихна по младежки.
Тримата съвсем се объркаха и на всичко отгоре им стана интересно.
– И какво щеше да е тогава? – попита Богдан.
– Тогава щеше да видиш – бабката отново разцъфна в усмивка.
Вики избухна в смях така, че очите му се превърнаха в малки цепки.
– Ама вземете си, мадам – той побутна кутията цигари и запалката към възрастната жена.
И тримата я зяпнаха с любопитство. Със същата усмивка тя взе предложения подарък, замахна леко и го хвърли към храстите отстрани. Цигарите и запалката описаха плавна дъга в пространството и паднаха в близката кофа за боклук.
Момчетата мълчаливо се спогледаха и облещиха очи от изумление.
– Виж я ти бабката! – успя да каже накрая Вики. – Къде се научихте да мятате така, бабче? Аз на вашата възраст едва ли щях да успея!
Старицата изглеждаше на около 70-75 години, но човек можеше да се възхити на нейната осанка, ясния й глас и съвсем младите й очи.
– Мисля, че си прав, мойто момче. При тебе няма да се получи така на моята възраст, а и едва ли ще доживееш дотогава. Само Господ обновява силите и дава здраве. При вас откъде да се вземе това здраве, ако толкова безразсъдно прахосвате живота си?!
– И откъде знаете, че прахосваме живота си? – наежи се Владо.
– Ех, момчета! Както са казали мъдреците: „Даже обикновеното гърне с чорба може да разкаже много“, а при вас всичко е написано с големи букви. Освен това тази книга говори за вас повече, отколкото аз мога да предположа – и тя сложи дланта си върху книгата, която четеше.
От донесените ястия се издигаше пара. Вики и Владо се нахвърлиха на храната с огромен апетит. Без да спира да поглъща парещия пилаф, Вики избоботи с пълна уста:
– А по-подробно може ли?
Жената отвори своята книга и започна да чете на глас удивителни неща: за нечестивите, за които е приготвено огнено езеро; за безумците, които казват, че няма Бог; за богатството на неправедните; за греха и вечния съд; за удивителното Божие спасение, достъпно за всеки, който поиска да го приеме.
Докато тя четеше, младите хора се изпълваха с противоречиви чувства. Владо все повече се ежеше, като се взираше в жената с погледа на гладна врана. Вики се усмихваше подигравателно, а с Богдан се случваха непознати дотогава метаморфози. От прочетените думи нещо у него сякаш се разчупваше и съкрушаваше. Всяка дума, подобно на скалпел, откриваше гнойните рани в душата му и му причиняваше едновременно мъчителна болка и неочаквано облекчение. Той ту се издигаше по-високо от облаците, ту падаше в умопомрачителна бездна. Тази книга говореше за него и само за него! Откъде можеше тя да знае за неговия живот, за съмненията и паденията му, за любовта му и жаждата му за истинско щастие?
Накрая жената затвори книгата и каза:
– Ех, момчета, за какво си рискувате живота? Заради парите или заради онези, които чрез вашите акции трупат печалби? – в гласа й звучеше състрадание. – Време е да захвърлите лъжливата романтика. В това няма никакво мъжество. Истинското мъжество е да пострадаш за правдата, да дадеш живота си за своите ближни, както постъпва Христос. Той е умрял за вас, без да очаква благодарност. А вие слугувате на онези, които страхливо се крият зад вашите гърбове и пукнат грош няма да дадат за живота ви.
Богдан все повече се чудеше на тази необикновена старица и на това, че всичко, за което тя им говореше, вече дни наред измъчваше и него. Владо не издържа. Той изяде набързо своя пилаф и след като пресуши жадно чашата си със студена бира, срита болезнено под масата все още дъвчещия Вики, за да му покаже с поглед, че е време да се избавят от досадната баба. Вики се сепна от тази неочаквана реакция и като разбра приятеля си, небрежно се отпусна в своя стол. Сякаш случайно, той извади пистолета си и започна грижливо да го разглежда и да го бърше с мръсната си носна кърпа.
Това не убегна от очите на старицата, но реакцията й отново беше неочаквана. Дори веждите й не трепнаха, когато каза с някаква тъжна ирония:
– Прибери оръжието си, синко, а най-добре го изхвърли в тази река. В лагерите съм виждала и по-големи пистолети. Така че не се опитвай да ме плашиш.
Тримата само се спогледаха. Богдан усети как по гърба му полазиха тръпки. Той почувства колко вътрешна сила и заедно с това любов и мекота имаше у тази възрастна жена. Тя ги гледаше с такова състрадание и нежност, на каквито е способна само родна майка. А Богдан нямаше своя майка. Всъщност тя съществуваше някъде, но той беше израснал в приют.
– Да… – отново заговори жената, забелязала тяхното объркване. – През дългия си живот се наложи да поживея и в лагерите. Тогава много хора страдаха заради вярата си. И мене Господ ме удостои с честта да страдам за Него. На много смърт се нагледах там, на много отчаяние и неизразима скръб, но ще ви кажа съвсем откровено, че такова мъжество, любов и вяра в Христос повече никъде и никога не съм виждала! А ще ви кажа също, че животът е неповторим и скъпоценен Божи дар, който да разпиляваш така глупаво, си е направо престъпно!
Владо, без да прикрива раздразнението си, въздъхна шумно:
– Имаме време да помислим над всичко това, а сега трябва да си починем.
– Това няма как да го знаеш, синко. Може би аз съм за вас последно предупреждение. Случайни срещи няма.
Тя взе своята книга, отвори чантата си и я прибра вътре.
Вики се оживи.
– Гудбай, бабче! Всичко хубаво! – ухили се той, доволен, че най-накрая успяха да се избавят от нея.
– Да, време е да тръгвам, заседях се тук с вас, младежи! – всички бръчици по лицето й сякаш засияха от нейната усмивка. – Имам още много работа вкъщи. Утре имам рожден ден и ще дойдат всичките ми деца, внуци и правнуци.
– На колко ставате? – поинтересува се безцеремонно Владо.
Старицата се наведе напред и отговори поверително, с тих глас, сякаш разкриваше някаква тайна, а думите й зашеметиха младежите:
– Само на деветдесет. Мисля, че ще поживея още малко – тя намигна закачливо, като момиче, на изпадналите в шок момчета.
Богдан бе възхитен от нейната простота, от необичайната й радост и жизнелюбието й.
Тримата се втренчиха в нея с широко отворени очи.
Вики изведнъж започна да се смее с глас, като тръскаше глава и ушите му сякаш щръкнаха още повече
– Ох, не мога! Ама вие шегувате ли се? В такъв случай, посъветвайте ни как да запазим младостта си и да доживеем до ваште години – каза той язвително, но се сепна, когато срещна злобния поглед на Богдан, и добави с по-мек тон: – Сигурно има някаква тайна?
– Разбира се, че има. Вече ви говорих за това – Божието слово. Но вие не искате да се обърнете към извора на живота, който дава свобода и спасение, а дори и здраве и дълголетие! Затова във вашия случай има само един начин да си останете млади… – отговори тя и отново зашепна поверително: – Винаги си слагайте двайсет години отгоре и се наслаждавайте на възхитените погледи на тълпата.
Сега дори намусеният Владо не сдържа усмивката си. Трябваше да признае, че тази крехка старица им разказа играта. У нея имаше толкова младост, жизнелюбие, искряща радост и вътрешна сила, които биха стигнали и за тримата.
– Е, това е всичко – каза тя и като взе чантата си, стана от масата. – А сега – гудбай, момчета!
Жената се засмя за сбогом със своята удивителна усмивка, погледна всеки от тях в очите, сякаш искаше да ги запомни завинаги, и замислено добави:
Само не забравяйте, че за съжаление нито един влак не стои на гарата безкрайно дълго. Всъщност е смешно да служиш на този, който те води към гибел, и да отхвърляш Онзи, Който ти дава живот. Човекът, който живее така, може да бъде наречен единствено глупак.
Тя тръгна спокойно по гладкия асфалт на крайбрежната улица. Лекият ветрец развяваше дългата й светла рокля, а Богдан седеше, вгледан в недокоснатата си чиния с изстинал пилаф. Момчетата се взираха мълчаливо в отдалечаващата се старица. Богдан почувства, че заедно с нея си тръгват всичките му надежди за щастие, нещо важно, невъзвратимо и занапред го очакват само мрак и безизходица. И изведнъж така отчаяно му се прииска на всяка цена да се отърве от този порочен кръг, дори ако трябва да плати с живота си. Сякаш някой силен и голям се съживи в душата му. Богдан стана от масата, разкърши силните си рамене и се изправи в цял ръст. Неочаквано страхът и всяко съмнение паднаха от сърцето му, подобно на тежък камък. Каквото ще да става, той повече няма да се върне на този път.
Набързо хвърли няколко измачкани банкноти на масата. Не можеше да позволи на тази жена да си отиде така неочаквано, както се появи в неговия живот. Защото заедно с нея си тръгваше самият живот, отиваха си светлината и надеждата. Без да казва нищо на момчетата, той се затича след жената.
– Ама че работа! – промърмори обърканият Вики. – Идиот!
Владо мислеше за нещо и прехвърляше между пръстите си вече ненужната вилица. Както и да го въртеше и сучеше, поне пред себе си трябваше да признае, че тази старица го предизвика с нещо. И още как! Тя преобърна цялата му мрачна вълча вътрешност. Хвърлената на масата вилица издрънча тъжно.
– Ние с тебе сме идиоти… – с досада отсече Владо и тръгна след Богдан.
– Какво ви става бе, мъже?! – развълнува се Вики. – Ами аз?! – той скочи и като накуцваше, забърза след тях.
А роклята на жената все така трептеше като светло платно на надеждата, сякаш приканваше след себе си и показваше пътя на спасението за тези три заблудени души. Старицата вървеше, замислена за нещо, и дори не подозираше, че в тази минута бе станала за тях пътеводна звезда.
Надежда Золотко
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 3/2018 <<<
