Иван Иванов
Четиво за10 мин.

Израснах в добро семейство в Монтана. В среда с чудесни родители и всички необходими условия за щастлив живот. Kато юноша бях започнал да си задавам важни въпроси: „Какъв е смисълът на живота ми?“, „Защо има зло в света?“, “Какво идва след смъртта?“. Често, преди да заспя, размишлявах за вселената, за човешките взаимоотношения и най-вече как да бъда щастлив. Наблюдавах света около себе си и четях известни философи. Както множеството тийнейджъри, исках да се чувствам приет, разбран и оценен. В живота ми навлезе бунтарската музика – пънк, рок, метъл, в чиито текстове разпознавах себе си и своите търсения. Бях започнал и да пия.

Играех компютърни игри по цели денонощия. Това не ме притесняваше, защото се приемаше за нормално – знаех, че всички го правят. Живеехме във виртуален свят, където бяхме силни герои, с които останалите играчи се съобразяваха. А когато губехме в игрите, се псувахме и се кълняхме. Не мога дори да предположа колко часове съм изгубил пред компютъра. Вече започвах да ставам зависим.

Животът беше пред мене, а аз не бях спокоен за своето бъдеще, когато трябваше да продължа образованието си в университет. Получих сърдечна аритмия и започнах да взимам успокоителни. Приеха ме в София и заживях на общежитие в Студентски град, а всички знаем с какво предимно се занимават студентите там. Затъването в грехове беше много лесно и достъпно. Алкохолът и другите опиати се смятаха за нещо нормално. Отношенията между хората и „любовта“ бяха криворазбрани. Репутацията, статусът и материалното се издигаха над всичко. Оказах се част от тази среда и се наслаждавах на нейните плодове, без да подозирам за цената, която щях да плащам – обсебващата ме празнота и депресия.

По това време у мене се отключи състоянието, наречено „сънна парализа“. Няма да забравя един от първите случаи, когато то се прояви. Съквартирант ми беше мой приятел, с когото израснахме заедно в Монтана. Тогава той се прибра за кратко в родния град, а аз бях сам в общежитието. Спомням си ясно как привечер заключих вратата отвътре и оставих ключа в ключалката. Сега нямам обяснение защо направих това, но така оставен в патрона на бравата, ключът не позволява на никого да отключи вратата отвън. Вечерта си легнах и заспах. Събудих се през нощта с ясното съзнание, че съм буден и стоя в леглото си, но нямам власт над тялото си. Не можех да помръдна нито ръка, нито крак, нито да се обърна. Започнах да чувам стъпки в коридора на общежитието, като в първия момент си помислих, че е моят съквартирант, който отива до хладилника или до тоалетната, но в следващия миг си спомних, че съм оставил ключа отвътре в бравата и няма как някой да влезе, без да стана и да му отворя. Тогава си дадох сметка, че стъпките, които чувам, не са реални, а са халюцинация или свръхестествено присъствие. Изпитвах страх и тревога, които не могат да се опишат с думи. С всички сили на тялото и ума си се опитвах да вдигна дясната си ръка и да светна лампата, но не успявах, а стъпките продължиха вътре в стаята и стигнаха до леглото ми. Страхът се превърна в паника. Усетих присъствие в непосредствена близост, но не можех да видя нищо, а и не исках. Чух силно изръмжаване в ухото си.

Не знам как съм дошъл на себе си след това, но оттогава не можех да спя нормално. Когато оставах сам, винаги си лягах на светната лампа и включен компютър. Започнах да търся в интернет информация за това, което преживях. Разбрах, че не съм единственият с такъв проблем и психолозите наричат това състояние „сънна парализа“. Симптоматиката съвпадаше напълно, описанието на халюцинациите и усещането за чуждо присъствие беше точно като при мене. Направи ми впечатление, че не откривах методи за успешно лечение освен съвети за повече спортуване, здравословно хранене, живот без стрес. Препоръчваше се „превъзмогване“ и се даваха всякакви практични съвети как човек да се събуди по-лесно. При по-сериозните случаи хората се насочваха към антидепресанти. 

Това продължи в периода от 2014 до 2016 г. Тогава парализата ме тормозеше, но нямаше определена честота на проявите, нито на интензивността й. Депресията в живота ми ставаше все по-тежка и непоносима. Въпреки това носех фалшива усмивка и прикривах всичко много успешно на работното си място, сред приятели и при родителите ми, докато в душата си умирах бавно и мъчително. Твърде много анализирах всичко – до изтощение. Чувствах се като затворник на собственото си съзнание, често нямах власт и над мислите си, които ставаха все по-натрапчиви и разрушителни, самообвиняващи и насочващи към самоубийство, което се опитвах да надмогна със силата на волята си.

През март 2016 г. в работата се запознах с едно момиче. След няколко срещи и разговори тя сподели болезнени спомени за преживявания от своето минало. Доверих й се – разказах й за моята сънна парализа. Тогава тя ми предложи да потърся помощ в църквата, където бяха помогнали на нея. Приех да отида на богослужение и да се срещна с дякона от църквата, с когото тя беше разговаряла.

На неделната служба всичко ми беше много странно. Не приличаше на литургиите, на които бях присъствал. Отпред стоеше човек, който четеше от Библията и разсъждаваше аргументирано. След това имахме среща с дякона. Не запомних точните му думи, но ясно си спомням насърченията му да започна да се моля, да чета Божието слово и да правя стъпки към живот на освещение. Трябваше да осъзная греховната си природа, от която не мога да избягам, но в този момент нямаше как да разбера докрай какво искаше да ми каже той. След като му разказах за преживяванията си, служителят ми обясни, че парализите могат да се причислят към демоничните атаки и ми предложи да опитам да заповядвам на нечистите духове, в името на Иисус Христос, да ме оставят на мира.

След тази среща продължих да живея както преди. Рядко посещавах църквата. Но веднъж се озовах в поредната сънна парализа и си спомних думите на дякона. Изрекох на глас: „В името на Иисус Христос, заповядвам ви да ме оставите!“. Присъствието вече се проявяваше като тъмни силуети, които се движеха в стаята. След моите думи те наистина се оттеглиха, а аз дойдох на себе си. Много се изненадах от случилото се. Това беше първият момент, в който осъзнах, че съществува духовен свят и че името на Христос има авторитет.

Но въпреки това откровение продължих да живея както дотогава. Все още не можех да се освободя от парализата, нито разбирах изцяло понятието свобода в този контекст. Сякаш не осъзнавах какво всъщност се случва с мене и какво ме дърпа назад. Възприемах вярата като робство, а църквата – като затворено общество от хора, за които се питах дали не са секта. Обмислях дали мога да живея като тях. Поставях всичко под въпрос, защото ми беше чуждо да съм сред вярващи. Около две години продължи това лутане в несигурност, колебание дали си струва да повярвам, както и търсене на нещо користно в църквата и служителите. Трудно ми беше да отхвърля всички грехове, които обичах да върша. Продължаваха да ме привличат старите идоли, похоти и бремена, като все още не можех да осъзная силата на пагубното им влияние в живота ми.

Бях започнал връзка с момиче. От дълго време мечтаех за това и смятах, че ще ме направи щастлив. Посещавах неделните богослужения все по-рядко и когато разговарях със служителите, не се вслушвах в техните предупреждения. Сънната парализа ставаше по-интензивна. Продължавах да призовавам името на Христос като временно решение на проблема, без да се покая. Но дойде момент, когато бях неспособен да изрека името Му по време на парализа. След думите: „В името на…“ устата ми сякаш се залепяше и не успявах да го кажа. Самият факт, че не можех да изрека името на Христос, ме озадачаваше много. А сенките получаваха власт над мене чрез страха ми. В тези мигове можех само да се моля наум за милост и избавление, докато продължавах безуспешно да се опитвам да заповядвам.

В началото на декември 2017 г. заминах за три месеца на обучение в Германия, тъй като започнах нова работа. Прибрах се в началото на март 2018 г. След като се върнах в София, започнах да чета Новия Завет и да ходя по-често на църква, защото исках да науча повече за личността на Христос. Имах още срещи с дякона, който ми помагаше. Постепенно осъзнавах светостта и съвършенството на Божия Син, Който свидетелстваше, че е дошъл да се застъпи за грешните и тях да призове за покаяние. Разбирах, че и аз съм един от тях – вече не само на интелектуално ниво, а и със сърцето си. Непознатият товар, чийто произход ме измъчваше с неизвестността си, беше именно грехът. Словото ме изобличаваше и докато четях, виждах истинската си същност, без постоянните оправдания, осъзнавах окаяното си състояние.

Битката в съзнанието ми ставаше все по-яростна. Много ме болеше, че аз самият не можех да направя нищо, за да се променя. Взех решение да търся път към покаяние и да оставя всичко в ръцете на Бога.

Постих за първи път в живота си и на следващия ден се обадих на презвитера и дякона от църквата. След кратка молитва от тяхна страна паднах на колене и със съкрушено сърце и сълзи помолих Бога да ми прости за греховете. Напълно осъзнавах действията си и последствията от тях. Знаех, че няма връщане назад, и въпреки вътрешната съпротива бях уверен в Божията помощ за живота ми оттук насетне. Завършихме срещата с молитва на благодарност към Бога. Аз се помолих и да се науча да споделям за спасението. Денят ми премина в съвършен мир и спокойствие, имах увереност за бъдещето си и усещах една утешителна нежност вътре в себе си.

После вечерях със семейството на презвитера и споделих с него, че изпитвам нещо различно в себе си. На въпроса му какво ново усещам отговорих, че вече нямам страх. Нямам страх от това, какво ще се случи с живота ми, какво ще си помислят хората, нито се боя от смъртта. Нямам духовен страх от нищо. Тогава той ми показа едно място в Библията – Първото послание на апостол Йоан, 4 глава, 18 стих: „В любовта няма страх, а съвършената любов пропъжда страха; защото в страха има мъка. Който се страхува, не е съвършен в любовта“. Прочетохме и ст. 8 от същата глава: „Който не обича, не е познал Бога; защото Бог е любов“.

След тези промени в живота ми имаше много проблеми и сблъсъци. Родителите ми изпаднаха в паника след тези новини и трябваше дни наред да ги уверявам в трезвостта на решението си. Днес наистина мога да свидетелствам за промяната в моя живот и свидетелството ми не е плод на внушения. Вече повече от година случаите, в които съм изпадал в подобни парализи, са единични. Веднъж чувах в ушите си музиката, която слушах в миналото, без да виждам силуети. Друг път виждах сенките върху съседната сграда. Но не мога да нарека тези състояния парализи, защото имах власт над думите и над тялото си. Тъмната нощ на греха бе осветена от светлината на живота: „Иисус пак им говори: „Аз съм светлината на света; който Ме последва, няма да ходи в мрака, а ще има светлината на живота“ (Йоан 8:12).

Животът на родителите ми също се подобри значително – те преживяха изцеления и благословенията започнаха да идват едно след друго. Много от пороците оставих просто защото вече не усещах нужда да ги върша, а животът ми на затворен в себе си и поробен от страха човек се превърна в изобилен живот с изграждащи преживявания, служения и доброволчески дейности, които ми носят несравнима радост и осмислят съществуването ми. Това е истинската свобода в Христос.

Наскоро написах на дякона: „Днес ликувам! Точно преди една година се покаях. На вчерашния ден постих и общувахме с тебе, а на следващия помолих Бога за прошка. Искам да благодаря на Бога и да Го прославя за наситената година, която ми подари. За това, че всеки ден се променях и изграждах, като се сблъсквах с много изпитания. Наистина животът с Бога не е скучен, нито ограничаващ, а изобилен и чудесен. Винаги ще си спомням тези дни, изпитанията, през които преминах, и с радост ще свидетелствам!“.

Ликувах, защото Христос победи на кръста не само греха, но и смъртта, и света. Той подари тази победа и на мене. Даде ми сили да се моля в Негово име вече не само за себе си, а и за всички, които обичам. Сега всеки ден е изпълнен с надежда и очакване на поредното чудо, което Той ще извърши.

„Вярвам в християнството както вярвам, че слънцето е изгряло – не само защото го виждам, а защото чрез него виждам всичко останало.“ К. С. Луис

 

Иван Иванов


СПОДЕЛИ