– Остави ме на мира! – тя изригна срещу него с цялата жлъч, която беше се натрупала в нея. – До гуша ми дойде! Нали ти казах, че си тръгвам.
– Жана, моля те, нека поговорим.
– Не искам да говоря с тебе, писна ми от тебе!
Жана трескаво пренареждаше нещата си в шкафа и хвърляше повечето от тях в куфарите, без да поглежда мъжа си. Той се опитваше да я хване за ръката и да я обърне към себе си. Тя се отскубна и с цялата си сила го удари по лицето. Той се посмръщи, докосна с ръка зачервената си буза, няколко секунди я гледа в очите и излезе.
***
Жана седна на леглото и погледна през прозореца. Красивото пролетно утро бе заляло улицата със слънчева светлина. През отворения прозорец се чуваше далечен шум на коли и скимтенето на съседското куче бултериер. Проникваше лекият приятен аромат на растящия под прозореца току-що цъфнал люляк.
Вече няколко седмици Жана бе изпълнена с непрестанно растящо раздразнение. Тя усещаше, че повече не може да се сдържа. Дразнеха я светлозелените стени в спалнята, голямата сватбена снимка в стъклена рамка, виковете на момичетата, кафето сутрин, усмихнатото лице на Андрей, задължението да ходи всяка неделя на църква. Общо взето, я дразнеше всичко и тя чувстваше, че злобата в нея нараства като снежна топка. Жана се опитваше да се сдържа и понякога това й се удаваше. Но спря да чете книжки за лека нощ на дъщерите си и се стараеше по-малко да общува с мъжа си, като вечер излизаше някъде да се разходи или сядаше в някое кафене. Измисляше всякакви причини, за да не ходи на църква. Андрей чувстваше, че жена му не е добре, опитваше се да поговори с нея, но тя избягваше разговора и твърдеше, че всичко е наред. Преди една седмица обаче Жана го извика в стаята и му каза:
– Андрей, искам за известно време да поживея сама. Ще си наема апартамент. Ти ще се справиш сам.
Той скръсти ръце както винаги, когато започваше да се вълнува или да нервничи – тя познаваше този негов навик.
– Мисля, че не разбирам напълно за какво говориш.
Тя положи много усилия, за да не го нагруби. Но гласът й започна да трепти от гняв:
– На китайски ли ти говоря? На родния ти език ти обясних – искам да поживея сама!
– Точно това не разбирам. Какво значи да поживееш сама? Ами аз? Ами момичетата?
– Какво момичетата? Прекрасно ще се справите сами. Маша от сутрин до вечер е на градина. Лена умее да готви. Ще изпере, ако се наложи. Какво още ви трябва?!
– Не говоря за това, Жана. Питам какво се е случило, че изоставяш мъжа си и децата си?
– Не ви изоставям! – ядоса се тя. – Откъде го измисли?
– А „да поживея сама“ – това как се казва? Или ще си имаш компания?
– Каква компания?! Нали ти казах, че искам да поживея сама! – развика се Жана. – Какво си тръгнал да ме разпитваш? Повече няма да говоря с тебе. Върви си!
Андрей я доближи, нежно я прегърна, притисна я до себе си:
Жана, мила моя, боли те главата. Изпий едно хапче, почини си, а ние ще отидем да се поразходим, за да не ти пречим. После ще си поговорим, когато ти олекне.
Жана за миг се отпусна в топлината на тези толкова познати любещи ръце, но после се отдръпна:
– Вече ти казах, че искам да си тръгна.
– Но защо? – попита Андрей и лицето му се зачерви, сякаш едва сега започна да осъзнава думите й.
– Трябва да се отпусна, да си почина, да видя как ще поживея сама. Изморих се в последно време. Психологът ме посъветва да поживея сама, да си изясня нещата, да разбера какво точно искам.
– Искаш да кажеш, че ако ти хареса да живееш сама, няма да се върнеш при нас? – бавно и тихо попита Андрей.
Тя го погледна, но не каза нищо.
– А за момичетата помислила ли си? Ти си майка! Ти си тяхната любима мама. Какво ще им кажеш? Как ще обясниш, че си тръгваш? Ще им заявиш: „Изморих се от вас!“?
– Не ме манипулирай! – отново извика тя. – Край, разговорът приключи! Излез от стаята, искам да остана сама.
Без да чака мъжът й да излезе, Жана легна на леглото и затвори очи. Чу как той затвори вратата след себе си и после тихо извика Лена. Говориха си нещо, чу се как Лена започна да плаче. Андрей й казваше нещо, явно я успокояваше. След малко Жана разбра, че се молят. Тя не чуваше думите, но от звуците зад вратата знаеше, че се молят. Тогава се обърна и се зави с одеялото през глава, за да не чува нищо.
***
Мина една седмица. През тези дни Андрей много пъти се опитваше да поговори с нея:
– Жана, как така? Дай да се разберем. Не е добре да носиш този товар. В какво не съм прав? Кажи ми.
Друг път отново подхващаше:
– Жана, обичам те! Нека решим този въпрос, без да си тръгваш. Помисли за момичетата. Какво ще отговарят, когато ги питат къде е майка им.
– Жана, ела да се помолим заедно – я викаше той. – Или сама се помоли, ако не искаш с нас… Но се помоли…
Тя категорично отказваше и да разговаря с него на тази тема, и да се моли. Започваше да вика, когато й се струваше, че Андрей е много настойчив.
Докато Жана крещеше, той отиваше в другата стая, за да спрат виковете, а с тях и потокът от думи, за които по-рано дори я беше срам да помисли. Тя знаеше, че Андрей много я обича. Имаше чудесен мъж – нежен, добър, грижовен към децата, помагаше вкъщи. Колко пъти беше благодарила на Бога за него! Но сега той я дразнеше. Всичко в него я дразнеше: желанието му да помогне, усмивката му, силните му ръце, ароматът на парфюма му.
Жана взе решение и не искаше да го променя. „Ще си наема апартамент на брега – си мислеше тя, – ще си почина, ще гледам телевизия колкото си искам, ще се разхождам. Никой няма да мрънка: „Мамо, почети ми“, „Мамо, виж дали съм решила правилно задачата“, „Жана, моля те, изглади ми ризата“. Колко може да се търпи всичко това?!“
През тези дни тя усещаше върху себе си погледа на Лена, който беше изпълнен с молба, и чуваше нейните ридания, когато Маша я нямаше.
– Майчице, моля те, не си тръгвай! Толкова те обичам! – през сълзи я умоляваше голямата й дъщеря.
Лена беше на тринадесет години. Тя бе сериозно момиче, изпреварило връстниците си по развитие. Много четеше, пишеше домашните си, бе една от най-добрите ученички в училище. Готвеше, чистеше, наглеждаше Маша. Преди около година Лена се беше покаяла на летния християнски лагер и Жана виждаше как дъщеря й се отнася трепетно към служенията и четенето на Библията. Майката се радваше, че дъщеря й расте като християнка. Но това беше преди, а сега я дразнеше нейната богобоязливост.
Жана се опитваше да не излиза от стаята си, за да не среща напрегнатия, въпросителен поглед на мъжа си и изпълнените с надежда очи на дъщеря си. По-малката, тригодишната Маша влизаше в стаята й, прегръщаше я, шепнеше на ухото й: „Мамо, много те обичам!“, целуваше я с меките си сладки устнички и излизаше. После пак идваше, пак я прегръщаше и се опитваше да срещне погледа й, но Жана обръщаше глава.
Понякога тя се заключваше отвътре и тогава Маша лягаше на пода и напевно пееше пред вратата:
– Ма-а-мо-о, о-о-бича-ам те!
„Ти просто спря да се молиш. Дяволът иска да те надвие. Помоли се, Господ ще ти помогне, защото е твой Бог. Всеки човек може да сгреши, но за тебе има изход. Коленичи и се помоли – ще видиш, как ще ти олекне. Прегърни Андрей, децата и всичко ще се разреши, довери се на Бога – понякога тези мисли се въртяха в главата й, но Жана ги гонеше и се дразнеше още повече. – Какъв дявол? Просто съм изморена. Трябва да си почина, да остана сама, да реша какво ще правя по-нататък.“
***
– Мамо – Лена надникна в стаята й, – днес с цялата църква отиваме в парка. Забрави ли? Изпържих любимите ти мекици и кафето е готово. Ела да закусим и ще тръгваме. Приготвих всичко необходимо: и сандвичи, и термоса с чай, и одеялото, и играчките на Маша.
– Вървете, аз ще остана вкъщи – отказа Жана.
– Мамо, моля те… – очите на Лена се напълниха със сълзи.
– Край, търпението ми свърши! – изкрещя Жана, скочи от леглото и извади двата куфара.
Отвори шкафа и започна трескаво да вади нещата си от там.
Андрей чу виковете и влезе в стаята:
– Какво става тук?
– Казах ти, че ще си тръгна! Ето, тръгвам си!
Андрей нежно побутна плачещата си дъщеря към вратата:
– Мила, иди при Маша, аз ще поговоря с мама – и после се обърна към жена си:
– Жана, какво правиш, те са деца! Нека поговорим, моля те.
– Махай се…
Жана още веднъж погледна през прозореца, облече любимия си бежов костюм, метна чантата си с документите и парите през рамо и помъкна двата куфара към вратата. Когато излезе в коридора, видя Андрей и Маша. Лена я нямаше. „Сигурно плаче в стаята си. Добре че не е тук“ – си помисли тя.
Андрей стоеше, подпрян на вратата и скръстил ръце. Той не казваше нищо, само я гледаше. Жана се почувства странно от погледа му, бързо се обърна и тръгна към изхода, но нещо я напрегна. „Маша, какво става с Маша?“ Дъщеря й не се хвърли след нея с викове: „Мамо!“, не я прегърна. Жана остави куфарите, бавно се обърна и… срещна погледа на малкото момиченце.
Как можа да си помисли, че по-малката й дъщеря нищо не разбира? Огромните широко отворени очи гледаха право към нея и в тях имаше такава мъка, такава нетърпима болка, че на майката й се стори, че тази болка заля и нея. Жана залитна. Подпря се на стената, за да не падне. Тя гледаше в очите на дъщеря си и виждаше в тях… себе си.
Ето го другото тригодишно момиченце – стои в светлия коридор с цветни перденца на прозорците. Нейните очи също са изпълнени с болка и страх. До нея ридае млада жена. Здрав мъж със сърдито лице мълчаливо хвърля в огромен куфар някакви вещи, книги, документи. После с крак отваря вратата и без да каже дума, излиза навън. Момичето тича след него. Мъжът сяда в колата и казва:
– Чао, Жана!
И потегля.
– Татко, татенце, не си отивай, моля те! Остани с мене! Татко! – момичето тича с малките си крачета след отдалечаваща се кола и сърчицето й крещи от болка.
Кой казва, че тригодишните деца не разбират нищо? Кой казва, че не ги боли душата?
Жана все още гледаше по-малката си дъщеря.
– Как можах да забравя? Как можах да ти причиня болка, скъпа моя! Тази болка не може да бъде предадена с думи, с нищо не може да бъде измерена… Господи, как можах?! Как можах?! – едва се чуваше как шепнат устните й.
Краката на Жана омекнаха, тя се свлече бавно на пода и вече виждаше себе си като че ли отстрани, като на забавена лента. Жана не чуваше нищо, само като през мъгла виждаше разтревоженото лице на Андрей и обляното в сълзи лице на Лена. Но Маша я нямаше. Жана я потърси, за да срещне погледа й и да облекчи жестоката болка, заляла момичето. Накрая погледите им се срещнаха.
Маша, облечена в късата си синя рокличка с бели маргаритки, стоеше на същото място, а очите й бяха устремени към майка й. Жана гледаше дъщеря си и устните й беззвучно шепнеха:
– Прости! Прости ми. Прости… Няма да те оставя…
Нещо изведнъж се промени в очите на малкото момиче и Жана усети физически как страшната болка остави дъщеря й. В ушите й нахлу вик:
– Мамо, майчице, обичам те!
Маша се хвърли на врата й и Жана притисна здраво към себе си крехкото, нежно телце на дъщеря си.
– Жана, скъпа, какво ти е? Добре ли си? – чу тя притеснения глас на мъжа си.
– Мамо, пийни малко вода. Тук сме, с тебе, мамичко! – развълнувано шепнеше Лена.
Жана не можеше повече да се сдържа и заплака горчиво. Андрей отмести настрани момичетата и я вдигна на ръце. Жана ридаеше силно и не можеше да промълви нито дума, въпреки че се опитваше да каже нещо.
– Тихо, тихо, замълчи! Всичко е наред – нежно я успокои той, влезе в стаята и я сложи внимателно на леглото. – Лена, Маша, идете в стаята си. Мама не се чувства добре.
– Не, не! – през сълзи помоли Жана и протегна ръце към дъщерите си. – Не си отивайте.
Тя прегърна момичетата и започна да ги целува по главичките.
– Моля ви за прошка! Обичам ви! Простете ми… Никъде няма да ходя без вас… Андрей – Жана погледна неуверено мъжа си, защото не знаеше каква реакция да очаква от него. – Прости ми, моля те! Прости ми, че ти причиних болка. Толкова много те нараних… Толкова съм виновна пред тебе…
Жана се взираше в очите на мъжа си, взе ръката му и я притисна към устните си. Сълзите се стичаха по бузите й:
– Ще ми простиш ли?
– Жана, скъпа – той застана на колене до леглото, – отдавна съм ти простил. Не ми е трудно да го направя, защото много те обичам! Ти си моята съпруга – жената, която Господ ми подари преди четиринадесет години. Нямам човек, по-близък от тебе. Забрави за всичко. Помни само това, че те обичам. И Лена те обича, и Маша.
Момичетата се притиснаха здраво към нея и Жана вече знаеше, че никаква сила на света няма да ги раздели.
Сълзите все още се стичаха по бузите й, но това бяха сълзи на радост, покой и щастие. Тя се надигна от леглото.
– Лежи си, лежи си. Трябва да си починеш, после ще станеш – мъжът й се опита нежно да я задържи.
– Не, Андрей, имам нужда да се помоля.
Жана бавно коленичи до мъжа си, а след нея – Маша и Лена.
Наталия Гурмеза
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 3/2023 <<<
