Никой не се учудва на сълзите. Те се проливат като водни потоци.
Още Достоевски пише, че „земята, от кората до центъра си, е пропита със сълзи и кръв”.
След идването на греха, страданията изпълват земята. Общо взето, страдат всички хора. Всеки може да каже: „Аз съм човек, изпитал мъка.”
„Ала човек се ражда, за да страда, както искрите – за да летят нагоре” (Йов 5:7).
Страда цялото творение: „Знаем, че всички твари заедно стенат и се мъчат досега” (Римл. 8:22).
Вижте прозорците на многоетажните блокове – зад всеки от тях има толкова проблеми, мъка, болка и сълзи. Хората плачат от съкрушение и смирение, плачат от злоба и омраза.
Не се срещат често наистина жизнерадостни хора. При славяните като цяло усмивките не изобилстват. И нерядко зад усмивката се крие доста горчилка и насмешка, в много случаи – над самия себе си. Обикновено хората предпочитат да страдат мълчаливо.
Страдат и тези, които са извършили много злини, и невинните деца.
Страдат добрите хора. И колкото по-добър е човекът, толкова по-дълбока е скръбта му. „Сумата от страданията на душата е пропорционална на степента на нейното съвършенство” (Анри-Фредерик Амиел).
Алексей Толстой казва, че Бетовен е „подслушал” звуците на своя реквием в риданията на природата.
„Понякога най-голямото страдание е липсата на страдание” (Владимир Марцинковски). Защото да не страдаш, означава да не участваш в живота, да бъдеш излишен.
Човекът е готов да преживее всякакви страдания, ако разбира техния смисъл, но отнемете му вярата в смисъла на това, което понася, и той в миг ще се пречупи.
След тежките изпитания на невинния Йов идва ред на благоденствието до края на живота му.
„Добре ми е, че пострадах, та да се науча на Твоите наредби” (Пс. 118:71) – казва Давид.
Страданието ни кара да бъдем снизходителни към другия, възпитава отзивчивост към чуждата мъка и разбиране на човешката душа.
Страданията правят човека по-силен, но същевременно и по-мек. „Тъга е по-добро от смях; защото когато е печално лицето, сърцето става по-добро” (Екл. 7:3).
Някой беше казал: „Не се страхувай от ударите на великия резец, който отсича от мрамора отломките, прикриващи дивна красота, – божественият Художник я съзира със Своето всевиждащо око.”
Затова животът на християните на земята никога няма да бъде лек. След грехопадението заради целта, към която Бог ни води, и заради онова, което иска да направи от нас, животът ни няма как да бъде лек.
Страданията не просто ни правят по-добри, но и изработват у нас способност да правим другите по-добри. Това е кръстният път на всички водачи, подвижници и праведници, умрели за човешката слава, за да живеят за Божията слава, загърбили човешките традиции и мнения, застанали срещу всички като „медна стена”, с лице като кремък.
„Сине мой, ако си решил да служиш на Господ, приготви душата си за изкушение. Защото златото се изпитва в огъня, а хората, угодни на Бога, – в горнилото на унищожението.”
В мидата попада песъчинка, която дразни тялото на мекотелото, и за да се защити, тя отделя седефена течност, обгръщаща песъчинката. Процесът продължава години наред. Така се ражда перлата, красотата на короните и огърлиците. Така се ражда всяка красота.
Трънът в тялото на ап. Павел го избавя от гордостта и го пази в смирение и съкрушение.
Когато Иисус Христос изрича блаженствата, дали има предвид, че всички плачещи, всички скърбящи ще бъдат дотолкова утешени, че вместо сълзи в живота им ще настъпи блаженство?
Мисля, че Той говори за сълзите на съкрушение и покаяние, когато хората осъзнават до болка своята греховност пред Светия Бог. Тяхното отчаяние от това състояние е толкова силно, че съкрушението им се проявява в плач и сълзи. Вече нищо не ги привлича, имат само едно желание – да се освободят от тази сърдечна болка. По същия начин се съкрушаваме и плачем заради нашата невярност и грубост към ближните ни. Или не можем да заспим, защото осъзнаваме, че постъпката ни е причинила болка на някого.
Праведниците са плакали много за себе си и за другите. Плачат Давид, Йеремия, Петър, Павел. Дори Христос, когато гледа загиващия Йерусалим, плаче.
Плачът за погиващите, за собственото несъвършенство и невярност – това е скръбта, която има перспектива да получи блажена утеха.
Не е страшно, когато сърцето се разбива на късове. Страшно е когато става твърдо като камък.
Ако сълзите са следствие от съкрушение и разкаяние, това е блаженство.
От такива сълзи не се срамувай…
