„Защо, Господи, загиват деца? Защо страданията изпълват нашия свят?“ – тези въпроси са най-остри и болни за хората от третото хилядолетие. Всъщност те винаги са стоели пред човечеството, но в миналите векове освен философите и богословите, далеч не всеки е дръзвал да ги поставя в сферата на апологетиката.
От епохата на Просвещението и освобождаването на масовото съзнание моралните въпроси стават всеобщи. Иван Карамазов от романа на Достоевски „Братя Карамазови“ разпалено изкушава Альоша: „Обичаш ли децата, Альоша? Знам, че ги обичаш и ще ти стане ясно защо сега искам да говоря само за тях. Ако и те страдат ужасно на земята, разбира се… наказани са заради бащите си, които са изяли ябълката. Но това разсъждение е от друг свят и за човешкото сърце тук, на земята, е непонятно. Не може невинният да страда заради другия, още повече, когато е толкова невинен!“.
Не може да страдаш! Това твърдение на богоборстващата душа е продиктувано по-скоро от чувствата, отколкото от разума. Цялото човешко естество се съпротивлява на страданията. Те са противоестествени за човешката природа, но все пак съществуват. Някои се опитват да обяснят болката и страданията, като настояват, че те са само като видимост, илюзия или резултат от неумението да се отнасяш правилно към събитията в този живот. Проблемът е в желанията ни – казват нашите приятели, будистите. „Отстранете желанията и няма да изпитвате разочарование от тяхното неизпълнение.“ Илюзорна утеха. Болката и страданията не са плод на нашето болно въображение или силно желание. Клайв Луис пише: „Живите същества причиняват болка, когато се раждат на този свят, живеят, като предизвикват болка у другите, и умират в болки“. Всъщност болката и страданията са по-очевидна реалност, отколкото радостта и щастието. А Норман Гейслър добавя иронично: „Нереалността на страданията е само прекрасна теория, опровергана от банда груби факти“.
КЪДЕ Е ПРОБЛЕМЪТ?
Ако страданията са реални, защо Бог бездейства? Как може Той да бъде оправдан в такъв случай? Или как да обясним на любознателния човешки разум, че Бог е всемогъщ, че е добър и въпреки това не премахва злото?
Класическа формулировка на подобно твърдение, което изглежда като логическо противоречие, дават не богопротивниците и атеистите, а богословите. Блажени Августин в края на IV в. пише: „Ако Бог беше всеблаг, Той би искал да дава само блага, а ако беше всемогъщ, би могъл да направи всичко, каквото поиска. Но съществува зло. Следователно Бог или не е всеблаг, или не е всемогъщ“. Така в съществуването на злото и страданието Августин вижда противоречие между свойствата, с които хората описват Бога. Дълбоко вярващите мислители от миналото не се страхували да поставят остри въпроси, защото имали духовната сила и търпението да помълчат и да чуят отговора. Те не бързали да обвиняват Бога, да изказват пред Него своите претенции и да Го занимават с проблемите си. Духовното мъжество на тези хора било именно в това, че те очаквали смирено отговора на своите въпроси. А ние, хората от третото хилядолетие, очакваме ли тези отговори? Но ако бързаме и не искаме да ги чуем, тогава защо питаме? Очевидно коренът на проблема не е в това, да оправдаваме Бога – Той изобщо не се нуждае от нашите оправдания, а в това, че се опитваме да оправдаем своето неверие и презадоволеността си.
С други думи, преди да решаваме дилемата „Бог и злото“ на нивото на разума, трябва да разберем защо поставяме този въпрос и ще стане ли болката на Сергей и Теймураз Тотиеви, загубили в бесланската трагедия шест деца, по-малка, ако им обясним каква е причината да се случи така? На емоционално ниво ни е необходимо съчувствие, а не философско обяснение. Приятелите на Йов постъпили много мъдро, когато дошли при страдалеца и мълчали с него цяла седмица. И колко неразумни били, когато отворили уста и започнали да разясняват на Йов причината за неговите страдания, като оправдавали Бога!
И все пак, как да отговорим на човека, когато болката утихва и разумът започва да пита: „Защо всичко това се случва на мене?“. Няма нищо странно, че практически всичките милиони страдалци на земята смятат, че страдат несправедливо.
Харолд Кушнер, равин в Масачузетс, САЩ, е написал книга, която става бестселър в последните десетилетия и е преведена на много езици по света: „Когато с добрите хора се случват лоши неща“. Това е искрено изследване на проблема за Бога и злото, което Кушнер е преживял в личния си живот. Той разказва как неговият син от най-ранно детство е страдал от прогерия – заболяване, което води до много бързо стареене. Пред очите на бащата момчето оплешивяло и се покрило с бръчки, тялото му остаряло. То починало от старост на четиринадесетгодишна възраст. Кушнер изразява гледната точка на жертвите и описва последователно всички стандартни религиозни обяснения на нашите нещастия. Ако Бог е такъв, какъвто твърдят богословите, защо съществува злото?
А ВИЕ КАКВО ЩЕ КАЖЕТЕ ЗА ТОВА?
Кушнер решава проблема за противоречието между благостта на Бога и Неговото всемогъщество в полза на благостта и за сметка на всемогъществото. Той стига до извода: „Бог е благо. Но съществуват предели на Неговите възможности. Той не желае ние да страдаме. Гневи се и се огорчава подобно на нас, когато преживяваме нещастия, но не може да направи нищо в това отношение“. Какво тъжно утешение и колко жалка вяра!
Други, като Албер Камю, допускат, че ако Бог съществува, е зъл, праща на хората страдания и дори не иска те да се избавят. Всъщност към такъв отговор насочва и Йов, когато мечтае да извика Бога на съд и да Го признае за виновен, тъй като Йов е невинен – това е истината и читателите я знаят от свидетелството на самия Бог (Йов 1:8). На подобен съд Йов би излязъл победител, но има един проблем: Бог е толкова всемогъщ, че няма съдия, който да застане между Него и Йов и да произнесе справедлива присъда. „Ако става дума за сила, Той е могъщ; ако ли пък – за съд, кой ще ме изправи пред Него?“ (Йов 9:19). Тази гледна точка обаче, че Бог не е благ, но е всемогъщ, в крайна сметка също се оказва несъстоятелна. Когато в края на историята Бог се явява на страдалеца, Йов замлъква не защото се е уплашил от всемогъществото на Бога, а защото е разбрал тайната за ограничеността и безсилието на логическите умозаключения.
Логиката като че ли позволява да се предположи и трети вариант за решението на нашия проблем: ако между Божията благост и Божието всемогъщество има неразрешимо противоречие под формата на зло, може би Бог изобщо не съществува! Но ако Бог не съществува, не би имало понятие за абсолютна справедливост. Ако Бог не съществува, а всички ние сме резултат от случайния сблъсък на атоми и молекули, тогава понятията за добро и зло са относителни. В хода на продължилата няколко милиона години еволюция ние сякаш просто сме се уговорили да смятаме добротата, любовта, прошката и т.н. за добро, а страданието, болката, предателството и т.н. за зло. И на практика, ако съществува само безстрастна материя, обективно не съществуват нито добро, нито зло. До такъв извод трябва да стигнат онези, които, като виждат злото, отричат, че Бог съществува.
Но ако няма абсолютно понятие за добро и зло и абсолютно понятие за справедливост, ние дори нямаме право да поставяме проблема за злото! Нали самото зло обективно не съществува и това, което за мене е зло, за тебе може да е изключително добро. И също така, ако не съществува злото, не съществува и доброто. А това вече е неприятно.
Клайв Луис във великолепната си книга „Обикновено християнство“ (издадена на български под заглавието „Отвъд човека“) пише за своята някогашна атеистична аргументация: „Моят довод срещу съществуването на Бога се свеждаше до това, че вселената ми се струваше прекалено жестока и несправедлива. Но тогава как е дошла в главата ми самата идея за справедливост и несправедливост? Човек няма да нарече дадена линията крива, ако няма представа какво е права линия. С какво съм сравнявал вселената, когато я наричах несправедлива?… Защото ако вселената нямаше смисъл, никога не бихме могли да открием това. Точно както, ако в нея нямаше светлина, следователно и същества с очи, никога не бихме осъзнали, че ни заобикаля тъмнина“. И така, третият вариант за решаване на проблема, свързан със злото, е още по-нелогичен и примитивен от първите два.
ТОГАВА ЗАЩО СТРАДАМЕ?
Онези, които искат да чуят отговора на този въпрос, трябва да се опитат да разберат какво е за нас, хората, висше добро или благост. Да имам много пари или власт? Да бъда вечно млада красавица или непобедим борец? Да живея без проблеми и бури? Но това е доста скучна перспектива! Друга е представата за щастието, която разкрива Библията. Висшето благо е вечно творящият и безкрайно разнообразният Бог. Той е пълнотата на щастието, любовта, хармонията, мира и всяко благо. Ако не беше такъв, Той не би бил Бог по определение. Следователно да имаш висше благо, означава да бъдеш с Него. И най-голямото зло е да си отлъчен от Бога и Неговата същност, да си разделен с Него.
Но за да бъдат в единение с Бога и да се приобщят към свободно съзиждащия Творец, хората трябва да имат възможност да Го отхвърлят, т.е. и самите те да бъдат свободни. Робът не може да живее в дома на Отец. Само Синът, като свободна личност, може да живее там. Послушният робот не е способен да стане част от божествената същност, той е обречен завинаги да бъде слуга. По този начин, когато сътворил хората като висши същества по Своя образ, Бог, Който предназначил за тях, а не за ангелите бъдещата вселена, не можел да им откаже да бъдат свободни, а свободата винаги носи в себе си потенциална възможност за зло. Именно затова много хора и правителства се боят и не искат свобода – въпреки че тя не съдържа зло, в нея винаги има възможност то да се развие. Но само ако отнемеш от свободата възможността да се избере злото, тя ще престане да бъде свобода, точно както и любовта престава да бъде любов, ако й отнемеш възможност за измяна. По този повод Клайв Луис пише: „Бог, разбира се, е знаел какво ще стане, ако хората се възползват от своята свобода неправилно, но очевидно е смятал, че замисленото си струва риска… Ако Бог смята, че войната във вселената не е прекалено висока цена за свободата на волята, и затова е сътворил свят, в който Неговите създания могат да избират между доброто и злото, а не сцена с марионетки, следователно свободната воля си струва всичко това“.
Ето защо, ако някой обвинява Бога в нежелание да спре злото, той трябва да разбере, че в такъв случай на Бога би му се наложило да лиши хората от правото на свободна воля, т.е. от възможността да бъдат хора. Нещо повече, това ще ги лиши от възможността да бъдат в единение с Бога – да станат не роби, а Божи синове. С други думи, ако спре злото, Бог би извършил най-голямо зло на онези, които обича, като ги направи послушни кукли или бездушни винтчета във величествения механизъм на вселената. Бихте ли искали да бъдете лишени от правото на свободен избор и постъпки и с такава цена да се спре злото?
ЗАЩО Е ВСИЧКО ТОВА?
Защо изобщо живеят хората? Само за да радват с присъствието си мълчаливите звезди и да наторяват земята след смъртта си? Писанието еднозначно показва финала на човешката история не в образите на Страшния съд и вселенския пожар, а в картините на небесния Йерусалим, който е Църквата, Невестата на Агнеца (Откр. 21:9-27). За да формира Църквата, която е Христово Тяло, единосъщно с Христос, и се състои от хора, избрали осъзнато Бога и преминали през горнилото на изпитанията, Бог допуска страданията. Той може да ги премахне – всъщност сам иска това и ще го направи! Нашият проблем е, че настояваме то да се случи тук и сега. Но ако парадоксът между всемогъществото на Бога и Неговата всеблагост не се разглежда в настоящия момент, а от перспективата на вечността, ще се окаже, че той е съществувал само в определен етап от човешката история. Ще настъпи друг етап, когато това противоречие вече няма да съществува, защото няма да има зло!
Винаги ли обаче това зло формира положително личността? Нещо повече, изглежда неоспоримо, че злото по-скоро унищожава хората, отколкото ги изгражда. Тогава не е ли трябвало Бог поне малко да ограничи или да намали злото, след като не иска съвсем да го премахне? Много често степента на страданието превишава разумните, както ние ги определяме, предели и ни е трудно да разберем смисъла на доста от страданията. Именно безсмисленото зло е един от най-болните въпроси на нашето време. Но ако Бог би ограничил злото изключително до „небезсмисленото“, нямаше ли така да ограничи и свободния избор на човека? Всяко външно ограничение е загуба на свобода, въпреки че свободата винаги има ограничения, но те са вътре в самата личност, а не във външните забрани.
Така разсъжденията за проблема със злото, които водят до разсъждения за свободата, стигат до един напълно практически извод: всеки от нас има свободата да направи личен избор и той го прави дори тогава, когато му се струва, че няма право на избор и всичко е предопределено от горе. Злото, което извършил Юда, като предал Христос, довело до изкуплението на човешкия род, но това не оправдава Юда. Той прави своя личен избор. Луис пише: „Злият човек обижда ближния си, като участва по този начин в злото само по себе си, но Бог използва делата му без неговата воля и съгласие, за да породи ново добро. И така, добрият служи на Бога като син, злият – като оръдие. Каквото и да правите, Бог води всичко към добро, но за вас далеч не е безразлично кои сте за Него – Юда или Йоан“.
Явно злото и страданията не могат да бъдат обяснени докрай. Това не е проблем, а тайна, която ще се открие във вечността. Но нашата утеха е Иисус Христос, Който е доказал Своята власт над злото и смъртта, и когато ни питат: „Къде е вашият Бог?“, можем смело да отговорим: „Той е там, където са болката и страданието“. Той е бил в Първо училище в град Беслан, в залата, препълнена с деца. Бил е сред онези, които терористите разстрелвали от упор. Той е плакал заедно с всички плачещи, защото нашият Бог е страдащ Бог. Той казва, че ще бъде с нас до свършека на света (Мат. 28:20) и че „онова, което хората са сторили на един от Неговите най-малки братя“, на Него са сторили (Мат. 25:40).
Сергей Санников
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 4/2019 <<<
