Неизвестен автор
Четиво за12-14 мин.

„Сутринта, когато слънцето изгря над Джъндзян, непоколебимият блясък в очите на Мария започна да избледнява. През трудните години в Китай Хъдсън Тейлър прекара не една дълга нощ в страх да не загуби тежко болната си съпруга. Но в този ден – 23 юли 1870 г., той ясно разбираше, че това е последният им ден заедно, поне за известно време. Бог беше дошъл, за да вземе Своята дъщеря у дома.
Пред очите на скърбящия й съпруг силата и животът, така присъщи на Мария, напускаха все още много младото ѝ тяло. Тя беше само на 33 години.
– Скъпа моя, знаеш ли, че умираш?
– Умирам? Мислиш ли?
– Да, скоро ще се прибереш у дома. С Иисус.
– Много съжалявам.
– Не съжаляваш, че ще бъдеш с
Иисус, нали?
– Не, не съжалявам! Но не това имам предвид. Скъпи мой, знаеш, че от десет години между мен и Спасителя не е имало ни най-малко облаче. Не мога да съжалявам, че отивам при Него… Но ми е тъжно, че те оставям сам, и то в момент като този. Но… Той ще бъде близо до теб, за да задоволява всичките ти нужди“ .
„Не е имало ни най-малко облаче“! Въпреки че в Англия можеше да я излекуват. Въпреки че три дни по-рано беше погребала новородения си син Ноел след тежка бременност в изтощителната жега. Въпреки че същата година беше погребала и другия си син, петгодишния Сами.
През 1870 година нещастията сполетяват семейство Тейлър едно след друго, а и преди това не липсват трудности, но с последния си дъх Мария казва „ни най-малко облаче“.
Смъртта преследва семейство Хъдсън през целия им семеен живот, но тя не е единственото изпитание, което им се налага да преодолеят заедно. От самото си запознанство те преминават (с пълно приемане) през такива трудности, каквито за много семейни двойки би било трудно дори да си представят. Мнозина от нас биха се сринали и под по-малък натиск, биха се пречупили и под по-малка тежест. Но Бог носи Хъдсън и Мария, които ръка за ръка преминават през най-мрачните, дълбоки и тежки долини. Любовта им се превръща в необичайно трагично и тържествено въплъщение на тайната на брачния съюз, на онази суверенна и непоколебима любов между Христос и Неговата църква (Еф. 5:31-32).

Раждането на любовта
„Хъдсън за пръв път видя Мария четиринадесет години по-рано в сградата на мисионерското общество в китайския град Нинбо. Преди това той и неговият скъп приятел Уилям Бърнс проповядваха Евангелието на жителите на град Шантоу. Двамата се радваха на неочакваното приемане на Благата вест в това неизследвано мисионерско поле, докато Бърнс не беше арестуван, а Тейлър тръгна обратно за Шанхай, за да набави провизии. Властите им забраниха да се връщат в Шантоу. Така, по волята на Провидението, наскърбеният Тейлър се озова в Нинбо през 1856 година.
Мария Дайър познаваше неволята много преди да срещне Хъдсън. Родена в Китай, тя беше дъщеря на първите западни мисионери Самюел и Мария Дайър. Баща й почина, когато беше само на 6 години, а майка й – четири години по-късно. Останали сираци, тя и сестра й Ели бяха взети под крилото на мис Мери Ан Олдърсли, която ръководеше училище за момичета в Нинбо.
Години по-късно, когато вече учеше момичетата и благовестваше сред местните китайци, дойде той – млад мисионер, който я впечатли и споделяше нейния стремеж към святост и близост с Бога, както и желанието да служи на другите. Той беше различен… Светът му изглеждаше толкова жив, а Бог – толкова реален и велик“ .
Несъмнено Мария е привлечена към него, защото самата тя, въпреки всички загуби и страдания, живее в същия жив свят със същия жив и велик Бог.

Противостояние на любовта
„За съжаление, колкото и да беше очарована Мария от Хъдсън, останалите членове на мисията, а особено мис Олдърсли, дори не искаха да чуят за тяхната новооткрита любов. Някои мисионери бяха смутени от факта, че Хъдсън промени външния си вид, за да заприлича на китаец – това беше радикално (макар и очевидно ефективно) отклонение от мисионерските норми на времето.
В очите им подобно „изпълнение“ беше смешно, ако не и срамно. Затова на молбите на Мария да й разрешат да се среща с Хъдсън, Олдърсли упорито отговаряше с решителен отказ в продължение на месеци. Мария чакаше с онова благодатно спокойствие, което я укрепяваше в много по-сурови изпитания: „Въпреки че понякога ми се струва, че най-висшето земно наслаждение е да получа разрешение да обичам човека, за когото многократно споменах в писмото си, и сладостно да се слея с него духовно и физически, все пак не искам любовта към него да бъде на първо място в живота ми. Желая Иисус да бъде за мен по-добър от десет хиляди други, да бъде най-желаният“ .
В крайна сметка законните попечители на Мария – нейната леля и чичо в Англия, изпращат писмо, в което благославят техния съюз. Въпреки недоволството на някои, Хъдсън и Мария сключват брак на 20 януари 1858 г.

Противостояние в любовта
„Въпреки яростното противостояние, с което се сблъскаха в добрачните си отношения, то ще бъде само далечно ехо в сравнение с това, което ще трябва да понесат сред недостигнатите от Евангелието хора. По време на подготовката за сватбата Хъдсън предложи на Мария да избегне бедите, които непременно ги очакваха:
– Не мога да настоявам да спазиш обещанието си, можеш да размислиш. Виж колко труден ще бъде понякога животът ни.
На което тя отговори:
– Наистина ли забрави, че останах сираче в чужда страна? През всичките тези години Бог беше моят Отец. Защо ти се струва, че ще се уплаша да Му се доверя сега?“
„Животът им беше сложен, понякога изключително труден. Те се сблъскаха с дълбоко недоверие и гонения от страна на китайците, с циничност и съпротива от критици в Англия, с разделение и недоволство вътре в екипа, с изтощителни заболявания, които преследваха семейството им и близките им, с недостиг на средства и без надежда за подкрепа. Страданието беше вплетено във въжето на тяхната любов като трета черна и безкрайна нишка. Но, както веднъж написа Хъдсън: „Трудностите създават пиедестал, от който Бог се вижда по-добре. Без тях никога нямаше да узнаем колко грижовен, верен и всемогъщ е нашият Бог“ .
Обществената враждебност, която те чувстват, местейки се от град на град, достигна своя връх на 22 август 1868 година по време на бунта в Янчжоу.

Избухване на бунта
„Това, което се случило в Янчжоу, можеше да се случи навсякъде в Китай. Семейство Тейлър прекрасно
осъзнавали заплахата от внезапен бунт срещу тяхната мисия. Те разбирали, че дори ако проповедта им не предизвиква гнева на китайците, със сигурност разгневява сатаната, който ще направи всичко възможно да унищожи тяхното служение.
Две години след като сем. Тейлър с екипа си пристигнаха в Янчжоу, през август 1868 година в града започнаха да се разпространяват ужасни слухове. „Чужденците“ бяха фалшиво обвинени в отвличане на деца и извършване на жестоки незаконни медицински манипулации. Първите бунтовници, около двеста груби и разярени мъже, се събраха в неделя. Мисионерите успяха да ги удържат до пристигането и намесата на местните власти. Но след три дни се събра по-голяма и по-омразна тълпа.
Вратите на сградата вече бяха нападнати от хиляди. Хъдсън, заедно с още един мъж, се осмелиха да си пробият път през тълпата, за да потърсят помощ от местния губернатор. Мария (по онова време бременна с шестото си дете) и другите се опитваха да се задържат, очаквайки подкрепление. Въпреки това тълпата успя да нахлуе вътре. Те изнесоха всичко, което успяха, а останалото запалиха. Когато огънят започна да се покачва и камъни летяха от всички страни, бременната Мария нямаше друг избор, освен да скочи от втория етаж (3,5 – 4,5 метра). Мисионерите едва успяха да се спасят.
В крайна сметка, след голяма суматоха, Хъдсън успя да убеди чиновника да потуши бунта. Когато попитали Мария какво наказание би желала за виновниците, тя отговорила: „Наказание? Не съм се замисляла за това, защото случилото се няма ни най-малко отношение към мен. Отмъщението, което желая, е да се отворят по-широки врати за нашата работа в Китай. Ще смятам физическите си страдания за леки, а душевните, макар и дълбоки, за напълно компенсирани, ако помогнат за отворени врати за разпространение на Царството на нашия Господ в тази страна“ .
На 18 ноември, само три месеца по-късно, Хъдсън и Мария, заедно с екипа си, се завръщат в Янчжоу, изпълнени с решимост да проповядват Христос там, където още не са чули името Му, въпреки всичкото зло, с което жителите на Янчжоу им се отплащат за милосърдието и жертвоготовността им. Семейство Тейлър спокойно биха могли да кажат за себе си: „За мен се отвориха големи врати за много работа, и противниците са много“ (I Кор. 16:9).

Скръб в семейството
„След пристигането в Янчжоу (преди въстанието през 1868 година) болестта отне живота на по-голямата дъщеря на сем. Тейлър, любимата Грейси. Болестта винаги е била реална заплаха, но те за пръв път трябваше да преживеят смъртта заедно. В писмото до майка си Хъдсън пише: „Нашата любима малка Грейси! Как ужасно ни липсва нейният сладък глас, който ни приветстваше едва ли не най-напред сутрин и който ни съпътстваше през целия ден и вечер. Когато ходя по онези пътеки, където бяхме заедно, а тя бързо ме следваше с малките си крачета, всеки път ме връхлита пронизителна болка… Не може да бъде, че никога повече няма да стисна в ръката си малката й длан… никога повече няма да видя блясъка на сияйните й очи?
И все пак тя не си отиде безвъзвратно. Нямам желание да я върна. Благодарен съм, че Бог я взе, а не някое от другите ни деца, макар че тя беше слънчев лъч в нашия живот“.
Две години по-късно ситуацията толкова се влоши, че сем. Тейлър решиха да изпратят четирите по-големи деца обратно в Англия. Петгодишният Сами, който вече беше изключително отслабнал, почина точно преди тяхното заминаване. До този момент те преживяха загубата на три деца, едно от които – по време на раждане през 1865 г. Година по-късно, през 1870 г., почина още едно тяхно бебе, Ноел, а след това и самата Мария. „Само Той знаеше какво значеше за мен моята скъпа съпруга – пише Хъдсън. – Той знаеше, че тя беше светлината на очите ми и радостта на сърцето ми… Но Той видя, че е по-добре да я вземе – определено по-добре за нея и по Неговата милост тя си отиде без болка, но и не по-малко полезно за мен, сега трудещ се и страдащ в самота. И все пак не съм сам – Бог никога не е бил толкова близо до мен“ .
Загубил светлината на очите и радостта на сърцето си, той вижда и усеща близостта на Бога. След като губи дъщеря си, сина си, бебето и накрая своята любима Мария, Хъдсън пише на своя съратник в служението: „Какво,
Иисус може ли да посрещне моите нужди? Да, и то в изобилие. Какъвто и да е моят заплетен път, колкото и сложно да е служението, каквато и да е горчивината на загубата, колкото и далеч да са любимите ми, колкото и безпомощен да съм, колкото и дълбока да е тъгата в душата ми, Иисус може да посрещне всичко, и то в изобилие“.

Духовните тайни на брака
Какво можем да извлечем от смелата история на любовта между Хъдсън и Мария Тейлър за нашия брак и служение? Можем да научим поне три вечни урока.
На първо място – истинският християнски съюз носи светлина и свежест навсякъде. „Нейната страстна природа допълваше неговото дълбочинно желание да обича и да бъде обичан – пише Полък. – Тя му даряваше пълно успокоение, обграждаше го с грижа и топлина, а заедно те създаваха такъв източник на любов, че тя се разпръскваше на свежи пръски около всички, които се намираха в близост – и китайци, и европейци“ . Браковете, пропити с Евангелието, не могат да не сподèлят Евангелието. Те не просто го споделят, те излъчват Неговата благодат. Когато се докосваш до тях, е невъзможно да не видиш Христос, Който ги изпълва. А нашата съпружеска любов разпръсква ли освежаващи пръски към децата ни, църковното ни семейство и ближните? Достига ли тя до онези, които не познават Иисус?
На второ място – източникът на тяхната сила, жертвоготовност и устойчивост е дълбокото удовлетворение в Иисус. През онова тежко лято, когато Мария ражда и губи детето си, а след това и самата тя умира, Хъдсън пише за нея: „Аз единствено можех да се възхищавам и удивявам на благодатта, която подкрепяше и утешаваше една от най-любящите майки. А тайната е, че най-дълбоката жажда на нейното сърце и душа беше утолена от Иисус“ .
Мария живее при кладенеца с жива вода и затова винаги има любов за другите, дори когато всичко около нея се руши, включително и собственото й тяло. Година преди смъртта й Хъдсън открива същия кладенец след много години на духовни възходи и падения. Най-дълбоко влияние върху него оказва кореспонденцията му с приятел мисионер. Той пише: „Изглежда, че само съм се доближил до ръба на безбрежно море, отпил съм само глътка от това, което наистина утолява жаждата. За мен сега Христос е в буквалния смисъл всичко: силата, единствената сила за служение, единствената основа за непоклатима радост… Лозата не е само корен, тя е всичко: корен, стъбло, пръчки, листа, цвят, плодове. А Иисус не е само лозата, Той е почвата и слънцето, въздухът и дъждът, Той е десетки хиляди пъти повече от това, за което бихме могли да мечтаем, което желаем и от което се нуждаем. Каква радост носи на сърцето осъзнаването на тази истина!“ Удовлетворението, което той из-
питва в Бога, му помага не само да понесе страданията, но и чрез страданията да изпита още по-дълбока радост в Иисус. „Тъгите на тези дни задълбочиха, а не попречиха на новооткритата радост и духовен живот на Хъдсън Тейлър“ . А ние с вас пихме ли от този кладенец? Отделяме ли време, за да пием от него заедно с брачния ни партньор?
На трето място – те устояват благодарение на молитвената си зависимост и дълготърпение. Тейлър призовава: „Нека не сваляме поглед от Бога, за да ходим по Неговите пътища и да се стремим да Му угодим и да Го прославяме във всичко – в големите и малките дела. Бъдете сигурни – Божието дело, извършвано по Неговата воля, никога няма да остане без Божии ресурси“.Как това се отразява на техния брак? Тези, които ги познават и са близо до тях, свидетелстват: „За Хъдсън и Мария, заедно или поотделно, на глас или мълчаливо, кратко или продължително, молитвата беше естественото обръщение на децата към техния Отец“. Близостта и постоянството на техен съвместен молитвен живот са съпътствани и облекчавани от благословено дълготърпение. По-късно Тейлър споменава: „Обикновено ние получаваме отговор на молитва и необходимите средства се намират. Но в случай на забавяне духовните благословения се оказват много по-превъзходни от избавлението от изпитанието“ . Той вярва, че неотговорената молитва (дори за пари и прехрана) е по-благословена от отговорената или отговорената веднага. Той е убеден в това, тъй като Бог не иска да лиши човека от по-голямо благословение. А ние споделяме ли в молитва всичките си нужди? Вярваме ли истински, че Бог може да задоволи нуждата ни чрез молитвата ни? И приемаме ли неотговорените молитви със същата надежда, благодарност и дори радост като Хъдсън и Мария?
Веднъж, докато проправя нов път за Евангелието, Хъдсън усеща враждебността на околните и собствената си беззащитност пред възможната атака. Той пише на Мария за приближаващата смърт: „Скъпа моя, в момента само в представите мога да прегърна твоя любим образ. Може би, мила, Господ ще сметне за необходимо да пожертваме нещо за Неговото име и дело“. В онзи ден той остава жив, но само след три години погребва своята любима. С каква радост Хъдсън и Мария Тейлър рискуват и са готови да загубят всичко, дори любимия, заради Неговото име!

Неизвестен автор

 

>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 3/2024 <<<


СПОДЕЛИ