Глухонемият бродеше сред редиците пейки в чакалнята на ЖП гарата, показваше на хората нецензурни пощенски картички и им предлагаше да си купят. Когато стигна до нас, ние поклатихме глави и той веднага си тръгна. Гледахме го как се отдалечава и разговорът тръгна от само себе си. Мислех си: „Как може да се спаси такъв човек? Как да му кажа за милостта на Господ? Ще бъде ли той един от онези, които никога няма да разберат за жертвата на Христос на Голгота?“.
Бяхме на обиколка в редица градове на Украйна, за да проповядваме Добрата новина. Двама служители от нашия екип – Григорий Абрамович Гам/Хам? и Андрей Яковлевич Льовен бяха по-възрастни и с повече опит. Аз и Николай Зигерт бяхме по-младите в групата.
Нашият влак пристигна и ние се настанихме в купето. Когато влакът потегли, с изненада видяхме да се приближава същият глухоням, предлагайки същата стока. По тялото ми преминаха тръпки: „Господи, неслучайно този човек отново идва при нас. Дай ни мъдрост как да му кажем за Теб“. Глухонемият ни огледа и погледна към празното място в купето, показвайки, че желае да се присъедини. Поканихме го с жест да седне. Така започна нашият разговор без думи.
Глухонемият отново ни подаде картичките. Опитахме се да му обясним, че водим чист живот и мръсотията не ни интересува. Той се изненада, започна да плюе/буквално ли се има предвид и да мърмори нещо странно. Личеше си, че по този начин изразява своето възмущение. Казахме му, че трябва да работи, а не да продава такава мерзост.
Глухонемият се обърна към Григорий Абрамович и го попита със знаци какво работи. Дълги години Григорий Абрамович беше работил като началник на снабдяването в предприятие във Воркута, но сега работеше като огняр. Започна да изобразява как отваря вратата на пещта и хвърля въглища с лопата, как огънят гори. Посочи парното. Глухонемият кимна в знак, че разбира.
Тогава заговори Андрей Яковлевич. Той лесно и бързо представи своята специалност на новия ни познат, като правеше движения сякаш завива електрическа крушка. Глухонемият разбра, че е електротехник.
Николай, за да представи професията си, разпери ръце встрани. Престори се, че управлява голяма машина, опитвайки се да обясни, че работи като кранист.
Дойде моят ред. Как да му обясня какво работя? Замислих се. Сложих пръсти на главата си, показвайки му рога, а след това как извивам опашки/това е неразбираемо – може би как дои овцете или нещо такова, опитвайки се да обясня, че съм овчар/авторът овчар ли е, или пастирува църква. Той избухна във весел смях.
След това го попитахме той какво работи. Глухонемият имитира, че слага тухли и бърка хоросан. Стана ясно, че е зидар. След това показа как премества пръст и двигателят бръмчи. Разбрахме, че работи с булдозер. После, като се наведе, се престори, че взема пирон и го забива под пейката. Досетихме се, че се занимава с тапициране на мебели.
После с жестове обясни, че е имал жена. Правеше движения с ръката си като пълзенето на змия. Стана ясно, че жена му му е изневерила и че детето им е останало при нея. Показа също, че има стара майка (изобразяваше отпуснато лице). Тя живеела в малка, порутена къща, но жена му сякаш не му позволявала да помогне на майка си.
Накрая, след като ни огледа, той посочи официалните ни костюми. След това, сравнявайки ги със своите дрехи, със знаци попита: „Как така вие, които сте обикновени хора, се обличате толкова добре?“. Обяснихме му, че нашите жени не ходят по криви пътища. Те прекарват живота си на колене в молитва и отглеждат децата ни. Те са ни верни и ние много ги обичаме. Ние не пием и не бием жените си, както се е случвало в живота му. Глухонемият се изненада, опитвайки се да разбере как е възможно това. И тогава реших да проверя дали ще разбере най-важното.
Посочих му небето, опитвайки се да обясня, че Божият син е слязъл оттам и че бил разпнат на кръста за всички хора. Нашите съпруги и ние самите имаме Христос в сърцата си и затова сме щастливи. Тогава започнах да показвам, че всеки човек трябва да умре в тялото, но душата скоро ще получи ново, вечно тяло от Бога. Глухонемият не сваляше очи от мен и следеше всяко мое движение.
Разговорът продължи около два часа. Най-накрая той посочи себе си. Удряйки се в гърдите, той сякаш питаше: „Има ли спасение за мен?“.
„Да, има! – възкликнах аз. – Нали затова се случи нашата среща!“ Изведнъж той изстена. От гърдите му се изтръгна вопъл. Той започна да прокарва ръце по тялото си от брадичката до кръста, с което казваше: „Думите ти са като балсам за душата ми“.
Обясних му, че четем Библията и се учим от нея. На това той отговори, че знае да чете, но никога не е виждал Библията. Даде ни да разберем, че понеже сме мнозина, ни е лесно да вярваме, но той е сам и как може да живее без общение.
Тогава Григорий Абрамович извади Новия Завет, който беше публикуван от нелегалното издателство „Християнин“, написа пожелание, подписа се и му го подаде. Невъзможно е да се предаде с думи радостта на глухонемия. Той веднага изхвърли всичките непристойни пощенски картички и след това внимателно притисна Новия Завет към гърдите си.
Влакът спря на нашата гара. Слязохме. Докато вървяхме, поглеждахме назад. Нашият нов приятел все още стоеше на прозореца и ту махаше с ръце, ту потриваше гърдите си, изобразявайки балсама на вечното спасение за душата.
Когато срещнах глухонемия и си помислих как човек като него би могъл да научи за жертвата на Исус на Голгота и за Благата вест на спасението, не очаквах, че Бог ще ми даде възможност да разкажа на този човек за пътя на спасението чрез знаци.
Яков Льовен
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 4/2022 <<<
