Сред известните богослови като че ли няма по-противоречива фигура от Жан Калвин. От една страна, той безусловно е от стълбовете на Реформацията. От друга, неговата суровост, която стига до жестокост, и нетърпимостта, която проявява към всяко чуждо мнение, му създават репутацията на религиозен фанатик.
В по-голямата част от източниците биографията на Калвин е дадена като сбор от сухи факти: родил се, учил, обърнал се към Господ, оженил се, прославил се. Няма никакви описания на онова, което е изпитвал, на съмненията и търсенията му. Подобно на римския цезар: дошъл, чул, повярвал. Едва ли обаче всичко може да се сведе до такива прости схеми и шаблони.
Началото на XVI в. е преломен момент, когато се сменят две епохи: светът се сбогува със Средновековието и навлиза в Новото време. Сбогуването винаги е труден процес: сенките на миналото са дълги и тъмни, а бъдещето е мъгляво и несигурно. Въпреки че провинциалният Ноайон – неголям град в Северна Франция – в суетата на всекидневието едва ли се е досещал, че ще преживее същия този прелом. А междувременно през 1509 г. тук се ражда момче, което по-късно става един от символите на Новото време.
* * *
Жан бил от средите на интелигенцията. Баща му се числял към буржоазията и заемал ред длъжности, съответстващи на положението му. Нашият герой бил едно от шестте деца в семейството, така че бащата бил принуден да работи много, за да изхрани всички, още повече, че не притежавали някакъв значителен капитал.
Калвин бил надарено дете, чиито таланти привличали вниманието на околните. Така за него започнало да се грижи богатото семейство Момор, което му осигурило образование: първо при домашен учител, а после в най-добрите учебни заведения на Париж. Още тогава се проявил твърдият характер на Калвин: по мрачните коридори на училищата ходело мрачно момче със сурово лице. То спирало до немирните си връстници и им отправяло забележки и строги упреци, за което получило прозвището „Акузатив“, т.е. „винителен падеж“. Изключително строга дисциплина, пълен аскетизъм, изобличаване на пороците и стремеж да се насочват заблудените към верния път, дори против тяхната воля – всичко това още тогава характеризирало тази непреклонна личност.
После Калвин изучавал юриспруденция в Орлеан и Бурж, отново при най-добрите преподаватели: Питър Стела, Андреа Алциати, Мелхиор Волмар. Волмар бил немски хуманист, юрист, любител на древните езици. Той, подобно на другите педагози, изтъквал много Калвин за неговите таланти и усърдието му. Често двамата прекарвали дълги часове, като се разхождали в университетската градина и беседвали по научни въпроси. Волмар бил привърженик на Лутер и споделял своите убеждения с ученика си. Именно тогава в сърцето на Жан се появили съмнения по отношение на католическото учение, а любознателният му ум започнал методично да изследва всичко. Калвин владеел латински език и можел да чете свободно Свещеното Писание, но за него това не било достатъчно: той се заел да учи старогръцки, за да чете Новия Завет в оригинал. Също така анализирал трудовете на Лутер и стигнал до извода, че учението на Църквата се нуждае от реформа. Когато през 1531 г. се върнал в Париж, Жан започнал да посещава събранията на протестантите в магазина на търговеца Етиен Делафорж, където произнесъл своите първи проповеди. Когато получил докторска степен, а заедно с нея придобил и убеждението, че Господ го е избрал да бъде учител и възвестител на Неговата воля, Калвин, уверен, че делото му е истинно и трябва да побеждава, убедил своя приятел и ректор на Сорбоната Никола Копа да прочете публично доклад с критика на католическото учение. Текстът бил написан от Жан. След това изказване и ректорът, и авторът на доклада били принудени да избягат от столицата.
Във Франция започнали преследвания срещу противниците на папата: в пламъците на кладата загинал Делафорж, мнозина били хвърлени в затвора, други потърсили спасение в чужбина. Калвин заминал за Швейцария и се установил в Базел. Тук излязъл неговият основен богословски труд „Наставление в християнската вяра“. Това изследване обединявало и систематизирало възгледите на богослови като Еразъм Ротердамски, Мартин Лутер, Улрих Цвингли, но стилът бил по-категоричен. Ето един пример: „Противниците ни пренебрегват нашето учение, като го наричат недостоверно. Но ако им се наложи да отстояват своето учение със собствената си кръв и живот, тогава бихме видели дали го ценят толкова високо! Нашата вяра е друга: тя не се страхува нито от смъртта, нито от Божия съд“. Въпреки че учението е революционно, изложението е войнствено и защитава недвусмислено протестантското богословие, трудът е посветен на… един католически монарх – краля на Франция Франсоа I: „На най-християнския крал Франциск, първия от носещите това име, на моя владетел и върховен господар от Жан Калвин, с пожелание за мир и спасение в нашия Господ Иисус Христос“.
Този труд направил автора прочут и от двете страни на реформаторския фронт, но не донесъл покой и мир. Калвин продължавал да се мести от град на град, от страна в страна. Пътят му бил изпълнен със скитания и опасности. В Страсбург той се оженил за вдовица с три деца, която му родила още три. Всички деца на Калвин обаче починали съвсем малки. Възможно е личните трагедии да са го подтиквали през цялото време да се посвещава на религиозната борба. Той отговарял активно с памфлети и трактати на твърденията и нападките на католическото свещенство, постоянно се връщал към „Наставление в християнската вяра“, което допълвал и усъвършенствал.
В своите трудове Калвин провъзгласява абсолютния авторитет на Бога, Който избира кого да спаси и кого да отхвърли. Според Калвин подвигът на Христос на кръста се отнася само за хората, предназначени за вечен живот, който те няма да избегнат, дори ако положат усилия за това. А онези, които са предопределени за гибел, в края на земния си живот непременно ще отидат в ада. Със своя стремеж към праведност, добри дела, скромно поведение и прилежно трудолюбие вярващите доказват, че действително са избрани за спасение. Благополучието и изобилието в живота на даден човек са признаци на Божието присъствие и избор.
Може би животът на Жан щял да протече така – на писалището в неговия страсбургски дом, ако не бил призивът от Женева: „Ела!“. Канели го привържениците на Реформацията, които удържали победа в градския съвет. Калвин отивал в Женева за втори път – първото му гостуване преди няколко години завършило с изгонване от града, но сега останал там до края на живота си.
* * *
Женева – организирана, подредена и уютна – станала мястото, където Калвин се опитал да основе Божието царство на земята, без да дочака Второто пришествие. Методично и целеустремено той започнал да създава образцов град на протестантите. И както става при всички „райове“, създадени от човешка ръка, Калвин въвел политика на строги ограничения: спрели развлекателните събития, затворили увеселителните заведения (включително театрите), унищожили огледалата (за да не се поощрява тщеславието), забранили всякакви предмети на разкош. На фризьорите не се разрешавало да правят помпозни прически на дамите, не можело да излизаш на обществени места с каквито и да било украшения: дори премахвали сребърните катарами на обувките (така било и по-късно, в дните на Френската революция през 1789 г.). Отначало с нарушителите се провеждали душеспасителни беседи, после започнали да ги глобяват, да ги затварят от няколко дни до няколко месеца, да ги бият с камшик (особено онези, които пропускали богослуженията или заспивали по време на проповед), а накрая – да ги изселват от града и да ги екзекутират. Размахът на репресиите се усилвал постепенно, но неумолимо. Женева се превръщала в протестантски Рим, Калвин – в женевски папа, властта ставала все по-тиранична, а жителите и гостите – заложници и жертви.
Най-яркият пример за жестокостта била историята на Мигел Сервет. Този испански богослов и учен отричал Троицата, затова, естествено, бил идеологически противник на Калвин. Всъщност се говорело, че между двамата мъже имало не само богословски разногласия, а и лична неприязън. Дълго време те водели задочен спор в публичното пространство чрез трактати и статии, а лично се срещнали, когато Мигел, за свое нещастие, докато пътувал, се оказал в Женева. Там веднага бил арестуван, дълго останал затворен в ужасни условия и в крайна сметка го изгорили на клада. В зловещите отблясъци на пламъците всички виждали мрачната фигура на женевския папа, който наблюдавал гибелта на своя враг. Тази екзекуция станала квинтесенция на тираничното управление на Жан Калвин.
Животът на самия Калвин завършил през май 1564 г. Към края на земното си битие той страдал от много болести, включително туберкулоза, която, както се предполага, го убила, още ненавършил петдесет и пет години.
* * *
До края на дните си Жан с желязна ръка се опитвал да вкара човечеството в рая. Той очевидно вярвал, че какъвто е човек отвън, такъв е и отвътре, а не обратното. Като притежавал студен разум, горещо сърце и морален кодекс на строителя на протестантизма, Калвин се опитвал да съедини новото учение със стари форми. Той приемал Реформацията с цялото си сърце, но запазил мисленето си на папски прелат. Избягал от кладите в Париж, самият Калвин ги запалил по улиците на Женева. Възприел „новото вино“, той го наливал в „стари мехове“. Навлязъл в Новото време, но все пак останал в Средновековието.
Трудно е да се преоцени неговият принос в обновяването на Църквата и в богословието. Трудовете на Калвин – цели петдесет и седем тома – определят посоката на духовното развитие не само в Европа, а и в Новия свят. Принципите за устройство на църковните общности остават образец столетия напред, а „Наставлението в християнската вяра“ се оказва един от най-издаваните класически трудове в християнската литература. Учението на Калвин е живо и въздействащо досега.
И така, кой е бил той – тиранин или Божи поклонник? За какво е бил предопределен – за гибел или за спасение?
Ще разберем във вечността…
Надежда Орлова
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 3/2018 <<<
