Учението за предопределението гласи, че Бог преди създаването на света е определил съдбата на всички хора. Той е постъпил така, за да удовлетвори Своята воля. Предопределението се изразява в това, че част от човечеството ще бъде спасена от греха и ада, а останалата част, без да има надежда и помощ, ще бъде осъдена на вечна гибел. Бог е определил никой от тези хора да не получи благодат, способна да го предпази от вечния огън, защото Той е пожелал така с цел да покаже пред цялата земя Своята славна власт и пълновластното Си управление.
Нека поговорим за това в светлината на Библията.
Говори ли Писанието за подобен избор? Там четем, че ап. Павел е бил „избран съд“, че много хора са били „избрани в съответствие с Божието предузнание“. Понятието „избор“ обикновено има едно от следните две значения:
- Божественото предназначение на определен човек да извърши някакво дело в света. По този начин цар Кир е бил избран за възстановяването на храма в Йерусалим, Павел и другите единадесет апостоли – за проповядване на благовестието. Но в това не виждам никаква задължителна връзка с вечното щастие, тъй като онзи, който е избран в такъв смисъл, може да бъде погубен във вечността.
- Божественото предназначение на някои хора за вечно щастие. Обаче аз вярвам, че това предназначение е условно, точно както и лишаването на даден човек от благодатта. Смятам, че вечната заповед, засягаща и двете ситуации, е изразена с думите: „Вярващият ще бъде спасен, а невярващият – осъден“. Бог няма да промени тази заповед, а човек не може да й се възпротиви. На това основание Писанието нарича всички искрено вярващи избрани, а за невярващите казва, че не могат да различават духовните неща. Бог вижда всички събития във вечността, сякаш вече са се случили. Затова Той нарича Авраам „баща на всички народи“ още преди да се роди Исаак. Христос е наречен „Агнец, заклан преди създаването на света“, въпреки че тогава Той още не е бил заклан. По същата причина за Бога истински вярващите са: „избрани от създаването на света“, въпреки че тогава те още не са били вярващи, а са повярвали след много години.
Аз вярвам твърдо, че този избор е истинен, както е истинно Божието Писание. Но не мога да повярвам в безусловното предопределение не само защото не намирам потвърждение за него в Писанието, а и защото то непременно предполага, че съществува безусловно осъждане на хората на неверие. Подобно учение несъмнено противоречи както на Стария, така и на Новия Завет. Разгледайте непредубедено следните места от Писанието, свързани с постановлението за лишаване от вяра:
„А на Адам каза: „Задето си послушал гласа на жена си и си ял от дървото, за което ти заповядах: „Не яж от него“, проклета да е земята заради тебе; с мъка ще се храниш от нея през всички дни на живота си“ (Бит. 3:17). Това означава, че проклятието идва не защото Бог е постановил така, а заради греха на Адам. „Ако правиш добро, не повдигаш ли лице? А ако не правиш добро, грехът стои при вратата…“ (Бит. 4:7). Само грехът, а не някаква заповед за лишаване от вяра е пречка да бъдеш приет от Бога.
„Знай, че Господ, твоят Бог, е Бог, верен Бог, Който пази до хиляди поколения Своя завет и милост към тези, които Го обичат и спазват заповедите Му… И ако слушате тези закони и ги спазвате и изпълнявате, Господ, твоят Бог, ще пази завет и милост към тебе, както Той се кле на твоите отци“ (Вт. 7:9, 12). „Ето, аз ви предлагам днес благословение и проклятие: благословение – ако послушате заповедите на Господ, вашия Бог, които ви заповядвам днес, а проклятие – ако не послушате заповедите на Господ, вашия Бог…“ (11:26-28).
„Душа, която съгрешава, ще умре; син няма да понесе вината на баща и баща няма да понесе вината на син… Нима Аз искам смъртта на беззаконника? – казва Господ Бог. – Нали това искам: той да се отвърне от пътищата си и да бъде жив?“ (Йез. 18:20-23). „Тогава започна да укорява градовете, в които се извършиха най-многото Му чудеса, задето не се покаяха: „Горко ти, Хоразине, горко ти, Витсаидо! Защото, ако в Тир и Сидон се бяха извършили чудесата, които станаха у вас, те отдавна биха се покаяли във вретище и пепел [Даже ако не са били избрани? И ако жителите на Витсаида са били избрани, нима не биха се покаяли?]. Но ви казвам: на Тир и Сидон ще бъде по-леко в съдния ден, отколкото на вас. И ти, Капернауме, който си се въздигнал до небето, до ада ще се провалиш; защото, ако в Содом се бяха извършили чудесата, които станаха в тебе, той щеше до днешния ден да остане. Но ви казвам, че на земята Содомска ще бъде по-леко в съдния ден, отколкото на тебе“ (Мат. 11:20-24).
„Осъждането е поради това, че светлината дойде на света, но хората обикнаха [или избраха] повече мрака, отколкото светлината, понеже делата им бяха лоши“ (Йоан 3:19).
Как се отнасяте към пасажите в Писанието, където се говори, че Бог иска да се спасят всички, и каква е според вас тяхната връзка с идеята за лишаването на хората от вяра? „Затова идете по кръстопътищата и колкото души намерите, поканете ги на сватбата“ (Мат. 22:9). „И им каза: „Идете по целия свят и проповядвайте благовестието на всички създания“ (Марк 16:15).
„Бог, Който сътвори света и всичко, което е в него, Той, като Господ на небето и земята, не живее в ръкотворни храмове, нито приема служение от човешки ръце, сякаш се нуждае от нещо, но сам дава на всички живот и дишане, и всичко. Той произведе от една кръв целия човешки род да обитава по цялото земно лице, като назначи предопределени времена и граници на тяхното обитаване, за да търсят Господ“ (Деян. 17:24-27). Обърнете внимание каква е целта при сътворяването на всички народи по земята.
Христос е умрял за всички, изкупил е всички, дори онези, които в крайна сметка ще погинат.
„Човешкият Син дойде да потърси и да спаси погиналото“ (Мат. 18:11). Тук не се споменава за никакви ограничения. „Ето Божият Агнец, Който взима върху Себе Си греха на света“ (Йоан 1:29). „Бог не изпрати Сина Си на света, за да съди света, а за да бъде светът спасен чрез Него“ (3:17). „Не дойдох да съдя света, а да спася света“ (12:47). „Христовата любов ни обхваща, когато разсъждаваме върху това, че щом един е умрял за всички, всички са умрели. А Христос умря за всички, така че живите да живеят вече не за себе си, а за Онзи, Който умря за тях и възкръсна“ (II Кор. 5:14-15). Тук се вижда не само, че Христос е умрял за всички хора, а и защо е умрял. „Който отдаде Себе Си като откуп за всички…“ (I Тим. 2:6).
„Имало е и лъжепророци между народа, както и между вас ще има лъжеучители, които ще вмъкнат пагубни ереси и като се отричат от Господ, Който ги е изкупил, ще навлекат върху себе си скорошна гибел“ (II Пет. 2:1). Виждате, че Той е изкупил даже онези, които погиват.
„И ако някой съгреши, пред Отец имаме ходатай – Иисус Христос Праведника: Той е умилостивение за нашите грехове и не само за нашите, а и за греховете на целия свят“ (I Йоан 2:1-2).
Разбирате, че това е само малка част от пасажите в Писанието, които може да се цитират по нашата тема. Но те са достатъчни и не изискват допълнителни коментари. Смисълът им е разбираем и е очевидно доказателство, че не може да има нещо, което да се нарече безусловно лишаване на даден човек от вяра.
Когато правите предположения за това, какво би могъл да извърши Бог, така че да подейства справедливо, вие мислите за Неговата справедливост, като я отделяте от останалите Му характеристики, особено от Неговата милост. Но всички характеристики на Бога са неразделно свързани в едно. Те не трябва да се разделят дори за миг. Затова целият този аргумент се основава на нереално и небиблейско предположение.
Нито нашият Господ в притчите Си, нито ап. Павел в Посланията си са виждали в Божията суверенна власт основание за безусловното лишаване на някои хора от вяра. Внимавайте да не отидете по-далече, отколкото ви позволяват тези думи. Защото Писанието не говори само за една характеристика на Бога, отделно от останалите. Писанието не говори за суверенитета на Бога като за характеристика, която решава самостоятелно вечната съдба на хората. Бог действа в съответствие с известните правила на Своята справедливост и милост и никога не твърди, че Неговата суверенност е причина за наказанието и вечното унищожение на хората.
Суверенитетът на Бога никога не превъзхожда Неговата справедливост. Безусловното лишаване от вяра (което е ясно следствие от безусловния избор) несъмнено противоречи на начина, по който в Библията се описва Божията справедливост. Там Бог е представен като Съдия на земята. Но как може Той да съди справедливо, ако съществува дори съвсем малка степен на предопределение за някои хора, които да бъдат лишени от вяра? За какво ще бъдат съдени тези хора? За злото, което са извършили? Но на тях не им е оставало нищо друго. Вие казвате, че Бог „ги е определил за осъждане“, Той „ги е обрекъл да вършат нечестие“ още когато са били в утробата на майка си. Тогава ще ги осъди ли за това, при положение че не са можели да направят нищо друго? Справедливият и свят Бог ще осъди ли милиони хора на вечни мъки само за това, че в жилите им е текла кръв? Те не са били в състояние да избегнат греха без благодатта, която Бог е решил да не им дава. И вие очаквате, че Той ще ги хвърли в огненото езеро, защото не са избегнали греха, т.е. не са имали благодатта, която Бог е избрал да не им дава?! Колко странна справедливост! Колко страшен се оказва в такъв случай Съдията на цялата земя!
Но тези хора не са ли осъдени всъщност за това, че не са правили добро? Прочетете думите на великия Съдия: „Идете от Мене, проклети, във вечния огън, приготвен за дявола и неговите ангели; защото бях гладен и не Ми дадохте да ям; бях жаден и не Ме напоихте; бях странник и не Ме прибрахте; бях гол и не Ме облякохте; бях болен и в тъмница и не Ме посетихте…“ (Мат. 25:41-43). Но според вашето разбиране те биха могли да отговорят: „Господи, позволи ни да възразим. Защо ни осъждаш за това, че не сме правили добро? Бихме ли могли изобщо да правим нещо добро? Никога не сме имали силата да правим добро и това Ти е известно. Тогава ще ни осъдиш ли Ти, Който си свят и справедлив, за това, че не сме вършили нищо, което никога не сме имали силата да вършим? Ще ни осъдиш ли за това, че не сме сваляли звезди от небето и не сме удържали вятъра? О, Господи, преди да ни хвърлиш във вечния огън, обясни ни как бихме могли да избегнем пламъка на вечния ад?“.
Как тези хора да се избавят от вътрешния грях, от греховните желания и подбуди? Биха ли могли някога да освободят душите си, да се спасят от бушуващия в тях ад? Ако отговорът е „да“, фактът, че не са го направили, може да послужи като обвинение срещу тях и те не биха могли да се оправдаят. Но не е така. Те никога не са имали силата да се спасят от тези врагове. Кой е способен да очисти греховното си сърце, да сътвори нещо чисто от нещо нечисто? Разбира се, че за човека е невъзможно. Само Бог е способен на това. Ами ако Бог им каже: „Няма да го направя, защото не желая. Останете неочистени!“? Ще осъди ли Бог човека да прекара вечността в бездната заради нечистотата си, от която не е могъл да се избави сам, а би могъл да го спаси единствено Бог, но Той не е пожелал да го направи? Ако един цар на земята реши да постъпи така със своите безпомощни подчинени, може с основание да очакваме, че Божият гняв скоро ще го изтрие от лицето на земята.
Не е ли по-добре да кажем, че неверието е грехът, който се осъжда, и че в онзи ден хората ще бъдат осъдени за това, че „не са повярвали в единородния Божи Син“ (Йоан 3:18)? Но биха ли могли да повярват? Не е ли тази вяра дар и плод на Божието дело в човешката душа? И дали Бог от вечността е определил да не дава на тези хора Своя дар? Дали Той е решил никога да не извършва това дело в душите им? Ще бъдат ли такива хора осъдени, защото Бог не е пожелал да се потруди и те не са приели нещо, което Той не е поискал да им даде? Тук има и една особена трудност. Вие казвате, че Христос не е умрял за тези хора. Но ако е така, те никога не биха могли да имат спасителна вяра. Защото спасителната вяра е увереност в Бога чрез Христос, „Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене“ (Гал. 2:20). Възлюбил ли е Божият Син човека, лишен от вяра преди раждането си? За такъв човек никога не е съществувала възможността да повярва. Дори Бог не може да го накара да вярва, че Христос го е изкупил от греховете му, тъй като това означава да го принуди да вярва в лъжа.
И как ще съгласувате лишаването от вяра с ясните пасажи в Писанието, които го опровергават? „Нима Аз искам смъртта на беззаконника? – казва Господ Бог. – Нали искам това – той да се обърне от пътищата си и да бъде жив?… Отхвърлете от себе си всичките си грехове, с които сте грешили, и си направете ново сърце и нов дух; и защо да умирате, доме Израилев? Защото Аз не искам смъртта на умиращия – казва Господ Бог, – а се обърнете и живейте!“ (Йез. 18:23-32).
Но е възможно да кажете: „Това трябва да се тълкува чрез други места от Писанието, където учението за предопределението се потвърждава толкова ясно, както се отхвърля тук“. Ето моя отговор: ако е така, трябва да отхвърлим всички места от Писанието. В такъв случай невярващите ще нарекат Библията „приказка“. Но действителността е друга. За да бъдат опровергани учението за лишаване от вяра и всички останали, свързани с него разбирания, в Своето Слово Бог провъзгласява ясно три неща:
- „Христос е умрял за всички“ (IIКор: 5:14).
- „Той е умилостивение за нашите грехове и не само за нашите, а и за греховете на целия свят“ (IЙоан 2:2). Това е следствие от Неговата смърт за всички.
- „Христос умря за всички, така че живите да живеят вече не за себе си, а за Онзи, Който умря за тях и възкръсна“ (IIКор. 5:15). Той умира, за да може всеки, който повярва, да бъде спасен от греховете си.
Сега ми покажете пасажите в Писанието, където по същия ясен начин се казва, че Христос е умрял не за „всички“, а само за някои и че Той не е умилостивение за греховете на „целия свят“. Такива места в Библията не съществуват. Невъзможно е да се усъмним в силата на цитираните тук стихове. Е, разбира се, онези, които искат да принудят хората да приемат това учение, могат да използват цял куп пасажи от Писанието (въпреки че нито един от тях не подкрепя пряко тяхното разбиране), като заменят основателността с количество.
Как може да съпоставим това учение на хилядите твърдения на Бога с противоположен смисъл, без да се усъмним в Неговата искреност? „О, да имаха те такова сърце, така че да се бояха от Мене и да спазваха всичките Ми заповеди през всички дни, за да бъде добре на тях и на синовете им, завинаги!“ (Вт. 5:29). „Но Моят народ не слушаше гласа Ми и Израил не Ми се покоряваше; затова Аз ги оставих на техните упорити сърца; нека ходят по своите помисли…“ (Пс. 80:12-17). Все още ли мислите, че Бог е определил те никога да нямат „такова сърце“ – хората, за които Той е „плакал“ така, никога да не Му се подчинят“?!
Виждаме, че изборът и лишаването от вяра изобщо не съответстват на истинността и искреността на Бога! А и нямат нищо общо с Неговата любов и благост, описани в Библията. Любовта на Бога се разпростира дори над тези, които не Го обичат и не се страхуват от Него. Той е добър дори към злите и неблагодарните. Защото „благ е Господ към всички и Неговите щедрости са във всичките Му дела“ (Пс. 144:9). Но как може Бог да обича онези, които е лишил от възможността да повярват, или онези, които не е избрал? Когато разсъждаваме над положението на такъв човек във вечността, не можем да кажем, че той е обект на Божията благост и любов, защото, както се изразява ясно г-н Калвин: „Бог го е сътворил да изживее срамен живот и да умре с вечна смърт“. Тогава никой не може да каже, че Бог в Своята благост се интересува от положението на този човек във вечността.
***
Бог притежава цялата слава, въпреки че извършва част от Своето дело в съработничество с човека. Способността да „сътрудничи с Бога“ е била дадена на човека от самия Бог. Затова на Него принадлежи цялата слава. Опитът не ви ли е научил на това? Когато сте били изкушавани, не сте ли чувствали силата да се противопоставите и да се покорите на Божията благодат? И когато сте се съгласявали да „сътрудничите с Бога“, не сте ли изпитвали необходимост да Му отдадете цялата слава? И така, Писанието и опитът показват на всеки непредубеден човек, че макар ние да имаме свободата да сътрудничим или да не сътрудничим с Бога, в крайна сметка Той може и трябва да притежава цялата слава за спасението на човека.
И ако вие казвате: „Цялата слава за нашето спасение отдаваме на Бога“, аз отговарям: „Ние постъпваме по същия начин“. Ако вие добавяте: „Но според нас само Бог извършва целия труд, без каквото и да било участие на човека“, в определен смисъл се съгласяваме и с това. Съгласни сме, че само Бог ни оправдава, освещава и прославя: във всичко това се изразява спасението. Но същевременно не можем да се съгласим, че човек изобщо не „сътрудничи с Бога“ или че Бог е единственият осъществител на спасението, в смисъл, че човек не прави каквото и да било по този въпрос. Не мога да твърдя такова нещо, тъй като то е в пряко противоречие с Писанието. В Библията е казано ясно, че ние (получавайки сила от Бога) трябва „да се грижим за спасението си“ и че (след като Божието дело е започнало да се извършва в душата ни) ние сме „Негови съработници“ в това. Вие имате и друго възражение: Бог не се прославя напълно в спасението на човека, който „е свободно същество и има способността да се противопоставя на Неговата благодат. Само спасението със сила, на която човек не може да противостои, ще донесе на Бога цялата слава“.
Но какво ще прослави Бога повече – спасението на човек, който няма възможност да Му се противи, или спасението на човек, който е свободна личност, способна да приеме или отхвърли благодатта? Страхувам се, че въпросът за „Божията слава“ няма никаква библейска обосновка в дадения контекст. Писанието често описва славата на Бога като проявление на Неговата вечна сила, благост и други славни характеристики, особено на Божията справедливост, милост и истина. И само в този смисъл се говори за издигането на Божията слава чрез хората. Това ви принуждава да доказвате, че „спасението, на което човек не може да противостои, изявява по-добре славните характеристики на Бога (Неговата справедливост, милост и истина), отколкото спасението по благодат, на която човекът може да се възпротиви или да я приеме“.
Нека разгледаме какво носи повече слава на Бога и по-ярко разкрива Неговите славни характеристики (мъдрост, справедливост, милост) – разбирането за свободната воля или разбирането за лишаване от вяра. Ако някой е свободен в определена степен, ако чрез светлината, „просвещаваща всеки човек, който идва на света“, той се изправя пред избора между доброто и злото, между живота и смъртта, колко по-славна е пред нас мъдростта на Бога в целия план за спасението на човека! Бог иска да се спасят всички хора. Той не желае да ги принуждава да се спасяват. Бог иска хората да бъдат спасени не като дървета и камъни, а като хора, здравомислещи създания, които имат разсъдък, различават доброто и могат да изберат дали да го приемат, или не. Първата крачка в този план е просветеното разбиране на човека, така че да може да различава доброто и злото. Към това Бог добавя множество вътрешни убеждения, които обикновено придобива всеки човек. Бог насочва внимателно волята на хората. Той ги упътва и насърчава да живеят в светлината. Влага в сърцата им желания да вършат добро, въпреки че за тях може източникът на тези желания да е неизвестен.
Бог постъпва така с всички хора, дори с онези, които не разполагат с Неговото написано Слово. В това се проявява великата мъдрост на Бога. Стига, разбира се, да приемем, че човек има известна степен на свобода. Всяка част от този план води до целта на Бога за спасението на човека: да му предложи смърт или живот, а след това да го убеди (не да го принуди) да избере живота. В съответствие с тази Своя велика цел Бог (и Неговото Слово) служи на човека като „светило за нозете му и светлина за пътеката му“ (Пс. 118:105). Отначало това се предлага на хората под формата на Закон, с обещания за славна награда, ако го съблюдават, и за ужасно наказание, ако го нарушат. Бог използва всяка възможност да спре тези нарушители, като се обръща към сърцата им. Понякога Той говори на разума им, като им показва глупостта на техните грехове. Друг път се обръща към чувствата им, като ги изобличава за тяхната неблагодарност и дори е склонен да ги моли: „Какво още можех да направя за вас (което съответства на Моята вечна цел), без да ви принуждавам, и не го направих?“. Понякога Бог използва и заплахи: „Ако не се покаете, всички така ще загинете“ (Лука 13:5), друг път – обещания: „За греховете и беззаконията ви няма вече да си спомня“ (Евр. 10:17).
Способността на човека да избира живота или смъртта – ето това е истинската божествена мъдрост! Но къде е тази мъдрост, ако всеки човек преди своето раждане неизменно е предопределен за ада или за небето; ако Бог се отнася към него като към свободен, но всъщност не му дава право на избор? Как може подобно отношение на Бога към човека да помогне на хората, лишени от вяра? Какво значение имат обещанията и заплахите, изобличенията и осъжданията за обречените на ада? Това би било просто празен фарс, мрачни приказки, гръмки думи, които нямат значение. Каква цел би имал тогава целият спасителен план? Ако отговорът ви е: „За да се удостовери осъждането на човека“, аз не разбирам защо е необходимо това, когато според вас всичко е било удостоверено и определено още преди създаването на света! Нека човечеството само реши кое от двете мнения прославя повече Божията мъдрост. И по същия начин – как се проявява Божията любов, ако е дадена само на един от сто души, а другите са лишени от нея.
За Бога е достатъчно да обича и да спаси и един избран. Но защо Той ще проявява милост само към някои, а останалите ще изпрати на неизбежна гибел? Вие отговаряте: „Бог ще постъпи така, защото желае това“. Тогава питам: „Какво ще кажат хората в цялата вселена, ако един от тях постъпи по такъв начин?“. Ако човек, способен да освободи милиони хора от смъртта само с едно дихание на устата си, не поиска да спаси повече от един на сто и каже: „Няма да го направя, защото не искам“? Тогава как ще възгласявате Божията милост? И как ще коментирате думите: „Благ е Господ към всички и Неговите щедрости са върху всичките Му дела“ (Пс. 144:8-9).
Обръщам се към всички непредубедени умове и ги моля да решат в кой случай милостта на Бога се проявява повече – когато Той спасява неколцина чрез сила, на която човек не може да се противи, и лишава всички останали от помощ, като ги обрича на вечна гибел? Или когато предлага спасение на всяко създание, като спасява всеки, приел това спасение, и прави спрямо останалите всичко, на което е способна Неговата безгранична мъдрост, безкрайна сила и любов, без да ги принуждава да приемат спасението, защото това би означавало да унищожи природата, дадена им от самия Него.
Не отхвърлям съществуването на Божи характеристики като суверенност, неизменност и вярност. Но е очевидно, че когато взема решение за положението на хората във вечността, Бог се ръководи не само от Своята суверенност, а и от справедливостта, милостта и истинността Си. Владетелят на небето и земята постъпва в съответствие с посоката, задавана от тези характеристики. Това е Неговата вечна и неизменна воля, която Той сам изявява, провъзгласява и скрепява чрез клетва в името Си: „Жив съм Аз – казва Господ Бог, – не искам смъртта на грешника“ (Йез. 33:11). Тук Бог потвърждава, че смъртта на човека не служи за Негово удоволствие, не съответства на Неговата суверенна воля. Няма пасажи в Писанието, които да доказват, че Бог някога е действал, воден от Своята суверенност, за да осъди някоя душа за вечни времена.
***
И ето го най-голямото ми възражение срещу учението за лишаване от вяра, или безусловния избор: знам, че това учение е невярно, защото ако беше вярно, цялото Писание би било лъжливо. Но се обявявам против това учение и защото неговите грешки водят до ужасни последствия, причиняващи много вреди на човешките души. Тези заблуди са препятствия за вътрешното дело на Бога в душите на хората.
Джон Уесли
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 3/2018 <<<
