Интервю със Сергей Головин
Уважаеми читатели, предлагаме ви да се запознаете със Сергей Головин – удивителен човек, бивш атеист, учен, специалист в областта на физиката на Земята и… християнската апологетика.
– Сергей, разкажете, моля, за семейството, в което сте израснали, за вашето детство…
– Роден съм и израснах в типично съветско семейство на инженери. Родителите ми работеха и учеха едновременно. Сутрин, още по тъмно, ме водеха в детската градина. За да не мрънкам, докато чакаме трамвая, измисляха за мен игри с помощта на градските афиши: „Коя е тази буква? А това какво е?“. Така, на тригодишна възраст, се научих да чета. У дома имахме голяма библиотека, останала от баба ми – заместник-директор на най-доброто училище в града. Така че още от ранна възраст книгите бяха най-добрата ми компания.
– Какво ви привлече във физиката и как се посветихте на науката?
– Имах невероятен късмет. Приеха ме в училището, в което някога е работила баба ми. Не заради някакви мои заслуги, а от уважение към нейната памет. Там не приемаха всеки. По-късно разбрах, че мои съученици са били децата на областния номенклатурен елит. Но това между другото. Най-важното е, че имах изключително добри учители по всички предмети. Затова просто нямах нелюбими уроци. Но все пак най-много ми харесваше физиката. Преподавателят ни позволяваше да оставаме в кабинета след часовете, да правим опити, сами да измисляме и изработваме нагледни пособия. Неговата цел не беше да ни накара да наизустяваме бездушни формули, а да ни научи да се удивяваме колко поразително е устроен нашият свят (между другото, именно този подход възприехме в издаденото по-късно от нас помагало „Физика на Божието творение“, а в украинския вариант – „Просто за сложното“). Учителите са най-важните хора в живота ни след родителите. Господ ме благослови с много мъдри наставници. Учителят по физика беше първият от тях. Това и предопредели моя избор.
– Вие сте получили образование в съветското училище и във висшите учебни заведения, където атеизмът беше издигнат в ранг на научна дисциплина. Как успяхте да разберете кое е лъжа и кое – истина?
– Франсис Бейкън е казал: „Повърхностното познание за природата може да ни отведе далеч от Бога, но задълбоченото познание ни връща обратно при Него“. Това, на което ни учи заниманието с наука, е умението да различаваме фактите от тяхната интерпретация. Например разширяването на Вселената е само умозрително заключение. Фактът, който наблюдаваме, е, че светлината от повечето далечни галактики ни изглежда по-червена, отколкото би трябвало. Но отдалечаването им от нас не е единствената възможност за обяснение на това явление. Айнщайн, например, смята, че това е квантов ефект, и в подкрепа на неговата гледна точка също има доказателства.
Така че, атеизмът от древни времена предлага приятни интерпретации. Твърди, че ние сами сме еволюирали във висши морални същества и сега сме свободни сами да решаваме кое е добро и кое – лошо. Но тази интерпретация няма нищо общо с фактите. Нещо не може да възникне от нищо. Живото не възниква от неживото. Информацията не зависи от материята. Напротив, всичко материално се управлява от нематериалните принципи на математиката и информацията. Светът в своята цялост (време, пространство, материя) е имал начало. А всичко, което има начало, трябва да има причина извън себе си. Следователно причината за възникването на света трябва да бъде извън времето (т.е. вечна), извън пространството (безкрайна) и нематериална. Всяка космология, която игнорира тези принципи, не може да бъде истинна.
– Защо и как станахте християнин?
– За всичко е виновно Божието Слово. Честно казано, Библията не беше сред първите в списъка ми с приоритетни четива. „Благодарение“ на атеистичното образование бях убеден, че тази книга е сбор от приказки за слабообразовани бабички. Но се случи така, че се оказах съвсем сам в района на Северния полюс и нямах подръка нищо друго за четене освен Библията.
Как се стигна дотам? По онова време напускането на територията на Съветския съюз беше възможно само с разрешение за излизане, вписано в паспорта. И от целия екип на моята експедиция такова разрешение получих само аз. Библията пък ми беше подарена от норвежки пастор в Лонгирбюен – най-северния град в света, през който пътувах към базата. Отначало се отнесох към подаръка като към ценен сувенир. Но когато изследователската апаратура беше инсталирана и оставаше само да се сменя хартията в самописците, се оказах с предостатъчно свободно време. Тогава реших да прочета „приказките“.
От любопитство и преди бях чел „духовна“ литература – „Бхагавад Гита“, „Дао Дъ Дзин“, Рьорих, Блаватска и каквото друго ми попаднеше. Но Библията ми се стори единственият източник, който говори истината за „земното“ – за онова, което ми е известно за нашия свят. Така че за „небесното“, за онова, което сам не мога да проверя, можех да се доверя или на нея, или на нищо друго.
След като се завърнах от експедицията, влязох в най-близката църква и казах на младия свещеник, който служеше там, че бих искал да се кръстя. От една страна, се надявах той да ми даде някакво наставление. От друга – се опасявах, че ще започне да ме изпитва с въпроси, а аз нямах никакви отговори освен „така е написано“.
Но всичко се оказа много по-просто. „А къде са ви кръстниците?“ – попита свещеникът. „Какви кръстници? – учудих се аз. – Чел съм за кръщението на Иисус, нима Той е имал кръстници?“ „Добре – беше отговорът, – платете на касата три рубли и елате утре сутринта на гладно.“
Бях много доволен. В крайна сметка, съгласете се: три рубли за вечен живот е доста добра сделка, нали? Но все пак остана едно усещане, че нещо липсва, и това не ми даваше покой. Свещеникът нямаше въпроси, а в мен те ставаха все повече. Точно тук ми дойде на помощ литературата на издателство „Светлина на Изток“ и по-специално списание „Вяра и живот“. А с времето се появиха и мъдри наставници, които ми помогнаха да разбера, че вечният живот струва несравнимо повече от сумата, която искаше свещеникът. Но Иисус вече беше платил за всичко.
– Как мислите, кои са основните предизвикателства пред християните днес? И с какво те се различават от предизвикателствата във времето, когато Вие самият станахте християнин?
– Мисля, че предизвикателствата за всеки християнин са различни. И тук – както за поставянето на диагноза, така и за предписването на лечение – трябва да се обръщаме към Писанието, към Господа в молитва, към реакцията на общността и съвета на наставниците. Мога единствено да споделя собственото си мнение относно колективните предизвикателства, с които лично аз се сблъсквам в постсъветския контекст.
Първо, сериозно предизвикателство ми се струва прекомерното упование на църквата в мерките за обществено въздействие – борбата срещу легализирането на онова, което Писанието (а понякога и просто определена група вярващи) счита за грях, както и ответните опити да се наложат законодателни забрани върху човешката склонност към грях. Трябва ясно да си даваме сметка, че съвременното общество малко се различава от онова, в което Благата вест започва да се разпространява първоначално. Войни, епидемии, религиозен и нравствен плурализъм, сексуална разпуснатост, гонения и т.н. – нищо ново! Участието на християните в живота на гражданското общество е изключително необходимо (пренебрегването на гражданските задължения и права е друга болест на постсъветската църква). Но промяната на законите е безсилна без промяна на сърцата (повече по темата – в книгата „Библията и политиката“). Ранната църква промени света не чрез петиции и смесване на кесаревото с Божието, а със силата на Благата вест.
Второто предизвикателство е самоизолацията на църквата от света. Писанието ни призовава винаги да бъдем готови кротко и с уважение да дадем отговор на всеки, който ни пита за нашата надежда (от гръцката дума за „отговор“ – апология, произлиза и понятието „апологетика“). Проблемът обаче не е в това, че нямаме отговори, а в това, че никой не ни пита! Нашите съвременници не очакват да чуят нещо смислено от хора, които се опитват да говорят на хората от XXI век за проблемите на XX век на езика на XIX век. Това се усеща особено остро при работа с имигрантски общности. Ако в първите векове на християнството църквите в разпръсването ставаха Христова светлина за земите на своето странстване, днес те понякога се превръщат в затворени общности „за вътрешна употреба“ – град, скрит под хълм, и светилник, покрит със съд. Не бива да забравяме: Христовата църква е единственото обединение на хора на земята, което съществува не заради онези, които са вътре в него, а заради онези, които са извън него. Нашата вътрешна идентичност е неизменна – това е Христос, живеещ в нас. Но ако искаме да бъдем не потребители, а истински съучастници в Неговото Благовестие, наш дълг е да се отъждествяваме с онези, към които то е насочено – за всички да ставаме всичко (I Кор. 9:19–23).
Може би именно в някои аспекти на тези две предизвикателства се съдържа основната им разлика с времето на моето обръщане. В Съветския съюз народът и властта съществуваха в различни измерения и църквата беше свободна от изкушението да разчита на князе и депутати. От друга страна, крахът на комунистическата идеология създаде светогледен вакуум. Хората търсеха алтернатива и задаваха множество въпроси. Това беше период на невероятни възможности. Но се опасявам, че църквата не беше напълно готова за това и не успя да се възползва от тях в пълна степен. Повече по темата – в книгите „Светогледът – изгубеното измерение на благовестието“ и „Библейска стратегия за благовестие“.
Третото предизвикателство, колкото и парадоксално да звучи, бих нарекъл приоритета на рационалността. Ние сме „заседнали“ в контекста на модернизма. Просвещението провъзгласи разума за върховен критерий на истината и сферата на рационалността се превърна в основно бойно поле. Ние изградихме дълбоки отбранителни окопи в тази област, като разработихме комплексна система на рационална апологетика. Но, както вече споменах, онези, които нямат въпроси към нас, не се интересуват от нашите отговори. За двеста години (условно – от Френската революция до падането на Берлинската стена) светът се умори от модернизма. В постмодерна той се разочарова десет пъти по-бързо – идеологията на нравствения релативизъм беше погребана под отломките на кулите на Световния търговски център. А ние все още живеем в контекста на модерна, поставяйки основния акцент върху рационалната обоснованост на християнската вяра.
Ние проповядваме Христос като Истина – и добре правим. Но Той не е само Истина. Той е още Път и Живот. Едномерната вяра е участ на демоните. Те „вярват и треперят“ (Як. 2:19) и без сянка на съмнение изповядват Иисус Христос като Син на Всевишния Бог. В епохата на информацията знанието за Христос е леснодостъпно. За Него знаят всички. Но далеч не всички Го познават лично. Има много информирани, но малко преобразени. Светът вижда взаимните нападки между Божиите деца заради детайли в доктриналните формулировки по-често, отколкото проявите на Христовата любов. Отминаха времената, когато християните бяха законодатели в литературата, музиката, живописта, архитектурата и т.н.
Днес много историци са единодушни, че най-мощният фактор, допринесъл за разпространението на християнството, са били опустошителните епидемии от II и III век. Докато силните на деня се криели в извънградските си вили, последователите на Христос разнасяли храна по домовете, събирали телата от улиците, проявявали състрадание към всички – независимо от тяхната вяра и произход. И макар че при Юлиан гоненията се подновяват, вече нищо не може да спре силата на християнското свидетелство.
И все пак начинът, по който в условията на днешната имперска чума, разрушаваща хиляди животи, последователите на Христос отново излязоха от своите религиозни гета и се обединиха в служение към страдащите и онеправданите, показва, че Христовият Дух все още живее в Божиите деца и че опасенията ми са силно преувеличени.
– Как да се научим в потока от информация да различаваме важното и главното от второстепенното и ненужното? Как да настроим нашия вътрешен „филтър“, за да не се загуби фокусът ни във възприемането и оценката на информацията?
– Тук всичко е просто. Поне на теория. Нужни са надеждни ориентири и умения да се придържаме към тях. Затова е толкова важно, от една страна, да пребъдваме в общение с Бога чрез молитва, с Неговото Слово – чрез изучаване на Писанието, и с Неговите деца – в общността на вярващите. От друга страна, трябва да усъвършенстваме уменията си за критично мислене. Надявам се, че нашата книга „Основи на критичното мислене“ може да помогне за това.
– Човекът в съвременния свят получава огромен поток от информация, но не може по никакъв начин да влияе на събитията, поради което мнозина изпадат в депресия, осъзнават собствено си безсилие и… обвиняват Бога в бездействие. Известна е фразата: „Ако не знаеш за нещо, значи то не съществува“. Но съвременните хора знаят твърде много и не се справят с тези знания, които „умножават скръбта“. Как да избегнем това напрежение между знанието и невъзможността да направим нещо?
– Аз също бих искал да имам пълен отговор на този въпрос. Лично на мен ми помага разбирането, че Църквата е Божието присъствие в този свят. И затова, в каквато и ситуация да се окажем, не сме в нея случайно. Това означава, че Бог иска да присъства в тази ситуация и иска да присъства в нея именно чрез нас. Затова не бива да съжаляваме за онова, което не сме в състояние да направим, а да потърсим какво точно можем да направим ние лично тук и сега – колкото и незначително да ни се струва. И ако в момента не е възможно да се направи нищо друго, значи именно това Бог очаква от нас в този момент.
– Каква е ролята на Свещеното Писание във вашия живот? Какво е отношението Ви към него?
– То е светилник за нозете ми. Не прожектор, който осветява ясно целия път (ако бях видял целия си път по-рано, никога не бих се решил да тръгна по него), а лампата, която ми позволява да видя къде да стъпя, правейки следващата крачка. Едва след като я направиш, виждаш къде да направиш следващата. Ако не я направиш, няма да видиш.
– Как виждате Църквата на Иисус Христос? Съответства ли тя на образа, който ни е представен на страниците на Откровението?
– Църквата не е някъде там и не е някой друг. Църквата – това сме ние, последователите на Христос. А апостол Йоан представя два образа на Църквата – невеста и блудница. Кои сме ние? Този въпрос трябва да си задаваме постоянно.
– Вие сте автор на много книги – научни, философски, богословски… Чел съм и вашата прекрасна книга „Радостта на Апокалипсиса“ и затова бих искал да ви помоля с няколко изречения да опишете как виждате книгата Откровение, от която мнозина християни се притесняват и която мнозина се страхуват да четат?
– От книгата Откровение трябва да се боят само онези, които се противят на Христос. За вярващите обаче – както през I, така и през XXI век, тя е книга на радостната надежда сред изпитанията. Нейното послание може да се формулира в три твърдения:
Всичко е зле.
Всичко ще бъде още по-зле.
Но ние вече сме победили!
Затова нека живеем като победители независимо от обстоятелствата!
– Какво бихте пожелали на читателите на списание „Вяра и живот“?
Читателската аудитория на списанието е толкова разнообразна, че е трудно да се формулира едно пожелание за всички. Преди тридесет години народите на Съветския съюз преживяха грандиозен изход от Египет на комунизма към пустинята на демокрацията. Кървавите събития от последните месеци са апотеоз на борбата между онези, които искат да вървят напред към свободата, и онези, които се стремят назад към робската дажба от риба, чесън, евтина наденица и липса на недостиг на ковчези. Но ние знаем: към истинската свобода ще ни отведе само новият Моисей – Господ Христос. В този смисъл сред читателите могат да се разграничат три поколения.
Поколението на изхода – онези, които запазиха вярата си, докато бяха в Египет, въпреки лишенията и гоненията. Нека Господ ви дари с дълголетие в добро здраве и ясна памет! Вие, вашата мъдрост, вашият опит и вашето наставление са ни изключително нужни!
Поколението на пустинята – това сме ние, които получихме всичко наготово. Вярата – от по-възрастните братя, средствата – от братята на Запад. Всичко ни се падна даром – без жертви, без усилия. И затова често се отнасяме лекомислено към полученото. Но не бива да забравяме: нашата участ е да постелем тази пустиня със собствените си тела. Никой от онези, които помнят колко струваше египетската наденица, няма да влезе в Обетованата земя. Моето пожелание към нас е: престанете да се грижите за собственото си благополучие и комфорт. Най-ценното, което можем да направим, е да инвестираме себе си, средствата си, знанията и уменията си в бъдещото поколение, за да стане то поколение на Исус Навин и Халев. Нека Господ ни помогне в това!
А на онези, които идват след нас, искам да пожелая: не се страхувайте от великани – нито в политиката, нито в бизнеса, нито в науката, нито в изкуството, нито в каквото и да било. Това е земята, дадена ви от Господ. Обработвайте я и я пазете. Не мислете, че „младежката група“ е приложение към Църквата, неделно училище за пораснали деца. Вие сте Църквата – нейното настояще и нейното бъдеще! Нека Господ ви укрепва и направлява!
– Благодаря за разговора, Сергей! Сила, мъдрост и радост в служението на Бога и Неговата Църква!
Въпросите задава Валдемар Цорн
Сергей Головин
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 4/2025 <<<
