Всемогъщият Бог разкрива Своята любов към човека в предобрази, в нагледни картини и притчи, събрани в Библията.
Пред нас е боговдъхновената книга Песен на песните от Соломон. В нея Бог разказва за взаимната любов между небесния Жених – Христос и Неговата Невеста – Църквата. И ако вземем предвид, че Христовата църква е събрание от изкупени от Господ души, спокойно можем да говорим за взаимната любов на Христос и изкупения от Него грешник.
Нека се съсредоточим върху три стиха от първата глава на Песен на песните: „Дъщери йерусалимски! Черна съм, но съм хубава като шатри кидарски, като Соломонови завеси. Не ме гледайте, че съм мургава, защото слънцето ме е ожурило: майчините ми синове ми се разсърдиха, сложиха ме да пазя лозята – моето собствено лозе не запазих. Кажи ми ти, когото обича душата ми: къде пасеш? Къде пладнуваш? Защо да съм като скитница край стадата на твоите другари?“ (ст. 4-6).
Всички християнски богослови са единодушни, че Соломон, вдъхновен от Бога, рисува в поетични песни картината на любовта между Възлюбения и Възлюбената, взаимната любов между Христос и Неговата Църква.
Христос обиква Църквата, изкупена от Него, обиква я „до смърт, и то смърт на кръст“ (Фил. 2:8). А какво можем да кажем днес за любовта на Църквата към Възлюбения, ако в която и да е местна църква бият на очи нейните тъмни петна, нейната „смуглост“?
Нека си припомним молитвата на псалмопевеца Давид: „Отвърни лицето Си от греховете ми и изглади всичките ми беззакония“ (Пс. 50:11). И Бог чрез пророк Исая дава отговор на тази молитва: „Ще излича като мъгла твоите беззакония и твоите грехове – като облак; обърни се към Мене, защото Аз те изкупих“ (Ис. 44:22). А за тази цел Той е дал на нас, каещите се, Изкупител на греховете.
Бог възприема Църквата чрез жертвата на небесния Агнец. В тази светлина Църквата на Иисус Христос е красива и нейният стремеж към небесния Младоженец се основава на тяхната взаимна любов.
* * *
Всички хора са много умели, когато осъждат своите ближни, а Светият Дух чрез ап. Павел казва: „Кой си ти, който съдиш чуждия слуга? Пред своя Господар стои той или пада. И ще бъде изправен, защото Бог е мощен да го изправи“ (Римл. 14:4).
Ние не можем и нямаме право да оценяваме вътрешния свят на друг човек, защото не сме сърцеведи. След като прочетем за нравственото падение на цар Давид, не се интересуваме от живота му след това. Вече сме си направили извод за него. Той има много жени и наложници, но отнема жената на приятеля си Урия и след това коварно го убива. Вие бихте ли простили такъв грях? За такова кърваво престъпление той би трябвало да бъде убит с камъни. Тогава защо не плаща за греха си според Закона? Променил ли се е Законът? Не, Бог не се променя и Неговият Закон остава в сила, но Давид е избран от Бога съд, затова Бог му дава дух на покаяние. Царят страда много и се мъчи в душата си заради греха, който е извършил. Прочетете Псалм 50 и ще разберете неговата скръб и искреността на покаянието му.
Бог се смилява над Давид и го нарича „мъж по Своето сърце“ (I Цар. 13:14), защото Той гледа сърцето на човека.
В дълбините на сърцето си Давид копнее за чистота и святост, но Бог позволява падението му като урок за бъдещите поколения. Никой от нас не е застрахован от падение, в Христос обаче за каещия се грешник е гарантирана прошка – покаянието идва от искрено сърце, пробудено от Светия Дух. Да си спомним и за ап. Петър. Той се отрича позорно от Христос, при това три пъти. И дори изрича клетва. Много от нашите братя никога не биха му простили, точно както не биха простили на псалмопевеца Давид. Не биха позволили на тези мъже да служат в църквата.
Но по-късно Петър казва на Иисус, Който вижда сълзите му на покаяние: „Господи, Ти всичко знаеш; Ти знаеш, че Те обичам” (Йоан 21:17). И Господ, разбира се, знае това. Ето защо Той дава на Петър поръчението: „Паси Моите овце“.
Историята на Христовата църква е изпълнена с много изпитания. Пътят й е осеян с остри камъни. Любовта към Иисус дава сила на много от Неговите деца да изберат мъчителна смърт и да останат верни на своя Изкупител.
Още от Голгота Христовата църква като ручей се крие в клисурите, излиза на открито и отново се връща в катакомбите, но портите на ада не могат и няма да могат да я надвият, защото е възлюбена от Христос, принадлежи на Него, Негово Тяло е. Сатана не е способен да сломи любовта й към нейния Възлюбен.
Исая пророкува за Църквата с възторг: „С радост ще се радвам в Господ, душата ми ще се развесели в моя Бог: защото Той ме облече в спасителна одежда, сложи ми дреха на правда, като на младоженец положи венец и като невеста с накит накичи“ (61:10).
И тази невеста днес казва за себе си: „Черна съм, но съм хубава“ (Пес. 1:4). Защо е черна? Такава ли е природата й? Не. Черна е, защото я е ожарило слънцето на много изпитания.
Христовата църква е красива не в своята праведност, която е от Закона. Тя е красива само с вярата си в Иисус Христос. Нейната праведност е от Бога, придобита е чрез вяра. Нейната чернота или мургавост е временна, докато е на земята, под жаркото слънце. Старата й природа все още не е окончателно преодоляна, жилото й е силно. Но Възлюбеният на Църквата – Христос – я прави красива въпреки „смуглостта“ на земната й природа.
Христос днес подготвя Църквата, за да се срещне с нея, очиства я, обновява я, защото на небето „няма да влезе нищо нечисто“ (Откр. 21:27).
Църквата на Иисус в настоящето е покрита с немощи, но Господ довежда докрай делото, което е започнал за спасението и очистването на всяка изкупена душа. Това е Неговото обещание. „Даде й се да се облече в чист и светъл висон; а висонът е праведност на светиите“ (Откр. 19:8). Думите: „даде й се“ обясняват всичко. Сам Господ й дава това облекло.
През 1978 г. Господ призова моята съпруга във вечната обител. Тя беше точно на 53 години. Работеше като линотипист в печатницата на вестник „Наши дни“ и се разболя от рак на кръвта поради отравяне с оловните изпарения там. Примитивната печатница не разполагаше с вентилационна система.
Една сутрин, два дни преди смъртта си, тя ми каза:
– Коля, утре или вдругиден ще се срещна с Господ. Видях Го насън и бях облечена в бяла булчинска рокля. Полетях към Него във въздуха и се събудих, преизпълнена с радост. Значи вече съм готова за вечността…
Днес си спомням този момент и си казвам: ти живееш на земята, защото Господ още не е завършил работата Си над тебе. Той те подготвя за вечността. И щом работата приключи, Иисус ще те повика.
Всяко Божие дете може да каже това. Невестата на Христос трябва да бъде без петно или бръчка. Нужно е петната по нашата душа да бъдат умити, почистени от кръвта на Христос и едва тогава Господ ще каже: „Сине Мой, дъще Моя, време е да си починеш в страната, където няма болести, нито сълзи, нито смърт“.
Новороденият християнин има в Христос „вечно изкупление“ (Евр. 9:12), следователно и – „вечно спасение“ (Евр. 5:9). Но тъй като живее на земята в греховно тяло, той не само е подложен на скърби, но понякога и върши грехове. Апостол Яков пише: „Всички ние много грешим“ (Як. 3:2). С най-голяма вероятност братът на Господ, ап. Яков, включва и себе си в думата „всички“.
Ние делим греха на голям и малък, но Бог не прави такива разграничения. Малкият грях, както и големият, закрива светлия лик на Христос пред нас. В Библията се казва: „Който опази целия Закон, а съгреши в едно, е виновен във всичко“ (Як. 2:10). Малкият грях, както и големият, е мерзост в Божите очи и затова трябва да бъде изповядан и заличен с Божията благодат.
Искреният християнин, който живее в светлината на благовестието, често трябва да моли Бога за прошка и очистване чрез кръвта на Христос. Затова в Песен на песните възлюбената казва: „Мургава съм, защото слънцето ме е ожурило“ (Пес. 1:5). Красотата, дарена в Христос, нерядко е покрита от „мургавостта“ на нашите грехове. И единствено себеправедният не вижда това в себе си. Нека прочетем какво говори Светият Дух чрез апостол Йоан: „Ако кажем, че нямаме грях, мамим себе си и истината не е в нас. Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен, за да ни прости греховете и да ни очисти от всяка неправда“ (I Йоан 1:8-9).
Благодаря на Бога за тази възможност да бъдем очистени и да получим прошка заради жертвата на Иисус Христос.
Когато четем апостолските Послания до църквите, срещаме плачевни явления. Първото послание към коринтската църква е адресирано до „призованите светии“ (1:2). В Христос те „са се обогатили с всичко, с всяко слово и всяко познание“, в които се е утвърдило „Христовото свидетелство“ (I Кор. 1:5-6). По-нататък в същата глава ап. Павел умолява в името на Господ Иисус Христос в църквата да няма разделение на „Павлови“, „Аполосови“, „Кифови“, „Христови“ или, казано на съвременен език, на „наши“ и „чужди“.
Как може да се обясни подобно разединение? С факта, че в сърцата на някои вярващи старият Адам не е умрял и в съюз с тъмните сили продължава да се противопоставя на волята и заповедите на Бога: „Да бъдат всички едно“ (Йоан 17:21).
Това е „мургавостта“ по лицето на Църквата, от която днес страда делото на благовестието. И трябва да се повтарят думите на възлюбената: „Не ме гледайте, че съм мургава; защото слънцето ме е ожурило“ (Пес. 1:5).
Но тази „чернота“ не е същността на нашия духовен живот. Това явление е временно. Според Божия план Христовата църква няма да остане такава. Светият Дух извършва очистване в живота на всеки член на Църквата и ще продължи да го прави до деня на Иисус Христос, когато Младоженецът ще каже: „Цялата си хубава, моя мила, и петно няма по тебе!“ (Пес. 4:7).
Как Господ премахва нашата „мургавост“ днес? На първо място, Той отваря очите ни, за да видим себе си в правилната светлина. Когато християнинът осъзнае своя грях, Бог му дава дух на покаяние. Но ние ще бъдем способни да различим греха си само когато изучаваме Свещеното Писание и го използваме като огледало, за да видим себе си, да се самонаблюдаваме. Христос казва: „Бъдете внимателни към себе си“ (Лука 17:3). И ап. Павел, воден от Светия Дух, моли братята и сестрите да си носят бремето един на друг, „като се пазят“ (Гал. 6:1). Който бди над себе си, а не над другите, се подготвя за среща с небесния Младоженец.
Наближава денят, когато делото на Христос – събирането на Църквата и подготвянето й за срещата с Него – ще бъде завършено. Той ще „я представи на Себе Си славна Църква, която няма петно или порок, или нещо подобно, а ще бъде свята и непорочна“ (Еф. 5:27).
След като се завърши строителството на дадена сграда, скелето се премахва и зданието веднага се преобразява. Така ще бъде и с Христовата църква. Днес тя преминава през своето несъвършенство: временната й „мургавост“ трябва да изчезне в живота на всеки новороден християнин. За тази цел Бог допуска скърби, лишения, трудности, болести, а понякога и гонения не само от страна на властите, а и от нашите събратя по вяра. Така Той обновява нашата любов към небесния Младоженец и един към друг. Само Църквата, която излъчва светлина и гори с огъня на любовта, може да привлече хората към Христос и да им покаже пътя на спасението.
Веднъж прочетох история за това, как една църковна сграда се запалила от удар на мълния. Членовете й се втурнали да гасят пожара. Тогава забелязали мъж, който не спирал да носи вода. Един от вярващите му казал:
– Не сме те виждали досега в нашата църква…
– Така е, защото преди не бях виждал Вашата църква да гори – отговорил непознатият.
В някои местни църкви светилникът едва мига, но във всяка църква има свещи, които горят ярко и греят. Господ знае имената им. Те са тези, които не позволяват портите на ада да победят Църквата, защото пред тях е Христос, Началникът на вечния живот. На Него да бъде слава завинаги!
Николай Водневски
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 2/2022 <<<
