От уютния свят към опасния път на вярата
От уютния свят към служение на Господ и ближните
Холандия се намира на брега на Северно море. Там не спират ветровете, мъглите и бурите. Вълните се разбиват в крайбрежните камъни и обливат със солен дъжд пътника, който стои самотен на неуютния плаж. Иска ти се по-бързо да се скриеш вкъщи, да се наместиш до горящата весело камина и отпивайки от греяното вино, да слушаш фученето на вятъра отвън. Моят дом е моята крепост. Стой спокойно и не се показвай, каквото и да става навън: буря, революция или дворянска междуособица. Работата на честния стопанин и добрия католик е да изчака спокойно поредната разправия, без да вниква в подробностите и без да се намесва. С такъв девиз живее цялото население на Витмарзум и другите малки селца, разположени край градчето Леуварден. Така живее и семейството на фермера Симонс. Така той възпитава своите двама синове – Петер и Мено.
Бурите обаче ги връхлитат не само откъм морето. Вятърът на религиозните промени, започнал от далечния Витенберг, набира сила и помита държави и градове, крале и епископи, дворяни и селяни. Мнозина по онова време биха искали да останат на тихо място, да изчакат, докато властимащите изяснят как да се живее и да се вярва правилно. Но не успяват, тъй като тези бурни събития не са породени от хора.
Реформацията обхваща все по-голяма част от Европа, а младият Мено Симонс се готвел за своя изпит: решил е да стане свещеник. Наистина, къде другаде можеш да получиш поне някаква стабилност и относителна защита, ако не зад дебелите стени на енорийската църква? Плодовете на тежкия земеделски труд били или заграбвани от военните, или унищожавани при наводненията. А да пееш в църквата, да изнасяш дарохранителницата и да проповядваш – това е надеждно и най-важното, позволява да водиш спокоен и приятен живот, като се ползваш с почит и всеобща благосклонност. И ето, старият епископ в Утрехт посветил тържествено Мено в сан и го изпратил да служи като викарий в Пингюм – родното село на баща му. Служението протичало плавно и спокойно, както и се очаквало. Младият свещеник не бил прекалено обременен със знания – селският писар и училището към манастира били неговите университети. Мено знаел малко латински, бил чувал за старогръцки и староеврейски, слушал курс по реторика, обучавал се на хорово пеене. Вярно, никога не бил чел Библията, но нямало страшно – житията на светците се оказали напълно достатъчни за проповедите му. За сметка на това Господ не го бил лишил от селска съобразителност, здрав разум и схватливост. И Мено заживял напълно спокойно: радвал се на почит и уважение, при това не си отказвал някои скромни земни радости – събиранията в кръчмата и на игралната маса заемали по-голямата част от свободното време на викария.
Симонс с всички сили се стараел да не забелязва вятъра на промените, въпреки че това ставало все по-трудно. Много от свещениците пътували до Витенберг, срещали се с Лутер, слушали неговите проповеди, четели и донасяли трудовете на реформаторите. Както сред свещенослужителите, така и сред миряните се появявали все повече привърженици на новото учение. Мено се опитвал да стои настрани, но нещо все пак стигало до слуха му и го карало да се замисли, макар че той признава: „В началото смятах, че това е внушение на дявола, който се стреми да ме лиши от вярата ми“. А и самият Мено вече се е питал как по време на причастието хлябът и виното реално могат да се превръщат в тялото и кръвта на Христос. И това било много лошо за един католически свещеник! От съмнението до падението има една крачка. Така се стигнало дотам, че правоверният викарий купил от странстващ търговец Новия Завет на фриски език – езика, който говорели жителите на неговата провинция. А това само по себе си вече било грях, защото Симонс знаел, че Библията може да се чете само на латински.
Всеки вярващ разбира какво става с човек, който започва задълбочено и настойчиво да търси отговори от Свещеното Писание. Този читател вече няма да е същият, тъй като Божието слово ще започне да дава своя плод в живота му. Така се случило и с Мено: той видял ясно разликата между учението на Католическата църква и думите на Господ. След като прочел Новия Завет, Симонс се заел с трудовете на Лутер. И при него настъпил когнитивен дисонанс – противоречие между това, което виждам, и това, което искам да видя. Няколко години той дори пред себе си не можел да признае, че е преминал повратната точка, след която животът му няма как да остане същият. Но така и не дръзвал да напусне уютния свят на селския свещеник и да тръгне по трудния и опасен път на поклонника, който търси Новия Йерусалим.
Наоколо не само се засилвало влиянието на Реформацията, а и растяла съпротивата срещу нея. Римският папа, местните църковни йерарси и присъединилите се към тях крале и управници издавали един след друг строги укази: да се забрани, да се прекрати, да се спре… Думите били последвани от дела: първо започнали да изгарят в огньове „възмутителните“ съчинения, а след това – и самите им автори. Мено с ужас слушал разказите за публичните екзекуции и „престъпленията“, които се наказвали толкова жестоко. Той се опитвал да вникне в това, което го заобикаляло, и със страх стигал до извода, че жертвите на инквизиторските огньове са прави – тяхното учение се основавало изключително на Библията.
Докато Мено размишлявал върху богословските въпроси, обстановката стремително се нажежавала. В град Мюнстер – недалече от мястото, където служел Симонс, властта била завзета от религиозна група, провъзгласила своя предводител за „Цар на праведността“. Мюнстер бил обявен за Новия Йерусалим. Към града обаче се насочили правителствените войски и започнали многомесечна обсада. Разбира се, накрая го превзели. Разправата била ужасна. Мено преживявал много. От една страна, разбирал, че Божието царство не се изгражда с насилие, а от друга, възприемал последователите на самопровъзгласилия се цар като хора, които търсят правдата и искрено се заблуждават. В неговите очи те били овце, които нямат пастир. И Симонс усетил вътрешен призив от Господ да стане техен наставник. Но отново нямал решителността да тръгне по пътя на труда и скърбите, да бъде гонен, да поеме отговорността за мнозина.
И останал встрани.
По това време се случили трагичните събития в манастира „Олденклостер“, който също бил превзет от реформаторите. След неколкодневен щурм правителствените войски освободили манастира и избили всички, които в него, включително жените. Сред загиналите бил и братът на Мено – Петер. Тази смърт го потресла: „Горкият ми брат беше виновен само за това, че бе поискал да защити своята вяра със сила“.
Мено постоянно мислел над въпросите, които поставял самият живот: „Как Църквата и държавата да си взаимодействат!“; „Може ли вярващият да отстоява своите убеждения със силата на оръжието“?, „Може ли да бъде реформиран католицизмът, който е толкова далече от библейското учение?“. Но най-главното терзание на Симонс било за неговите собствени грехове: „Господи, плашат ме множеството мои грехове. Не знам за нито едно злодеяние, което да не съм извършил“. Той започнал да проповядва за покаянието и очистването от греховете, като при това сам постоянно се покайвал. С всяка негова проповед духът му укрепвал и той все по-решително копнеел да посвети живота си за служение на Господ и ближните. Вместо неувереността и страховете сега в сърцето му имало смелост и готовност да върви по трънливия път.
В началото на 1536 г. Мено Симонс се отказал от службата в църквата и напуснал своите родни места. Той се отправил към анабаптистите – „повторно кръстените“, които проповядвали кръщение в съзнателна възраст като акт на доброволно смирение пред Твореца и приемане на Христовата жертва. Анабаптистите не признавали държавната Църква и създавали свои общности по примера на първите християни. Спасение чрез вяра, авторитет на Писанието, нравствена чистота, църковна дисциплина – това били техните основни принципи.
Животът на Мено коренно се променил. Той станал пътуващ проповедник. Посещавал малки, разпръснати из цяла Холандия общности, където наставлявал вярващите, укрепвал ги, кръщавал ги и ги утешавал. Водел богословски спорове, пишел трактати, справял се с постоянното преследване от страна на властите. Били издадени няколко заповеди, забраняващи да му се дават подслон и храна. Неспазването им се наказвало със смъртна присъда. Неведнъж зад гърба на Мено избухвал огънят на инквизицията: след няколко дни при хората, които го приютявали за една нощ, идвали войници и отвеждали на кладата цялото семейство. Повече от двадесет години Мено в прекия смисъл на думата не знаел къде да подслони глава, а заедно с него били болната му жена и малките му деца.
Симонс бил принуден да напусне родината си, но и в чужбина не намерил покой. Той обиколил всички градове в Северна Германия, стигнал до Прибалтика и по това време бил единственият служител, който кръщавал на територията на днешните Латвия и Естония.
Мено Симонс починал на 31 януари 1561 г. в малко селце между Хамбург и Любек. Той се върнал вкъщи при своя небесен Баща и придобил дългоочаквания покой точно в деня, когато преди двадесет и пет години се отказал от дома си, от горящата весело камина и топлото вино. Двадесет и пет години странстване, болести, опасности и преследвания. И петстотин години разпространение на менонистките общности по целия свят.
Надежда Орлова
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 2/2018 <<<
