д-н Йордан Пеянски
Четиво за20 мин.

Освобождение от окултна обремененост чрез отричане

д-н Йордан Пеянски

(част от „Духовни основи на езическите практики“)

 

Сключване на окултни договори със Сатана

Независимо дали е съзнателно или напълно неосъзнато, всяко взаимоотношение между човеците и демоните е наречено в Библията мерзост – бунт и недоверие спрямо Твореца чрез домогване до услугите на Неговия враг. Поласкан от вниманието, Сатана с огромно удоволствие откликва на желанията и „молитвите“ на хората към него. Всичко това има своята цена и най-точният аналог на взаимоотношенията между дявола и хората можем да вземем от областите на икономиката и правото. Тъй като те не се основават на любов и привързаност, а само на себични интереси, при ползването на услугите на демоничния свят хората сключват своеобразни окултни договори със Сатана, което се доказва и чрез Божието Слово: „Горко на непокорните чеда, казва Господ – които се съветват, но не с Мене, и които сключват договори, но не чрез Моя Дух, та притурят грях на грях; които отиват, за да слязат в Египет без да се допитват до Моите уста, за да се закрепят със силата на фараона, и да прибягнат под сянката на Египет!” (Исая 30:1-2).

православният богослов Димитър Митев дава особено сполучливо определение за юридическите взаимоотношения между човек, занимаващ се с окултни практики, и демоните: „ако проблемът за злото се схожда с проблема на лукавия, ясно е, че в света на лукавите духове (сатанизма) ще има твърде много привлекателни неща и за лукавите човеци. В желанието си да осъществят без Бога един хипотетичен рай, те неминуемо ще трябва да повторят онзи фаустовски експеримент, наречен накратко “душа срещу земни блага.”[1]

Анализът му продължава така: „В този мистичен договор всяка от страните получава своите ценности, ако успее да удържи докрай съответните клаузи. Със сигурност демоните ще изпълнят обещанията си, доколкото възможностите на тяхната тварна природа им позволяват. Тези възможности са несравнимо по-големи от човешките и нищожни спрямо Божиите. Все пак те са достатъчни, за да се създаде илюзията за един нов и „по-добър” свят без Бога. От дълбока древност окултизмът е бил и си остава най-важното средство за осъществяване на тази илюзия.”[2]

Ернст Модерзон разглежда проблема така: „Човекът се опитва да достигне нещо добро (например укрепване на здравето) не по библейския път, не чрез преклонение пред волята на Бога с разкаяние и молитва, а по своеволен път, посредством магия. Това, което Бог отказва или укрива, би могъл да го даде дяволът. Магьосничеството е навлизане в закрита за хората област. За да възпроизведе свръхестествени действия, магът опитва да постави на своя служба власт и сила свръх мярката, определена за човека от Бога. Производните действия противостоят на Божията воля и не служат за славата на Господа и за укрепване на Неговото царство, а за удовлетворяване на своеволието на човека и на неговите егоистични желания.“[3]

Още едно доказателство за силата на окултните договори е, че „при много от случаите на окултна обремененост влиянието на остатъчните явления от тези мерзости може да настъпи дори много години след като хората са се обърнали към Бога, но не са се отрекли от Сатана. Това показва, че при дявола незаплатени сметки няма.“[4] 

Последствия от езическите практики

„Цената от увлеченията с магия е безкрайно висока. Всеки пример от душегрижителската практика показва ужасяващи резултати. От собствения си опит бих искал да отбележа, че безчислено количество случаи на самоубийства, смъртни и нещастни случаи, инсулти и лудост се наблюдават особено често сред тези, които практикуват окултизъм.”[5]

„Има един принцип на “компенсацията“ чрез който магията нанася сериозни поражения върху жертвите си. Всичко, което магията прави, е да пренасочи бремето в друга област. Малкото облекчение в една област води до огромно пренатоварване в друга сфера от личността или живота й. Компенсацията далеч превъзхожда видимо получаваната помощ. Сатана винаги измамва своите жертви. Душегрижителската практика потвърждава факта, че духовният живот на християнин, въвлечен в каквато и да било окултна дейност, може сериозно да пострада. Това не е валидно за последователя на каквато и да било друга религия. Спиритизмът не вреди на тези религии, а имунизира хората против работата на Светия Дух. Дяволът не отнема от нас нашата религиозност и външна набожност, неговото истинско желание е да ни отсече всички пътища към Иисус Христос, с цел да не допуска да Го следваме.“[6]

Консултиране

След като душегрижителят е диагностицирал въз основа на горните симптоми определена степен на окултна обремененост, трябва решително и незабавно да се премине към следващата фаза – консултирането.

Ако човекът няма добри познания за окултния свят и, още по-важно, за Иисус Христос, в тази консултация от голяма полза ще е търпеливо и обстойно да  му бъде обяснено за духовните сили, които претендират за власт върху неговата личност. Това се прави с цел активното участие на обременения в процеса на освобождаване, за да се избегне характерното езическо съзнание за извършване на ритуал за освобождаване, при който по правило жертвата не чувства необходимост да приложи своя разум, чувства и воля.

Важността на благата вест

Всички душегрижители са категорични – без осъзнаване на проблема и дълбоко покаяние след изповед, никога не се наблюдава трайно подобрение и истинска свобода от окултните сили. За важността на това говори еп. Иван Вълков: „Прозрението се явява най-успешната терапия, която прониква в дълбините на човешкото естество и го очиства. Духовното прозрение се отличава с това, че Божието Слово носи в себе си светлината на живота, освещавайки и проправяйки път към разбирането на реалното състояние на личността. Прозрението включва дълбоко осъзнаване за греховността и степента на зависимостта си от външните демонични сили, разбиране на факта, че сам не можеш да решиш проблемите си с греха и всякаква форма на духовно робство и зависимост. Също така признаване на своята нечистота на ниво дух, душа и тяло, както и че никой човек не е способен да реши проблема ти, т.е. нуждата от външна помощ. Прозрението се характеризира и с осъзнаване на актуалността на Христовата жертва на Голгота, последвано от изповед и дълбоко разкаяние пред Бога, приемане на Христос като Личност, като Спасител и Терапевт на своята душа. Това прозрение завършва с приемане чрез вяра на прошката от Него, както и на пълната свобода на човека.“[7]

Д-р Нийл Андерсън, един от най-авторитетните душегрижители с голям принос в областта, пише за прозрението на истината така: „От Писанието и личния си опит научих, че истината е освобождаващият агент. Силата на Сатана е в лъжата, а силата на вярващия е в познанието на истината. Ние трябва да търсим истината, не силата. Освен това, личностите в окови не се освобождават от това, което аз правя като пастир-съветник, а от това, което правят те с моя помощ. Не това, в което вярвам аз, разчупва веригите, а това, в което те вярват, изповядват, отхвърлят и прощават.“[8]

Думите на Иисус са в този дух: „И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни“ (Йоан 8:32). „Аз съм пътят и истината, и животът“ (Йоан 14:6). „А когато дойде Онзи, Духът на истината, ще ви упътва на всяка истина“ (Йоан 16:13). „Освети ги чрез истината; Твоето слово е истина“ (Йоан 17: 17).

Авторитетът на Иисус Христос

Дори светски психолози признават ползата при консултирането от използването на власт, дадена от надчовешки авторитет. Еленбергер отбелязва: „В повечето случаи екзорсистът не говори от собствено име, а от името на по-висше същество. Той трябва да има абсолютна вяра в по-висшeто същество и в собствените си сили, както и в реалността на обладаването и на обладаващия дух. Тържествено се обръща към натрапника от името на по-висшето същество, което представя.“[9] Макар и да чуваме от самозвани личности всякакви обещания за разваляне на черни или направа на „бели“ магии за благополучие и решаване на всякакви психодуховни проблеми, абсолютната истина е една: „…чрез никой друг няма спасение; защото няма под небето друго име, дадено между човеците, чрез което трябва да се спасим“ (Деяния 4:12). Ако това изявление е валидно за вечното спасение на човека, колко повече името на Христос ще е достатъчно да бъде спасен някой от връзките на Лукавия.

Курт Кох заявява: „Основният въпрос при магията е: „КАКВО може да помогне?”, докато въпросът на Новия Завет е: „КОЙ може да помогне?”. Екстрасенсът казва: „ТОВА помага!”, християнинът заявява: „ТОЙ помага!”. Зад думите на магията „какво” и „това” лежи светът на тъмнината, който не се поддава на контрола на земните сили и власти. Именно там се крие и Сатана. Зад думите „Кой” и „Той” стои Христос и Неговото живо Слово.”[10]

Зудерман подчертава върховния духовен авторитет на Иисус Христос и страха на демоните от изреченото с вяра Негово Име: „При отричането от сатана нерядко за обременения му представлява особена трудност произнасянето на името на Иисус Христос. Обичайно моля своя събеседник да повтаря след мен думите на отричането, като особено държа той да произнася на глас името на нашия Господ. Ако той се опитва по някакъв начин да го избегне и вместо „Иисус Христос“ казва просто „Господи“ или „Боже“, то аз спирам и го моля да повтаря точно след мен. Ако окултната обремененост е много силна, може да мине доста време, докато човекът успее да произнесе името на Иисус.“[11]

Неведнъж и ние сме били свидетели как лицевите мускули на демонизирани личности биват сковавани от демоните, така че жертвата им да не може да изрече думите на отричането си от Сатана и с вяра да произнесе всемогъщото име Христово, пред което трепери всяка богопротивна сила. Библията постановява: „Така че в името на Иисус да се поклони всяко коляно от небесните и земните, и подземните същества и всеки език да изповяда, че Иисус Христос е Господ, за слава на Бог Отец“ (Фил. 2:10-11).

Кой освен Иисус Христос е дръзвал да каже (и най-вече – през вековете да го докаже): „Духът на Господа е на Мене, защото Ме е помазал да благовестявам на сиромасите; прати Ме да проглася освобождение на пленниците, и прогледване на слепите, да пусна на свобода угнетените, да проглася благоприятната Господна година. (Лк. 4:18-19)?!

Силата на молитвата и поста в процеса на освобождаване и устояване в свободата

Силно препоръчително е човекът, въвлечен в окултни грехове, да смири себе си и своята плът пред Бога, пред Когото е съгрешавал. Чрез духовните упражнения молитва и пост неговият дух се възвисява към Христос, а плътта му (обиталището на бесовете) бива ограничавана. „Постът е състояние, при което чрез своя възроден дух, душа, имаща пълна информация за стоящия пред нея проблем и тяло, освободено от обичайните ежедневни дела, човекът се стреми да отстрани всички препятствия между себе си и Бога. Пребъдвайки в молитва вярващият се старае да достигне поставената цел.“[12]

Дори и след настъпването на освобождението, много желателно е човекът да продължи да се дисциплинира, като не дава място на обикалящите около него демони чрез активен молитвен живот и редовно постене за смиряване на плътта и укрепване на духа си.

Изповедта и покаянието в процеса на придобиване на свобода

„Принципът „Разпознай, изповядай, отхвърли” е от голяма важност, защото комплексно съчетава в себе си толкова важните за една духовна победа смирение и дръзновение въз основа на Божието откровение. Най-адекватната реакция на просветлението би трябвало да бъде безкомпромисното приемане на Словото Божие – това, което ние чувстваме или разбираме, не може да служи като мерило, особено в тази трудноразпознаваема област на мрачното и демоничното.“[13]

Петер Майер продължава така: „В душегрижителската работа не може да има никакъв компромис или половинчатост. Целта на душегрижителя е да провокира чрез задълбочено и търпеливо обяснение на същността на окултните деяния дълбоко съжаление у жертвата на демоничните сили за заниманията й с окултизъм. Ако няма дълбоко съжаление, не може и дума да става за искрено и резултатно покаяние.“[14]

Ето какво казва пророк Захария за покаянието: „А на Давидовия дом и на йерусалимските жители ще излея дух на благодат и на моление; и те ще погледнат на Мене, Когото прободоха; и ще плачат за Него, както плаче някой за едничкия си син, и ще скърбят горчиво за Него, както скърби някой за първородния си“ (Зах. 12:10). Окултните грехове на човечеството са сред най-големите, заради които на Сина Божи се наложи да страда на кръста.

„Ако се наблюдават малки или значителни действия на тъмнината, длъжни сме да ги изповядаме и да молим Спасителя за прошка. Освобождението от претенциите и манипулациите на демоничния свят е пряко свързано от отхвърляне и отказ (отричане) от тях, но задължителното предварително условие е покаянието с ясно и безусловно признание на тези действия като грях.“[15]

И. Раймер дава още доводи за важността на изповедта: „Изповедта е едно от тайнствата – акт, при който човекът разкрива пред Бога своята душа. Тя е възможна само след диагностициране на проблема и пълно осъзнаване на положението, в което е попаднал човека. Евангелската изповед почива на три важни постановки: първо, ролята на изповедта е обръщение към Бога с цел покаяние, на второ място, ролята на душегрижителя е да бъде свидетел пред Божието лице, и трето – целта на изповедта е човекът да бъде освободен от гнета на греха.“ [16]

„Изповедта е обръщение към Бога с молба за прошка и изцеление. Това значи, че човекът е длъжен да застане пред Бога с цялото свое минало. Не е достатъчно да се установи причината за духовния проблем, да се осъзнае фалша и греховността на дадено мислене или поведение, не е достатъчно да се обсъдят тези въпроси с душегрижителя. Човекът трябва да застане пред всевишния Бог и да изреди пред Него своите прегрешения и грешки! Без изповед изцелението е невъзможно (Як. 4:2). Прощението е божествен акт и душегрижителят има основание да увери каещия се, че му се прощават греховете въз основа на обещанието на самия Бог: „Ако речем, че нямаме грях, лъжем себе си, и истината не е в нас. Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен да ни прости греховете, и да ни очисти от всяка неправда“ (1 Йн. 1:8-9).“[17]

Според Петер Майер, „желателно е след молитвата на покаяние да има отрязък от време, прекаран в тишина, защото в подобно състояние нерядко Господ припомня още неща, за които човекът е нужно да се покае.“[18]

Важно е да добавим, че освен собствените му грехове, покаянието и изповедта на демонично обременен човек трябва да включва и известните на него грехове на предците му, тъй като духовният закон от Изх. 20:5 е неотменен и неумолим. Библейско доказателство е и следната старозаветна практика: „Израилевият род отдели себе си от всичките чужденци; и застанаха, та изповядаха своите грехове и беззаконията на бащите си“ (Неем. 9:2).

Необходимостта от решителен отпор спрямо Сатана

За да сме обективни, не можем да обнадеждим жертвите на магията, че само с новораждането, съживяването на мъртвия им дух и новоустановените отношения с Бога, всичките им окултни проблеми се решават автоматично. След като разгледахме принципите на сключване на окултните договори със сатана, вече знаем, че изповедта и покаянието решават проблемите във взаимоотношенията между грешника и Бога, но не прекъсват юридическите връзки между човека и Сатана. Затова се налагат специални духовни действия за разтрогване на тези договори – т. нар. „отричане“. Чак след това можем да говорим за отнемане на претенциите на дявола за власт над обременения.

В друга своя публикация К. Кох пише, че при отричането от Сатана присъства много важен психологически момент: „Това, което до този момент е било тайно, благодарение на съзнателния акт на волята, се разкрива. На този акт принадлежи значителна част от психотерапевтичния метод на изцеление.“[19] К. Кох развива в мисълта си, че в отричането от Сатана се извършва известна демитологизация. Дяволът се лишава от своята магическа и ужасна действителност за дадената личност.“[20]

„Отричането се състои от три основни етапа: първо – заявление, адресирано към Сатана за разкъсването на всички окултни връзки. Вторият е искрената молитва към Бога с покаяние и молба за разтрогването на тези духовни договори с дявола, както и молитва за по-нататъшна защита. Третият етап се състои в ходатайствена молитва на свещенослужителя.“[21]

Нашето убеждение е, че обръщането към Бога в молитва за отричане от дявола е неуместно, защото отричането трябва да бъде извършено директно в заявление към страната, част от окултния договор, т.е. към самия дявол. Смятаме за обоснован и ефективен следния модел за отричане: „Сатана! Аз се отричам от теб и от твоите дела в живота ми. В Името на Иисус Христос, моя Господ и Спасител, аз ти заповядвам да напуснеш моя дух, душа и тяло; да освободиш моите разум, чувства и воля и всецяло да се махнеш от живота ми! Категорично и веднъж завинаги се отричам от…“ (следва детайлно изреждане на окултните грехове, извършени при прякото или косвено взаимодействие с демоничния свят, било от самия човек, било от неговите предци до поне четири поколения назад).

Горното заявление обремененият трябва да изрече в пълно съзнание и убедена вяра, че заповядва именно на Сатана и че той ще бъде заставен от Бога да го слуша и да се подчини на тези думи. Когато Христос казва: „Ето, давам ви власт да настъпвате змии и скорпиони и власт над цялата сила на врага и нищо няма да ви навреди“ (Лука 10:19), Той няма предвид специална дарба, дадена на определена група избрани служители (макар че при свещенослужители с голям опит тази способност е добре развита), а има предвид власт, с която са надарени всички хора, които вярват на думите Му: „А повярвалите ще ги придружават тия личби: с името Ми ще изгонват бесове“ (Марк 16:17, СИ). При всички актове на отричане, в които сме участвали, се е наблюдавало специално присъствие на Светия Дух, Който придава сила на думите на отричането, както и благодат на човека, който се възправя срещу Сатана. Независимо от отчаяното противостоене на дявола в някои от по-тежките случаи, в крайна сметка се реализира на практика Божието обещание: „Противете се на дявола, и той ще бяга от вас“ (Як. 4:7). 

Приемане на свободата с вяра

Всяка измъчена душа си задава резонния въпрос: възможна ли е постоянната и ненарушима духовна свобода? В служението си се убедихме, че истинската свобода идва в момента, в който човекът придобива вяра в свободата си. Това става по откровение от Бога, Който чрез душегрижителя, Библията или християнска литература уверява повярвалия и отрекъл се от дявола човек е свободен и Сатана няма права над личността му. Демоните са излезли от него и техните действия, макар ненапълно неутрализирани, вече са външни за човека.

Тъй като „вярата е нашето съгласие с това, което Бог нарича истина“[22], не е нужно да чувстваме или да търсим видими доказателства за нашата свобода (те няма да закъснеят) – самият Бог казва на вярващия че е свободен и той трябва да Му повярва. Спасението е чрез вяра, духовната свобода – също.

В потвърждение на това са и думите на Нийл Андерсън: „Преди да приемем Христос ние бяхме роби на греха. Но заради делото на Христос на кръста, силата на греха над нас бе разчупена. Сатана няма право да ни притежава, нито има власт над нас. Той е победен враг, но е решил да ни пречи да разберем това. Той знае, че може да блокира твоя успех като християнин, ако те накара да вярваш в заблудата, че ти си само продукт на своето минало, роб на греха, склонен към неуспех и управляван от своите привички. Докато успява да те обърква и заслепява с черните си лъжи, няма да виждаш, че веригите, които някога са те оковавали, са разчупени. Не вярвам в порастването за един ден, но вярвам в получаването на свобода за един миг и съм виждал как хиляди хора са били освобождавани от истината. Щом един човек е свободен, ще бъдеш учуден колко бързо може да израства.“[23]

Наистина, пребъдването в свободата е от изключителна важност. Освободената жертва на магически практики никога не бива да забравя за могъщия си враг, който обикаля като ревящ лъв около всеки и търси кого да погълне (1 Петр. 5:8). Към измъкналите се от неговата паст той има специално отношение – демоните не се отказват да си възвърнат загубената територия до края на живота на човека. Към избягалите му пленници дяволът изпитва още по-голяма омраза и върналите се към неговата власт вследствие на отстъпление от Христос ги чака отмъщение: „Стойте, прочее, твърдо в свободата, за която Христос ни освободи, и не се заплитайте отново в робско иго“ (Гал. 5:1). Тази опасност обаче има и добри страни, защото хората, които са били пленници, са двойно по-внимателни да не попаднат отново в плен – добра основа за посвещение на Бога и при добри духовни условия – бърз духовен растеж.

Пребъдване в свободата

– Необходимостта от кръщение, чист живот, активно освещаване и пълно посвещение на Христос

Кръщението като тайнство, акт на посвещение и присъединяване към Христовото тяло за един вече новороден и спасен човек е абсолютно задължително дори само защото това е недвусмислена заповед на Иисус Христос. А Той е напълно достоен за нашето доверие. „При потапянето си във водата вярващият все едно казва: „Заради греховете си аз заслужавах смърт. Но когато умря Иисус, аз също умрях – старият човек в мен беше разпънат с Иисус. Когато Той беше погребан, аз също бях погребан. И сега признавам, че моето старо „аз“ трябва да бъде отмахнато от Божиите очи завинаги, като всеки ден предоставям себе си като оръдие на правдата“[24] Смъртта и погребението на човешката греховна природа е могъщо средство в борбата срещу демоните. Кръщението решително променя статуквото в полза на  светлината.

 „В чистотата е силата“[25] – това е друга основна истина за устояването срещу демоните. Очистените с кръвта на Христос сърце и съвест трябва да останат такива, в противен случай осквернения вярващ би дал място на дявола. Иисус, бидейки и Човек, казва за княза на този свят: „Той няма нищо свое в Мен“ и затова сатана не можа да Го надвие. Победител ще бъде и вярващият, който бяга от съзнателните грехове и не оставя неволните си грехове неизповядани, а сърцето си неочистено – само така демоните няма да разполагат с троянски коне в сърцето му, откъдето да придобиват контрол над ума и действията му. „Плътта[26] е вътрешният метежник, опитващ да попречи на Божията работа в нас. Сатана и светът, другите два врага на християнина, са външни и нито един от тях не притежава силата да застави човека да изостави Бога. Само вътрешният враг, плътта, може да даде възможност на външните врагове да изградят опорен пункт за влияние върху вярващия.“[27]

„Дяволът се бои от душата, съединена с Бога колкото от самия Бог“[28] – казва Йоан от Кръста и това е абсолютно вярно. Тъй като „атаката е най-добрата защита“, затова пълното посвещение на Христос и решителното преминаване в настъпление не просто ще опази самия вярващ от козните на Сатана, но и ще го изгради като зрял християнин, все повече употребяван за Божия слава.

Без активно членство в дадена местна църква, освободения човек е подложен на най-различни опасности поради липсата на молитвена поддръжка от братя и сестри и духовен коректив в лицето на опитни свещенослужители. „Свободните електрони“ са подложени на разнообразни магнитни влияния и по правило не извършват целенасочена и завършена работа в хармония с други скрепени с ядрото си „електрони“. 

– Предупреждения за опасности по пътя на освобождението и духовното израстване

Пътят на посветения християнин е осеян с изключително много проблеми, особено ако е бил освободен от силни дяволски връзки. След първоначалната му искреност и трепетно желание да угоди на Господа и някои постигнати успехи в духовната област, с времето предпоставка вярващия да бъде хванат в мрежите на лукавия може да стане самонадеяността. Затова Бог не щади начини да смири човека и да го научи на пълна зависимост от Себе Си.

Както казва Джонатан Едуардс: „Дяволът може да фалшифицира всички спасителни действия и благословения на Светия Дух.“[29] Затова вярващият не бива да става самоуверен и с времето да си въобрази, че е почти неуязвим за сатанинските лъжи. Ричард Бакстър онагледява лукавствата на демоните така: „Няма да виждате нито куката, нито въдицата, а още по-малко самия въдичар, когато ви хвърля стръвта.“[30] Затова именно смирението е сред най-добрите защитни оръжия на вярващия, защото само на такъв човек Светият Дух ще разкрие измамата и дяволските козни ще бъдат неутрализирани.

Средствата за влияние на демоните са най-разнообразни, но сред най-хитрите са да отклоняват вниманието на вярващите в по-несъществена посока, докато бесовете хитро извършват необезпокоявани и незабелязани своите дела в друга област: „Напоследък се наблюдава нарастващ интерес към феномена на обсебването от демони. В резултат на това някои християни започват да чувстват, че това е единствената проява на силите на злото. Всъщност може би Сатана, великият измамник, насърчава точно този интерес с надеждата, че християните ще пренебрегнат далеч по-мощните средства за въздействие, с които разполага.“[31]

„Злият дух може да внуши всякакви чувства на човека – да се радва или скърби. Може да го накара да се чувства така, сякаш нищо нередно не е извършил, или сякаш е допуснал огромна грешка. Само защото вярващият се чувства добре, това не означава, че всичко е наред“[32] Молитвата „И избави ни от лукавия“ трябва да бъде съпроводена с постоянна бдителност и желание Светия Дух да показва всички опасности, които грозят християнина. Освободените от демонично иго хора винаги трябва да са нащрек и да съзнават, че ако по-дълъг период не са забелязвали демонична активност спрямо себе си, твърде е вероятно Сатана да е успял да свърши доста сериозна работа, останала незабелязана. В този смисъл старата поговорка „Много хубаво не е на хубаво“ важи с пълна сила – безгрижните християни стават лесна плячка на лукавите сили.

„И така, много са капаните по пътя на духа. При най-малкото невнимание вярващият може да пропадне. Няма преки пътеки, за да ги избегнем. Ако натрупаме малко знание, то не може да ни предпазва вечно. Тези, които са минали преди нас, само изтъкват надвисналите опасности, за да ни предпазят да не се подхлъзнем. Но не можем да очакваме определени методи да ни помогнат да избегнем трудните участъци по духовната пътека. Верните последователи на Господа просто ще се сблъскат с по-малко излишни неуспехи.“[33]

Независимо от тези и много други предупреждения, никога не трябва да забравяме, че чрез Христос вярващият е повече от победител, особено спрямо победения вече враг и неговите ангели. „Можем да имаме увереност от факта, че колкото и могъщи да са Сатана и неговите слуги, техните възможности са ограничени. Затова, с Божията помощ, ние можем да им се противопоставяме, като помним, че окончателното им поражение е неизбежно.“[34] Независимо от временните им успехи, крайният им неуспех да погубят вярващия е сигурен, стига той дръзновено им се противи и смирено да ходи плътно прилепен до Онзи, „Който ни избави от властта на тъмнината и ни пресели в царството на Своя възлюбен Син“ (Кол. 1:13).

Д-н Йордан Пеянски


[1] Митев, Димитър. Христос и духовете на земята. София, Омофор, 2000, с. 271.

[2] Пак там. с. 272.

[3] Модерзон, Е. В оковах сатаны. Киев, Свет на Востоке, 1996, с. 24.

[4] Зудерман, Б., Оккультизм – взгляд под маску. http://www.blagovestnik.org/books/00186.htm#7

[5] Кох, К. Между Христом и сатаной. http://www.blagovestnik.org/books/00251.htm.

[6] Пак там.

[7] Вылков, И., Психодуховные проблемы и теопсихологический метод их решения, С., Светлина на Балканите, 2011, с. 270.

[8] Андерсън, Н. Разчупване на оковите. С., ОМ, 1998, с. 14.

[9] Еленбергер, А. Откриване на неосъзнаваното. С., Леге Артис, 2006, с. 31.

[10] Кох, К. Между Христом и сатаной. http://www.blagovestnik.org/books/00251.htm.

[11] Зудерман, Б., Оккультизм – взгляд под маску. http://www.blagovestnik.org/books/00186.htm#7.

[12] Вылков, И., Психодуховные проблемы и теопсихологический метод их решения, С., Светлина на Балканите, 2011, с. 312.

[13] Майер, П. Отпустить измученных на свободу. Минск, СЕХБ, 1992, с. 26.

[14] Пак там.

[15] Пак там.

[16] Раймер, И., Душепопечение в церкви, Bild & Medien Vertriebs GmbH, Harsewinkel, 2006 г., с.235

[17] Пак там, с. 237.

[18] Майер, П. Отпустить измученные измученных на свободу. С.Минск, СЕХБ, 1992, с. 

[19] Кох, К. Душепопечение и оккультизм,Червень, 1992, с. 175.

[20] Пак там.

[21] Вылков, И., Психодуховные проблемы и теопсихологический метод их решения, С., Светлина на Балканите, 2011, с. 279.

[22] Виж Ни, У., Нормалният християнски живот. Б.М. Б.Г.

[23] Андерсън, Н., Разчупване на оковите, ОМ, София, 1998 г., с. 4-5.

[24] Макдоналд, У. Христос и църквата. Верен, София, 1993, с. 76.

[25] Ужаков, Н. В чистотата е силата. – Аудиопроповед на http://www.prozoretz.bg/propovedi.htm

[26] Плът – в случая имаме предвид старата природа на вярващия, греховен синтез между душата и тялото.

[27] Дин, Р., Т. Айс, Учение Библии на тему духовная война, James F. Myers Ministries, Huston, с. 68.

[28] Ингрэм, Чип, Невидимая война, Путешествие по Библии, Киев, 2007 г., с. 57.

[29] Ингрэм, Чип, Невидимая война, Путешествие по Библии, Киев, 2007 г., с. 101.

[30] Бакстър, Р. Реформираният пастир. Нов човек, София, 2003, с. 60.

[31] Ериксън, М. Християнско богословие. С., Нов Човек, 1998, с. 444.

[32] Ни, У. Духовният човек – том втори. Мисия Възможност, 1998, с. 157.

[33] Пак там, с. 162.

[34] Ериксън, М. Християнско богословие. С., Нов Човек, 1998, с. 445.


СПОДЕЛИ