Габриел Стойчев
Четиво за9 мин.
  1. Насилие

В анимационните филми не липсват физически наранявания. От „Попай моряка“, през „Том и Джери“ и „Реактивните момичета“ до днешните „Миньони“ – повече от 80 години анимациите не се свенят да показват удари с чук, падане от височини, ръкопашни схватки и използване на хладни и огнестрелни оръжия.

Дори ако оставим настрана слапстик комедията, при която целта на всички удари, намушквания и премазвания е да предизвикат смях, има една не толкова явна идея за насилника при представянето на образа на принца. Когато красивата девойка изпадне в беда, принцът трябва да е готов да убие или да бъде убит, за да докаже, че е достоен за обичта й.

Чрез все по-многобройните електронни устройства в домовете ни децата могат да бъдат увлечени от различни игри, в които те самите упражняват насилие, като аватарите им в играта боравят с различни оръжия. Така насилието и дори участието във война в реалния свят започват да им изглеждат съвсем в реда на нещата. Те следват стандарт, според който мъжете се оценяват въз основа на способностите им като воини спасители.

 

  1. Неподчинение на родителите

Често родителите са представени като глупави и назадничави, а децата са интелигентни и умни. В присъствието на приятелите си те се срамуват от родителите си и дори ги обиждат. Освен че непрекъснато повтаря колко голям корем има баща й, една от най-честите фрази на прасенцето Пепа е „Глупав татко“. Целевата група на едноименния сериал е деца на възраст от 3 години и нагоре.

Забелязва се и още една много опасна тенденция – персонажите от женски пол винаги са по-умни и находчиви от мъжките персонажи. В руския анимационен сериал „Трите котки“, насочен към деца в предучилищна възраст, Карамелка е тази, която винаги намира изход от ситуацията. За разлика от глуповатите си братя, тя е умна и съобразителна. Във всеки епизод минимум два пъти зрителите чуват крилатата й фраза: „Знам какво трябва да направим!“. Всъщност няколко години по-рано „Маша и Мечокът“ показва същото – Маша, която е невръстно дете, е гениална и изобретателна, а Мечокът, в ролята на бащината фигура, е глуповат и лесно манипулируем.

Такъв ненужен феминизъм „се инжектира“ и в анимациите за по-големи деца. Във „Феноменалните 2“ майката-супергероиня оставя съпруга си да се грижи за децата им, докато тя се бори с престъпността. Ваяна от едноименната анимация е много по-изобретателна от който и да е мъжки персонаж във филма, дори от полубожеството Мауи, и благодарение на остроумието си и езическата почит към неживата природа спасява своя народ.

Женските „суперперсонажи“, които знаят и могат всичко, а и го правят по-добре от мъжете, не са само в анимациите, но във всеки филмов жанр. „Фюриоза“ поставя женски персонаж на централно място в антиутопичен екшън, „Уондър уоман“, „Хищни птици“, „Мадам Уеб“, „Капитан Марвъл“ и „Тъмния феникс“ – в комиксовите филми, а последните филми и сериали от поредицата „Междузвездни войни“ – в научната фантастика. Последният филм от шпионската поредица за Джеймс Бонд отвори вратата за това кодовият номер 007 да бъде носен от жена.

За да избегнем евентуално погрешно тълкуване на изброените факти, трябва да отбележим, че няма нищо лошо в равнопоставеността на половете. Вместо обаче мъжете и жените да работят заедно, рамо до рамо, в гореизброените заглавия женските протагонисти откриват своята истинска сила едва след като се освободят от правилата и ограниченията, налагани от „лошия бял мъж“.

  1. Окултизъм

Анимационните филмчета са опасна първа стъпка в света на окултното. „Хотел Хазбин“ разказва за Чарли, принцеса на Ада, която отваря хотел за своенравни демони с надеждата да ги „реформира“ и изпрати в рая, като по този начин реши проблема с пренаселеността на Ада. Игрални сериали като „Уензди“, насочени към по-големи деца, показват спиритически сеанс, различни заклинания и вещерството като цяло в най-разнообразните му форми. Статистика в САЩ показва, че трима от всеки десет тийнейджъри са използвали спиритическа дъска или им е било гледано на ръка. Призоваването на духове от деца е явление, познато и у нас.

 

  1. Страхът като възможност да се изпитат по-силни емоции.

Толкин е разгледал много подробно „страшния“ елемент в наративите за деца в есето си „За вълшебните приказки“. Според него децата имат инстинктивно влечение към страха, защото изживяват свой простичък детски катарзис, когато отмине моментът на вживяването и страшното се окаже „наужким“. А и така придобиват първия си опит за смелост и самообладание. Разбира се – пак Толкин го казва, – има приказки, които са твърде зловещи дори за възрастните.

Можем да добавим, че страхът, причинен от анимации като набиращия популярност в западните общества японски „Demon Slayer“, който показва ужасяващи сцени, е много по-различен от онзи, който децата изпитват, когато вълкът изяжда Червената шапчица.

 

  1. ЛГБТ адженда и неприемливи за деца сексуални теми

Броят на анимационните персонажи – представители на ЛГБТ+ общността, расте експлозивно. „Инсайдер“ има създадена база данни, включваща повече от 250 ЛГБТ+ герои от анимационни телевизионни предавания!

Дори анимации, насочени към най-малките деца (като гореспоменатата „Прасето Пепа“), включват ЛГБТ+ елементи – Пепа се запознава с бяло мече, което е отглеждано от своите две майки.

Има образи, които преобръщат представата за пола. Луиза Мадригал от „Енканто“ има мъжко телосложение, но говори и се движи като жена. Блуи и Бинго са популярни сред децата женски кученца, чийто пол всеки възрастен би се затруднил да определи поради начина, по който са нарисувани. Дори имената им са „джендър неутрални“.

Аниматорите все по-малко се свенят да показват части от телата на своите герои, които е прилично да останат скрити. В пълнометражния филм за Дафи Дък и Порки има сцена, в която задните части на патока, които досущ наподобяват човешки, се виждат и дори са обект на шега.

Целият този натиск върху младото поколение води до ранна сексуализация и объркване на представата за собствената личност.

 

  1. Употребата на обидни епитети и нецензурни думи

Очаква се детските предавания да се придържат към езикови стандарти, съответстващи на възрастта на целевата аудитория. Невинаги обаче това е така и нищо неподозиращите родители могат несъзнателно да изложат децата си на неподходящ език. В някои от диалозите в „Таралежът Соник“ ясно могат да се чуят ругатни.

 

  1. Загуба на връзка с реалността

„Детството е времето на мечтите, на приказките и на измислените герои“, повтарят като мантра детските психолози. Когато детето е малко, то вярва на всичко, включително в измислени персонажи. Някои родители насърчават подобни илюзии, като заблуждават децата си в съществуването на дядо Коледа, Феята на зъбките, еднорози, русалки, говорещи автомобили и др. Анимационни и дори игрални филми помагат на родителите в това начинание – десетки са заглавията, в които „добрият старец“ е главен герой. Почти няма популярен анимационен сериал, който да не включва специална история, в която дядо Коледа се нуждае от помощ, а любимците на децата се впускат в действие. Подобен е случаят с Феята на зъбките, която успешно „имигрира“ в България.

„Децата в предучилищна възраст имат нужда да вярват в приказки, защото това им дава сила и увереност, че могат да оцелеят в големия плашещ свят на възрастните, помага за нормалното им психоемоционално развитие, за разгръщането на творческия им потенциал, за обогатяването на фантазията им…“ Самозаблудите и оправданията на родителите нямат край, но като подписват подаръците за Рождество Христово с „Дядо Коледа“ и оставят паричка под възглавницата за всяко паднало зъбче, те по никакъв начин не помагат на психоемоционалното развитие на децата си. Виртуалната реалност, в която децата могат да влязат чрез различните електронни устройства, и програмите с изкуствен интелект, които генерират изображения, все повече размиват границата между действителността и измислицата. При определени търсения онлайн повече от 70% от изображенията на първата страница се оказват създадени от изкуствен интелект.

Всяко дете постепенно започва да осъзнава кое е реално и кое не, но в днешния високотехнологичен свят става все по-трудно дори за възрастните да различат истинското от измисленото.

  1. Модели за подражание

Анимациите, сериалите, играчките и компютърните игри са пълни с образи – супергерои, барбитата и дисни принцеси, които задават нереалистични стандарти. Физическият външен вид на Барби отдавна е критикуван за насърчаване на нереалистични идеали за красота, които могат да повлияят на самочувствието на децата и на критериите им за това, как трябва да изглежда собственото им тяло. Проблемът обаче не е само външността – свързването на Барби с модата и материалните притежания показва на децата, че материализмът не е нещо лошо. Принцеса Джазмин се омъжва за Аладин въпреки неговите лъжи преди това, а любовта на Бел към нейния похитител е класически пример за Стокхолмски синдром. Макар че спасява Китай, Мулан не се подчинява на баща си, а Ариел буквално променя същността си, за да се впише в света на любимия.

Мъжките образи задават стандарт за изваяни мускулести тела. Точно както на момичетата се казва, че трябва да са красиви, на момчетата се казва, че трябва да са богати, силни и добре изглеждащи. Почти всеки принц на „Дисни“ е най-силният, но и най-привлекателният мъж във филма. Герои с различен от перфектния външен вид – дебели, слаби, стари, ниски и т.н., са там, за да илюстрират, че принцът няма реална конкуренция от мъжете около себе си. Това безспорно е разрушително за децата – както за момчетата, така и за момичетата.

 

  1. Физически проблеми като затлъстяване

В стремежа си да разрешат проблема със стереотипния външен вид, създателите на съвременните анимации отиват в другата крайност, в която грозното става популярно. Наблюдава се линия на герои като Хоумър Симпсън и По от „Кунг-фу панда“, които са с наднормено тегло, или такива, които изцяло обръщат представата за красивото – като Шрек.

 

  1. Поведенчески проблеми

Произходът на някои поведенчески проблеми може да се търси в съдържанието на анимационните филми, но скорошни изследвания свързват прекалено дългото заседяване пред екрана с проблеми в училище, агресия и липса на концентрация, т.е. причината за проблемите има и количествени измерения. Родителите, които си мислят, че оставят децата си на грижите на „безопасни детски предавания“, трябва да знаят как се отразяват часовете пред екрана на емоционалното благополучие на техните деца. В последните години тревожността и депресията при младите хора се увеличават, а децата губят присъщата за тяхната възраст емпатия. Бързосменящите се кадри и постоянният звуков фон водят до свръхстимулация на сетивата и на децата им става по-трудно да контролират стреса и да регулират емоциите си. Поредицата от песни с видеоклипове на Кокомелън например е хит сред най-малките. Главният герой в тях е бебе, което улеснява отъждествяването на малките зрители с него. Освен това повтарящите се мотиви в песните, които „се забиват“ в съзнанието им, водят до желанието отново и отново да гледат видеото.

Твърде дългото стоене пред екрана нарушава съня на детето, което от своя страна може да причини смущения в настроението и когнитивни проблеми. Все по-често се говори и за екранна зависимост, което не е просто поведенчески проблем, а състояние, засягащо дълбоко мозъка и когнитивната функция, подобно на всяка друга зависимост.

Габриел Стойчев

 

>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 1/2024 <<<


СПОДЕЛИ