Валдемар Цорн
Четиво за11 мин.

Молете се за сина ми. Подготвяше се да бъде мисионер, но когато кралицата му предложи да стане посланик в Бирма, прие. Падна толкова низко. Молете се за сина ми. (Из писмо на Хъдсън Тейлър до негови приятели.)

 

Най-висшето служение в света е да служиш на Христос и благовестието. Апостол Павел пише: „Не се срамувам от благовестието Христово, понеже то е Божия сила за спасение на всеки вярващ, първо на юдеина, после и на езичника. Защото в него се открива Божията правда от вяра във вяра, както е писано: „Праведният чрез вяра ще бъде жив“ (Римл. 1:16-17).

В тези два стиха са изложени три фундаментални истини:

  1. Спасението се дава на всички хора само чрез вяра.
  2. Спасението е универсално: предназначено е не само за юдеите, а и за езичниците.
  3. Праведността, която осигурява право на общуване с Бога, не може да бъде постигната, тя се вменява на вярващия.

Пасажът от Посланието към римляните предизвиква спорове и несъгласия през цялата история на Църквата: от блажени Августин до Тома Аквински и от тогава до наши дни. Началото на Реформацията се свързва именно с тези два стиха: Мартин Лутер ги избира за основа на своята проповед за спасение. Тази проповед променя лицето на Европа, а и не само на нея.

Апостол Павел пише на християните в Рим: „Не се срамувам от благовестието Христово“. На иврит – езика, на който Павел мисли, когато говори за Закона и цитира Библията, глаголът „не се срамувам от“ означава буквално: „…няма да остане безсилно у мене“. Благовестието не остава безсилно за апостола, то проявява силата си у него.

Но защо все пак Павел би могъл да се срамува? Какво лошо или позорно се съдържа в проповедта му от гледна точка на разпространените тогава учения? Може би той проповядва смело в провинцията, а столицата на света го смущава? Какво е това, което му се противопоставя и го кара да заяви на себе си и на целия свят: „Не се срамувам…“?

 

ПРОТИВ ЦЕЛИЯ СВЯТ

На властта и могъществото, на блясъка и славата се противопоставя един пътуващ проповедник – полусляп, мизерстващ, покрит с белези от бой. Той казва за себе си, че е станал „измет на света“ (І Кор. 4:13). Противопоставя се на мъдреци и философи, чиито думи хората цитират до днес, със своята вест, до такава степен различна от техните учения, че някои го смятат за безумен. Противопоставя вестта си на целия свят: „Бог иска да ни спаси чрез безумството на проповедта за кръста (представете си какъв позор!) и за разпънатия Христос“ (I Кор. 1:18).

Апостолът не противопоставя благовестието на пътищата към човешкото щастие. Хората понякога и донякъде могат да бъдат щастливи и без Христос. Трудно е да ги убедиш, че благовестието ще ги направи по-щастливи. Павел не говори и за решението на житейските проблеми. Благовестието не дава рецепти как да се справим с една или друга трудност. Ако апостолът проповядваше така, вестта му щеше да си съперничи с различните учения и философии, религиозни възгледи и системи, които малко или много помагат на хората да преодолеят грижите си. При подобно послание благовестието се лишава от изключителната си насоченост: то е проповед, която разкрива единствената възможност за помирение с Бога и за спасение. Когато човек стои на покрива на горяща многоетажна сграда, той не мисли какво е щастието. Не търси начини да разреши безбройните си житейски несгоди. Има само едно желание – да се спаси. Мисли само за едно – ще долети ли спасителният хеликоптер. Евангелието говори за страшния съд над неповярвалите и за единствената възможност да се избегнат осъждението и ужасната участ във вечността. Хората очакват нещо, което има силата и властта да ги спаси.

 

СИЛАТА НА БЛАГОВЕСТИЕТО

Благовестието е Божията сила за спасение на човечеството – затова ап. Павел не се срамува да прогласява Христос. В този единствен стих (Римл. 1:17), който обяснява причината за Павловото дръзновение, откриваме цяла бездна от Божието откровение. Хиляди проповеди, монографии и книги са написани върху този стих.

Но благовестието не е учение за спасението чрез оправдание посредством вяра. Самата блага вест е спасение. Както човекът на покрива на горящата сграда няма полза от правила за техника на безопасността, колкото и добри да са те, така и търсещият спасение няма полза от написаното на хартия. Думата „σωτηρία“ – „спасение“ или „избавление“ – има есхатологичен смисъл за езичниците тогава.

Самото благовестие е много просто: „Бог помири света със Себе Си чрез Христос, без да вменява на хората прегрешенията им“ (ІІ Кор. 5:19), и „…в него се открива Божията правда от вяра във вяра, както е писано: „Праведният чрез вяра ще бъде жив“ (Римл. 1:17).

„Благовестието Христово – пише ап. Павел – е Божия сила за спасение на всеки вярващ“ (Римл. 1:16). Той не спори с философите. Неговото призвание е да проповядва благовестието. Силата е в благата вест, а не във философии, учения и религии.

Уместно е да изясним какво точно извършва благовестието у човека. Ще цитираме Чарлс Спърджън, уважавания от всички „крал на проповедниците“. Според него истинското раждане от горе:

* Дава на човека прошка, но не го прави горделив.

* Дава му сигурност в спасението, но не го лишава от бдителност.

* Дава сила и святост, но не му позволява да се хвали с тези качества.

* Установява хармоничен ред във всички задължения на християнския живот, запазва равновесието между задълженията, чувствата, надеждите и радостите.

Новороденият човек живее само за Бога. Върши всичко за Божията слава: „…ядете ли, пиете ли, или нещо друго вършите, всичко вършете за Божия слава“ (I Кор. 10:31). Той живее пред Бога и това го радва, защото иска да бъде винаги пред Божието лице. Този човек се учи да живее с Бога. Общува радостно с Него, както хората разговарят с приятелите си.

Само спасяващата сила на благовестието дава на човешкото сърце мир и покой: „Влизаме в покоището ние, които повярвахме“ (Евр. 4:3). Никакви доказателства от страна на креационизма, науката и Библията за съществуването на Бога не задоволяват човешката нужда от спасение и нищо в този свят няма спасяваща сила освен Христовото благовестие.

СЪБЛАЗЪНТА НА ФИЛОСОФИЯТА

В недалечното минало под натиска на атеистичната философия ние се поддавахме на съблазънта да търсим доказателства за съществуването на Бога и за достоверността на Библията. Разпространяваха се записи на прословутия академик Белецки, който привеждаше мними доводи. Подобно изкушение са имали католическите богослови, които са се опитвали да помирят философията на Аристотел с богословието. А и реформаторите не са устояли на това изкушение. С каква радост съм чел „Петте доказателства за съществуването на Бога“ от Тома от Аквино! Но е странно, че през дългите години под атеистична диктатура не съм успял да организирам нито една публична беседа въз основа на неговите философски изводи. Според мене няма нищо чудно в това, че трудът на Тома от Аквино е публикуван от издателство, където излиза и атеистична литература. Явно атеистите не са видели особена опасност в тези доказателства.

Множеството учения изхождат от мнението, че човек, който сам по себе си, по своя дух е добър, трябва да преодолее греховната си плът и да се приближи към Бога. Но реално това не е по силите му, той не е способен да го постигне сам. Човек получава оправдание чрез изкупителната смърт на Иисус Христос, в която е повярвал.

 Бог вменява на вярващия Своята праведност. За това проповядва ап. Павел. Благата вест под въздействието на Светия Дух преобразява сърцата на хората така, както пише Ч. Спърджън. Под въздействието на Христовото благовестие те се раждат отново, за вечен живот, и се спасяват от този загиващ свят.

 Според легендата, когато императрица Елена търсела кръста на Иисус Христос в Светите Земи, слугите й преровили всички сметища в Йерусалим и намерили три кръста. За да разберат кой е на Иисус Христос, положили върху всеки от тях умрял човек. Един от мъртвите веднага възкръснал и този факт станал неопровержимо доказателство за присъстващите, че това е Христовият кръст. Разбира се, пред нас е само една легенда. Но действително най-важното доказателство за реалността на християнството е силата на благовестието за Христовия кръст, която преобразява човека и му дава живот. Ето защо ап. Павел не се срамува от него.

 

ОПАСНОСТТА ОТ ПОДМЯНА НА БЛАГОВЕСТИЕТО

В наши дни съществува опасност, която не всеки забелязва – да започнем да се срамуваме от благовестието. Да се срамуваме, че то е толкова просто, че противоречи на всякаква логика, че изключва човешката заслуга за спасението, че не разрешава на момента нашите нужди и проблеми.

Ето какви са последиците от подобен срам:

 

Евангелие на просперитета.

Ще цитирам няколко думи от новогодишното обръщение на един от най-популярните съвременни проповедници: „Вярвай в доброто, което е у тебе, освободи своето „аз“. Да страдаш? Не! Всички могат да бъдат здрави, богати и щастливи. Човек е създаден да бъде щастлив“. Това не е нищо друго освен езичество в цялата му „красота“. И хора в инвалидни колички, разочаровани от благовестието, което им е поднесено в изопачен вид, и от Бога, от чието име са благовествали тези проповедници, унило напускат стадиони и зали, без да получат това, от което толкова се нуждаят – спасяващата сила на Христовото благовестие.

 

Евангелие на силата.

При него се говори за цялата йерархична система от бесове и за участието в „духовната битка“, на границата с окултното. Няма да се учудя, ако следващата вълна бъде лична грижа от страната на пастирите за многобройни души с цел „разплитане“ в умовете и сърцата на хората, впримчени в практиките на свързвания и развързвания по отношение на регионални, градски и други демони. Прекалено голямо е напрежението между претенциите и реалността, между очакваното и действителното.

И аз вярвам, че духовният свят е реален. Но изповядвам Христовата победа на кръста над всички сили на ада и над самия сатана, изповядвам Христовото благовестие на победата. В нашето служение – проповед на постигнатата от Христос съвършена победа – има помощ за окултно обременените хора при освобождаването им от последиците на техните доброволни непосредствени отношения със сатана и неговите слуги.

Вяра в методите.

„Щом нямате успех – казват някои, – значи методите ви не са добри. Изберете подходящия метод и точната стратегия – така служението ви коренно ще се промени“. Лично аз съм слушал доклад как може броят на църквите да се увеличи десет пъти буквално за няколко години, ако се прилага добра стратегия. Цитирам: „Правилната стратегия действа даже независимо от човека“. Поразен съм от подобно езичество. Оказва се, че преобразяващата сила на благовестието може и да липсва, нужна е само добра стратегия. Не съм противник на методите по принцип и на стратегията изобщо, но не одобрявам замяната на съдържанието с форма и на Христовото благовестие с човешки действия и учения.

 

Законничество.

„Така просто? Не! – казват други. – А къде е отговорността на човека, къде са делата? Тази благодат е много евтина! Любовта се изразява в изпълняване на заповедите. И колкото по-строги са те, толкова по-добре, толкова по-малка е опасността да загубим…“ Какво да загубим? Благоразположението на Бога към нас? Неговата вярност или благодат? Според този възглед силата на благовестието не е достатъчна, за да преобрази живота на вярващия, затова хората трябва да се товарят с „мъчни за носене бремена“ (Лука 11:46).

Но благовестието не противопоставя делата и вярата. Това е все едно да противопоставиш клоните на корена. Божият принцип е: „вяра, която действа чрез любов“ (Гал. 5:6). Не клоните държат корена, а обратно. От него идват силата и животът. Дори от един пън, ако коренът му е жив, могат да израснат клончета. Законничеството не е способно да замени силата на благодатта, която действа във вярващия, защото няма нищо по-могъщо от нея.

Всички опити за подмяна на благовестието – в проповедта, в служението, в изграждането на църкви – водят до плачевни резултати. Там, където не се дава свобода на благовестието, не може да действа Светият Дух. Благовестието се превръща в учение, проповедниците – в пропагандатори, общуването с Бога се заменя с религиозен спектакъл. Ето и последиците:

* В интерес на хората благовестието „се допълва“ с обещания за благополучие и здраве или се правят опити да се задоволява човешката жажда за чудеса.

* Хората се срамуват от благовестието и го „допълват“ със свое законотворчество или навлизат в онова, което не разбират, като действат в духовния свят, сякаш Бог е безсилен, престанал е да бъде суверен, не е способен на нищо без помощта на „агентите“ Си на земята.

Чарлс Спърджън разказва как един от приятелите му, докато проповядвал за Христовия кръст и всичко, свързано с него, осъзнал цялата дълбочина и сила на благовестието. И изведнъж стилът на проповедта му рязко се променил: той си дал сметка за най-важното – какво е направил Бог за спасението на хората. И присъстващите забелязали промяната. Един от тях възкликнал:

– Той се новороди/възроди!

А самият проповедник засвидетелствал на слушателите си какво е извършило благовестието в него по време на собствената му проповед. Сигурен съм, че мнозина честни религиозни хора се нуждаят от приемане на Христовото благовестие и неговата сила.

Аз не се срамувам от благовестването на Иисус, защото Той не се срамува от мене. Той е сътворил света, държи цялата власт на небето и на земята в ръката Си, но не се срамува да ми вмени Своята праведност, да ме назове по име и да каже: „Ти си Мой!“. Иисус разкъсва завесата в небесния храм с тялото Си и ме въвежда в общуване с Бога, прави ме съпричастен на Божието естество, дава ми вечен живот. Как мога да се срамувам от всичко, което Той е извършил за спасението на целия човешки род?

Валдемар Цорн

 

>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 3/2022 <<<


СПОДЕЛИ