
Какво ви идва наум, когато чуете думата „църква“? Свикнали сме с тази дума и я употребяваме често в смисъл на сграда. Но може ли една сграда да бъде назована „църква“, ако няма хора, които да я посещават? Книгата Деяния на апостолите описва създаването, началото и развитието на Църквата. Нека погледнем какво пише там.
В Деян. 2:44,47 четем: „Всички вярващи бяха заедно и всичко им беше общо… като хвалеха Бога и печелеха благоволението на целия народ. А Господ всекидневно прибавяше към църквата онези, които се спасяваха“. Обърнете внимание на фразите: „Всички вярващи бяха заедно“ и „а Господ прибавяше онези, които се спасяваха“. Тоест Църквата започва своето съществуване не от строителство на сгради. Тя започва да се изгражда от хора.
Втората грешка, която често, без да съзнаваме, допускаме в своето всекидневие, е да използваме думата „църква“ за определена деноминация. Православна църква, Католическа църква, Протестантска църква и т.н. Но дали това е истинският смисъл на Църквата?
Тя също така не е просто някаква юридическа институция.
В Новия Завет за „църква“ се използва гръцката дума „ἐκκλησῐ́ᾱ“, която буквално означава „събрание на хора“, не само с религиозна цел. Ще си позволя да дам следното определение: „Църквата – това е събрание на призовани и осветени от Бога хора, за които Христос е Господ“.
В своето Първо послание към коринтяните Павел пише: „до Божията църква в Коринт, до осветените в Христос Иисус, до призованите да бъдат светии заедно с всички онези, които призовават името на нашия Господ Иисус Христос, на всяко място“. Забележете, че тук апостолът говори за конкретната църква в град Коринт, но добавя и „всички, които на всяко място призоват името на Христос“.
Милард Ериксън в своята книга „Християнско богословие“ пише, че английската дума „church“ и съответните понятия в другите езици, например немската „kirche“, както българската „църква“ и руската „церковь“, произхождат от гръцката дума „κυριάκος“, която се превежда като „принадлежащ на Господ“.
И така, Църквата е събрание на хора, които принадлежат на Господ, признават Го за свой Спасител и Господар на живота си и се събират заедно, за да Му се покланят.
За първи път в Новия Завет срещаме думата „църква“ при евангелист Матей: „И Аз ти казвам: ти си Петър и на този камък ще съградя Моята Църква и портите на ада няма да й надделеят“ (16:18). От тук разбираме, че Църквата е основана от Иисус Христос, макар че през Неговия физически живот на земята тя не съществува като институция. Интересно е да отбележим в какъв контекст Христос казва това на Своите ученици. Те са в Кесария Филипова и Иисус ги пита: „За кого ме мислят хората – Мене, Човешкия Син?“ (Мат. 16:13). След като Му отговарят какво е мнението на сънародниците им, Той им задава втори въпрос: „А вие за кого Ме мислите?“. Тогава ап. Петър казва: „Ти си Христос, Синът на живия Бог“ (ст. 16). Тази фраза е ключова за цялото Евангелие, защото разкрива същността и мисията на Христос като Бог. Ето защо Той твърди, че това е откровение от самия Отец, Който е на небесата. И веднага след това идва изявлението на Христос: „Ти си Петър и на този камък ще съградя Моята Църква“. Някои от коментаторите смятат, че канарата, на която Христос ще основе своята Църква, е самият Петър. Те се позовават на факта, че името Петър означава „камък“. И в текста наистина има такава игра на думи. Но по мое мнение от изповедта на Петър, че Иисус е Христос, т.е. Помазаник, Месия, и Син на живия Бог, се разбира, че Той е тази Канара, на която се основава Църквата. И така, Църквата се изгражда от тези, които признават Господ Иисус за Месия, Спасител и Син на живия Бог.
Христос е основоположник на Църквата. Със Своя живот, със смъртта и възкресението Си Той ни осиновява и ни прави Свое Тяло – Негова невеста.
В Ефесяни 1:22-23 се казва: „И покори всичко под нозете Му и Го постави над всичко Глава на Църквата, която е Негово Тяло, изпълнено с пълнотата на Този, Който изпълва всичко във всичко“. Тялото на Христос е изградено от всички вярващи – от времето на Петдесетница до Пришествието. Църквата е жив организъм, тя е едно със самия Създател на Вселената – нашия Господ и Спасител Иисус Христос.
В богословието съществуват понятията Вселенска църква и местна църква. Във Вселенската влизат всички вярващи от всички времена и народи, които са приели Христос за свой Спасител и Господ и чрез вяра в Него са получили прошка на греховете си. „Защото всички чрез един Дух сме кръстени в едно тяло, било юдеи или гърци, било роби или свободни; и всички с един Дух сме напоени. Защото тялото не се състои от една част, а от много“ (I Кор. 12:13-14). Виждаме, че всеки, който вярва, е част от Тялото на Христос. В Библията има много образи, които описват същността на Църквата, но един от най-точните е понятието „тяло“.
Местната църква е описана в Галатяни 1:1-2: „Павел, апостол… и всички братя, които са с мене, до галатийските църкви“. В провинцията Галатия очевидно е имало много такива местни църкви. Баптистката църква, Лутеранската църква, Католическата църква и т.н. не са ЦъркваТА, както Вселенската църква, а по-скоро съществуват чрез свои местни църкви.
Каква е целта на Църквата?
В богословието за Църквата, наречено еклесиология, се говори за три основни цели на Църквата – благовестване, назидаване и поклонение. Христос призовава Църквата да споделя благовестието с всички, които не вярват в Него. Това е т. нар. външна мисия на Църквата. Господ Иисус, преди да си отиде от тази земя, казва: „Идете и научете всички народи… да пазят всичко, което съм ви заповядал“. Втората цел на Църквата е вътрешна, свързана е с назидаването на вярващите и подкрепата помежду им. В Писанието много често се употребява изразът: „един (на) друг“. Както отбелязахме, ние сме единно тяло и се грижим за всяка от частите на това тяло. И третата цел на Църквата, но не на последно място, е изграждане на взаимоотношения с нейния Глава, нашия Господ и Спасител Иисус Христос.
В книгата Деяния на апостолите 2:42 тези цели са изразени по-конкретно: „Те постоянстваха в поучението на апостолите, в общуването, в преломяването на хляба и в молитвите“. Според този текст Църквата пребъдва в Словото и молитвата, т.е. покланя се на своя Бог, в общуването, т.е. вярващите изграждат отношения помежду си, и отслужва Господна вечеря като спомен за онова, което е в основата на Църквата – спасението на грешника чрез смъртта на Христос на кръста. По-нататък в същата глава на Деяния четем: „като хвалеха Бога и печелеха благоволението на целия народ. А Господ всекидневно прибавяше към църквата онези, които се спасяваха“ (ст. 47).
Прибавянето на нови хора говори за външната мисия на Църквата – благовестването.
И така, в Църквата трябва да звучат живо Божие слово и молитви, да се отслужва Господна вечеря, да има общуване между вярващите. Това е нейната вътрешна мисия.
Същност на Църквата
Мисля, че същността на Църквата е изразена най-добре в думите на ап. Павел към Тимотей: „Надявам се скоро да дойда при тебе; а това ти пиша, в случай че закъснея, за да знаеш как трябва да постъпваш в Божия дом, който е Църква на живия Бог, стълб и опора на истината“ (I Тим. 3:14-15).
Тук Павел изтъква няколко твърдения относно Църквата. Първото е, че тя е Божи дом. Гръцката дума „οίκος“ означава „дом, жилище; семейство, домашни“. Първо, Църквата е семейство. Почти никой днес не я възприема така. Много често хората посещават определена църква, без да познават дори тези, които до тях се молят на Бога. В един от своите отчети за поредна голяма победа британският адмирал Нелсън казва, че войската му е победила, защото е имал щастието да ръководи съюз от братя. Църква, която не е съюз от братя и сестри, изобщо не е църква. Затова хората в нея се обръщат един към друг с думите: „братя и сестри“. Но Църквата не е просто дом, а Божи дом, т.е. това е място, където присъства самият Бог. Апостол Петър казва, че Църквата е дом от живи камъни: „Като пристъпвате към Господ, живия камък, от хората отхвърлен, а от Бога избран, скъпоценен, и вие самите, като живи камъни, съграждайте от себе си духовен дом, свято свещенство, да принасяте духовни жертви, благоприятни на Бога чрез Иисус Христос“ (I Пет. 2:4-5). Църквата е сграда, но духовна, изградена от живи камъни – хората, които приемат Христос за свой Спасител и Господ.
Второто твърдение е, че тя е Църква на живия Бог – събрание на хора, които вярват в смъртта и възкресението на Господ Иисус Христос.
Третото твърдение на ап. Павел е, че Църквата е стълб, въз основа на който се изграждат отношенията на вярващия с Господ. Колоната е важна част от една постройка. Ако няма колони, сградата ще се срути при най-малкото земетресение. Затова е жизненоважно човек да посещава църква и да общува с вярващи – само така може да изгражда своите отношения с Бога. Никак няма да е лесно, да не кажа почти невъзможно, да изгради отношения с Бога човек, който смята: „Аз вярвам в Бога лично, в сърцето си и не е нужно да посещавам църква и да имам отношения с други вярващи“. Именно в църквата, със съдействието и помощта на другите вярващи, ние се изграждаме заедно.
Четвъртата истина е, че Църквата е опора на истината: „Така църквите се утвърждаваха във вярата и се умножаваха на брой всеки ден“ (Деян. 16:5). Основата, фундаментът държи цялата сграда. В свят, който не иска да знае истината, Църквата я издига високо, за да бъде видима за всички. В свят, който често е готов да унищожи неудобната за него истина, Църквата я поддържа и застава срещу нейните врагове. За това Църквата е платила доста висока цена – смъртта на хиляди вярващи, чиито уста за изговаряли истини, които са неприемливи за този свят, потънал в грях и беззаконие.
Какво знаем за историята на Църквата?
Тя се ражда 50 дни след възкресението на Иисус (около 35 г. сл. Хр.). Христос обещава, че ще изгради Своята Църква (Мат. 16:18) и с идването на Светия Дух в деня на Петдесетница (Деян. 2:1-4) тя започва да съществува официално. През този ден три хиляди души откликват на проповедта на Петър и избират да последват Христос. Следва и второ покаяние – на 5000 души. Така многобройната Църква започва да се събира в Йерусалим, по домовете на вярващите и в храма, докато не настъпва първото гонение след смъртта на дякон Стефан. Трябва да отбележим, че Църквата възниква в лоното на юдаизма и отначало се състои предимно от евреи.
Скоро след Петдесетница обаче вратите на Църквата се отварят за неюдеите. Благовестителят Филип проповядва на самаряните (Деян. 8:5) и много от тях приемат вярата в Христос. Апостол Петър проповядва в дома на езичника Корнилий (Деян. 10 гл.) и хората там също започват да вярват. Апостол Павел (бившият гонител на Църквата) разпространява благовестието по целия гръко-римски свят, като стига до самия Рим (Деян. 28:16) и вероятно дори до Испания.
Към 70 г. сл. Хр., когато Йерусалим е разрушен, повечето от книгите на Новия Завет вече са завършени и се разпространяват сред църквите. През следващите 240 години християните са прогонвани от Рим – понякога произволно, понякога чрез държавен указ.
През II и III век, когато броят на вярващите се увеличава, църковното ръководство става все по-йерархично. Няколко ереси са разобличени и опровергани по това време и се постига съгласие върху канона на Новия Завет. Гоненията стават все по-интензивни.
В началото на IV век те спират с указа на император Константин, който дава свобода на всички религии. Главната особеност на този период е християнизирането на цялата Римска империя. Изповядвано в началото от преследвана малка група хора, християнството не просто се превръща в държавна религия, а и става част от държавата. През 318 г. император Теодосий издава указ, с който го прави държавна религия на Римската империя. От IV до VI век последователите на християнството се разрастват много бързо и се унищожават външните форми на езичеството, което се оказва изцяло победено. През този период се развива и богословската мисъл. Горещите спорове, които намират решение на вселенските събори, разкриват пред света най-великите мислители. Дискусиите в източната част от Римската империя са за природата на Троицата, за мястото и ролята на Христос в нея, за съотношението на божествената и човешката природа на Иисус, за мястото на Светия Дух. А на Запад се разискват спасението и свободата на човешката воля. Някои от участниците в тези диспути влизат в историята като отци и учители на Църквата, други – като еретици. Въпреки богословските спорове и мнения обаче по това време се формира окончателно канонът на Свещеното Писание, който е приет от цялото християнство.
Средните векове са следващият период от историята на Църквата, известен с все по-голямото различие между Изтока и Запада, което накрая завършва с разделянето на Западната и Източната църква през 1054 г. – събитие, известно в историята като Голямата схизма. И така, от 1054 г. християнството официално е разделено на две направления. Забележете, че тук говорим за християнство, а не за Църква. Църквата, която е невидима, продължава своето съществуване в лицето на искрено вярващите в Иисус Христос като Спасител, преживели новораждане чрез тази вяра в Него.
Следва периодът на Реформацията. Тогава няколко души се опитват да насочат вниманието към злоупотребите на Римокатолическата църква от богословски и политически характер, както и в нарушение на човешките права. Всички те по един или друг начин са принудени да замълчат. Но през 1517 г. немски монах на име Мартин Лутер се опълчва срещу официалната Църква и всички го чуват. С Лутер настъпва протестантската Реформация и идва краят на средните векове.
Реформаторите издигат няколко основни принципа за Църквата: върховния авторитет на Библията над църковната традиция и факта, че грешниците се спасяват единствено по благодат чрез вяра, без дела (Еф. 2:8-9). След Реформацията се появяват множество движения, които се опитват да възвърнат първоначалните принципи на Църквата, заличени през периода на Средновековието.
И така, от историята на Църквата научаваме, че тя е преживяла доста трудни моменти, гонения и отклонения от първоначалния курс, зададен от нейния основоположник Иисус Христос. Това се дължи на факта, че видимата земна Църква е била и е управлявана от хора, способни да допускат грешки. И въпреки това през всички години е съществувало едно събрание от хора, които са искрено новородени и съставляват Тялото на Христос, независимо към коя деноминация спадат.
След всичко това отново ще отговорим на въпроса: ако е важно да бъдем част от невидимата, т.е. Вселенската църква, защо е нужно да посещаваме видимата, т.е. местната църква?
Библията учи, че вярващите постоянно трябва да се събират заедно: „Всеки ден прекарваха единодушно в храма и като преломяваха по къщите хляб, се хранеха с весело и чисто сърце“ (Деян. 2:46). „Като не преставаме да се събираме заедно, както някои имат обичай, а се подканваме едни други и толкова повече, колкото виждате, че съдният ден наближава“ (Евр. 10:25).
Църквата е място, където вярващите взаимно се изграждат чрез наставление, поощрение, почитане и взаимопомощ. Тя е Тяло Христово и по аналогия с човешкото тяло всяка нейна част е важна за функционирането на цялото. Ръката, отделена от тялото, умира.
Съвременната Църква
Днес съществуват множество различни деноминации, които се назовават Църква.
Но християнинът, който търси истинско общуване с Бога и с други вярващи, трябва да внимава, тъй като не всички движения и течения са църкви.
Истинската, Вселенската църква е жива в онези събрания, където доктрините са базирани върху Свещеното Писание, където Христос е почитан във всичко, хората се покланят на Бога заедно и си служат един на друг.
Живеем в нелеки времена на войни, болести, смърт. Къде човек може да потърси помощ и надежда? Именно в Църквата, защото тя проповядва за Иисус Христос, Който единствен ни дава жива надежда. Църквата носи посланието на мира. Апостол Павел пише, че Църквата изявява посланието на помирението и призовава: „Помирете се с Бога“ (II Кор. 5:20). Във все по-разлагащия се и морално деградирал свят гласът на Църквата тръби, че има алтернатива.
Тя днес е тази, която проявява Божията любов към всички хора чрез различни социални проекти. Но най-важната роля на Църквата в наши дни е, че тя се моли на Бога за мир и за спасение на света, където Бог я е поставил. Тя е във света, но не е от света. Именно присъствието на Църквата на земята днес говори за свръхестественото присъствие на Бога, Който чрез Светия Си Дух живее във всеки вярващ, призовал Неговото име.
Историята на Църквата не завършва на земята, тя продължава и във вечността. При Своето първо идване тук Христос полага началото на Църквата, но Той ще дойде и втори път. Целта на Второто Му идване е да я вземе при Себе Си. Затова Църквата ще продължи славно съществуването си, като бъде съединена завинаги със своя Глава – Иисус Христос. Именно в този смисъл Църквата е назована „невеста на Иисус Христос“. Слава да бъде на нашия Господ и Спасител Иисус Христос за Неговата Църква!
Александър Калтакчи
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 2/2022 <<<