Борис Зудерман
Четиво за13 мин

Спомени

Представете си, че нямате какво да правите, дори нямате за какво да мислите. Лежите си на дивана или на някаква красива поляна, гледате тавана или наблюдавате облаците, а мислите ви блуждаят и се унасят където си поискат. Звучи ли ви познато?

Напоследък често ми се случва да съм в такава ситуация. Вече повече от година съм освободен от работа поради болест и всяка сутрин се опитвам да правя нещо, т.е. да пиша нещо, да отговарям на писма. А след това трябва да си почина. Отпускам се, опитвам се да не мисля за нищо конкретно, а ако все пак се размисля, то да е за нещо хубаво. Но после забелязвам, че у мен изплуват спомени, емоции, усещания. Понякога са свързани с някакви събития в миналото, а понякога изникват сами по себе си.

Нямам представа откъде се е появил някакъв спомен, отдавна съм го забравил, не съм се ровил в паметта си. Някъде в тайните кътчета на подсъзнанието се е запазил и изведнъж заявява за себе си. И предизвиква емоции. Невинаги положителни. Случва се да е свързан с обиди. Някой някога нещо е казал, уж съм го забравил, но ето – отново изплува. И в душата ми се появява горчилка. Понякога такъв спомен предизвиква дори агресия. Ех, ако можех сега да изкажа своето мнение, да изясним отношенията си…

Изплуват и неща, от които ме е срам, и се радвам, че никой не може да чете мислите ми. Отново се учудвам на себе си: откъде е това? Като че ли цял живот съм филтрирал своите мисли и съм следил за тяхната порядъчност и чистота, но ето, някъде нещо съм прихванал. Нещо съм чул или видял, прочел или забелязал – и то също е останало в тайните кътчета на паметта ми. Срам ме е. Дори се чувствам отвратително.

Този списък може да продължи и мисля, че мнозина от вас поне мислено се съгласяват с мен: така е, виновни сме! Изплува нещо неприятно и няма къде да избягаш от него.

Или да вземем например нашите сънища. Колко пъти в лични беседи съм бил свидетел на факта, че понякога дори възрастни християни се учудват на своите нечисти сънища. Откъде е това? Какво се случва в мен? Нали това не е мое! И ти става страшно, защото Господ вижда и знае всичко.

На псалмопевеца Давид това състояние му е познато. В живота му са се случвали събития, за които не би искал да си спомня. Характерът му не е бил от най-лесните. Бил е способен на благородни, дори героични постъпки, но също така е можел да хитрува, да лъже и да бъде жесток. В Псалм 138 той подчертава, че Бог вижда всичко: „Господи, Ти си ме изпитал и знаеш… Ти отдалеч разбираш моите помисли“ (ст. 1-2). Трудно е да се каже какво точно е изпитвал Давид при това: облекчение и покой или страх и срам. Какво е предизвиквало у него разбирането за всезнанието на Бога? Ще се върнем към този въпрос по-нататък.

Иска ми се да сравня процесите на паметта и свързаните с нея неволни спомени с протичащ в нас воден поток. Той минава по нашия живот, край спомените ни и някои от нещата измива, изплаква. Изплакнатото изплува на повърхността, напомня ни за нашето минало. Понякога то ни радва, понякога ни натъжава, друг път дори ни плаши. Най-страшното е, че може да засенчи нашия поглед към Господ. То започва изведнъж да се откроява пред очите ни, да звучи в ушите и мислите ни и така засенчва Господния образ. Немският пастир и богослов Дитрих Бонхьофер подчертава, че подобна роля може да има не само лошото, но и доброто ни минало. Например, когато у нас изплуват спомени за добрите ни дела. Съзнателно подчертавам личните местоимения. Спомени за нещо, което някога сме направили, как сме се отличили и тайно сме се възхищавали от себе си, когато толкова ни се е искало да чуваме аплодисменти. И такъв спомен може да помътни сърцето ни.

 

Нашето сърце

Иисус казва: „Блажени чистите по сърце“ (Мат. 5:8). Какво означава тук сърцето? В Библията то не се разбира като помпа, чрез която циркулира кръвта ни. Когато Библията говори за сърцето, тя има предвид същността на човека. В него са съсредоточени нашите чувства, мисли, мотиви, воля. За добрия човек казваме, че има златно сърце, а за злия – че е безсърдечен. Сърцето първо реагира на външните впечатления и дразнители, каквито и да са. То може да бие от радост или да замира от страх, може да бъде добре разположено към някого, а някого да мрази, може да е мъдро или неразумно, едни са с широко, а други – със зло сърце. Ако съм откровен с даден човек, говоря с него с чисто сърце. Някой ми е по сърцето, а друг съм готов да откъсна от сърцето си. За познавачите на човешката природа, казват че са сърцеведци.

Народната мъдрост говори за нашето сърце като реагиращо на външни обстоятелства, а за авторите на Библията то е активна част от нас – не само ре-агира, но и „агира” (от лат. аgo – действам. Б. пр.). „И видя Господ, че развратът между човеците на земята е голям и че всичките им сърдечни мисли и помисли бяха зло във всяко време“ (Бит. 6:5). Чрез пророк Йеремия Господ възкликва: „Лукаво е човешкото сърце повече от всичко и съвсем е покварено; кой ще го узнае? Аз, Господ, прониквам в сърцето и изпитвам вътрешностите…“ (Йер. 17:9-10).

Нашето сърце ни управлява, определя характера ни, диктува постъпките ни. В крайна сметка то определя нашите отношения с Бога. Ето как Иисус изразява това: „Защото отвътре, от сърцето човешко, излизат зли помисли, прелюбодеяния, блудства, убийства, кражби, користолюбие, лукавства, коварство, разпътство, лукаво око, богохулство, гордост, безумство. Всичкото това зло излиза отвътре и осквернява човека“ (Марк 7:21-23). А нечистото не може да устои пред Святия Бог.

 

Съзерцание на Бога

Проф. Кенлайн в своя коментар към Проповедта на планината отбелязва, че за чистото сърце е дадено най-прекрасното обещание – то ще види самия Бог! Във всички останали обещания става дума за нещо важно, но то стои на втори план. Небесното царство, утехата, владеенето на земята, милосърдието – всичко това е важно и добро, но е несравнимо със съзерцанието на Бога.

С това обещание Иисус Христос откликва на най-искреното желание на човешкото сърце. От една страна, израилският народ винаги е искал да има видим Бог, както е било при другите народи. Докато са живеели в Египет, израилтяните постоянно са виждали около себе си египетските богове в цялото величие и пищност на поклонението към тях. А самите те е трябвало да се покланят на невидим Бог, с което са предизвиквали присмеха на заобикалящите ги народи. Това на свой ред е породило в народа комплекс за малоценност. Затова, веднага след като се озовали на свобода, израилтяните са поискали да видят своя Бог. Желанието им е било толкова силно, че при планината Синай Господ е трябвало да огради Себе Си от народа (Изх. 19:12-13). Но когато чули святата воля на Бога, хората толкова се изплашили дори от Неговия глас, че казали на Мойсей „Говори ти с нас и ние ще слушаме, но да не говори с нас Бог, за да не умрем“ (Изх. 20:19).

Изкушението обаче остава у тях. Когато Мойсей се забавил в присъствието на Господ, народът веднага си направил видимо изображение на своя Бог. Златният телец не е трябвало да застане на мястото на техния Бог, не е трябвало да бъде друго божество, а – да стане видим символ на могъществото на Бога. „Ето, Израилю, твоя бог, който те изведе от египетската земя!“ (Изх. 32:4). Народът искал да вижда своя Бог. Най-накрая се появило нещо, на което можели да се покланят, да принасят всеизгаряния и жертви, да отдават видима почит. Най-накрая и те не били по-зле от другите народи. Вече се чувствали значими – имали си видим бог.

От друга страна, когато пророк Исая вижда Бога, казва с трепет: „Горко ми! Загинах! Защото съм човек с нечиста уста… и очите ми видяха Царя, Господ Саваот“ (Ис. 6:5).

 

Нашите усилия

Грешният човек не може да види Светия Бог. Докато живеем сред страдания, грях и мъка, докато в сърцето ни има бунт срещу Бога, можем да Го видим само в пророчествата, в символите – като отражение. Но съзерцанието на Светия, в пълния смисъл на думата, ще бъде възможно само във вечността, в новия Йерусалим: „ще Го видим както си е…“ (Йоан 3:2); „ще видят лицето Му… и нощ не ще има там“ (Откр. 22:4-5).

Чистото сърце прилича на сърцето на малкото дете – то не познава злото, но не познава и доброто. Това е сърце, което е още напълно прозрачно. Като гледаме невинните очи на бебето, понякога толкова ни се иска да станем така неосквернени, така прозрачни. Открити за небето, за Бога. Или да опазим децата си в това състояние. Но дали е възможно? Може ли за цял живот да останем неопетнени, неопорочени?

Човек винаги се е стремял да постигне това. Първите опити предприемат самите родители, ако, разбира се, са вярващи. Да учиш децата на Божиите заповеди, на християнски песни и стихове от Библията  – това е прекрасно и може да създаде у тях една добра християнско-нравствена опора за бъдещия им живот.

Още по-важен е юношеският период, когато децата започват да търсят собствени ценности. Тогава освен семейството и неделното училище вече им въздействат интензивно  училището, приятелите, собствените им хормони. Много от онова, което са научили до този момент, се поставя под въпрос. Светогледът на юношите нерядко е подложен на силни сътресения. Но ако в тази възраст ги обградим с особено внимание, ако им дадем правилно разбиране за вярата, ако им покажем християнството като нещо прекрасно и ценно, у тях може да се изгради надежден защитен слой. „Как момък ще запази в чистота пътя си? – Като пази себе си според Твоето слово“ (Пс. 118:9).

От това сърцето няма да стане чисто като при малкото дете, но в значителна степен ще бъде по-защитено. Тъй като в тази възраст децата започват да излизат от непосредственото влияние на родителите, много е важна работата с тийнейджърите в църквата. Това служение трябва да бъде преразгледано, и да се поеме от най-способните, най-добрите и най-посветените служители. Нужно е те да изпитват истинска любов към тийнейджърите, да разбират душата на децата и да са готови да ги изслушат и да им помогнат.

Статистиката сочи, че решенията, взети в юношеска възраст, са най-дълготрайни и най-стабилни. С други думи, ако тийнейджърът усвои определени християнски ценности, те ще му влияят цял живот, каквото и да стане с него в бъдеще. Защитният слой ще действа.

Но после човекът пораства и най-вероятно някой ден ще бъде принуден да остави обичайната атмосфера, родителския дом, кръга от приятели. Ще се сблъска с нова среда, нови въпроси, нови изкушения. Тогава започва борбата за самостоятелно оцеляване. Защитеното сърце е подложено на силни атаки.

Богобоязливото сърце се страхува от тези атаки, страхува се от поражения. Затова предприема различни опити да се предпази и защити. Прибягва до строги правила за поведение и още по-строги закони, до напористи наставления от страна на вярващите и съответни изпитания на светостта, до още по-голямо отдалечаване от „света“.

Още от IV в. стотици аскети започват да търсят методи за укротяване на плътта. Те използват вериги, самобичуване, живеят на стълбове, в пещери, в пресъхнали кладенци. А раздаващото се от тях зловоние се смята за признак на особена духовност.

Но дали това  води до желания успех? Св. Йероним в страха си от мъките в ада се уединява в пустинята. По-късно в едно от писмата си той предава своите преживявания: „Въпреки че ме заобикаляха само скорпиони и диви зверове, през цялото време ми се струваше, че около мен танцуват момичета. Моето лице беше бледо, тялото ми отслабено от пост, но духът ми гореше от желание, а в тялото си усещах пламъка на въжделението. Така лежах седем дни безпомощно пред нозете на Христос и ги обливах със сълзи.“

После се появяват манастирите. Там мъжете и жените водят монашески живот, отделени от света, за да могат в пълно уединение да се задълбочат върху изучаването на Божията воля. Но безкрайните епитимии, бдения и много други упражнения също не довеждат до желания резултат. Природата на човека не се променя, сърцето му не става по-чисто.

 

Истинското положение

Нека се върнем към псалмопевеца Давид. В Пс. 50 той ни дава възможност да надникнем в неговото съгрешило, но жадуващо очистване сърце. В живота си той показва широк спектър от способностите на своето сърце: прелюбодеяние, предателство, убийство, интриги. Оказва се, че е способен на всичко това. Както между другото и всеки от нас. Пророк Натан го изобличава. Тогава вече той не се опитва нищо да доукраси, нито да скрие: „…Беззаконията си съзнавам и моят грях е винаги пред мене. Пред тебе, пред Тебе едничкия съгреших и лошо пред Твоите очи извърших…“ (Пс. 50:5-6). Давид осъзнава злото, което живее у него, разбира на какво е способен. Той дори отрича чистотата на детското сърце: „В беззаконие съм заченат“ (ст. 7). От друга страна, Давид признава правотата на Бога: „Ти си прав в Твоята присъда и чист в Твоя съд…  и вътре в мене ми яви мъдростта Си“ (ст. 6, 8). Каквато и присъда да произнесе Бог, Той ще бъде прав.

От едната страна е светостта на Бога, а от другата – грешното сърце на Давид. В тази ситуация Давид предприема най-правилното: той не търси извинение, не обещава да се поправи, не казва, че това повече няма да се повтори. А се обръща към самия Господ за помощ. Давид разбира, че само Бог може да го промени „Помилвай ме, Боже, по голямата Си милост и по многото Си щедрости изглади беззаконията ми. Много пъти ме умий от моето беззаконие и очисти ме от моя грях… Поръси ме с исоп и ще бъда чист; умий ме и ще бъда по-бял от сняг“ ( ст. 3-4, 9).

Това е вопъл на отчаяние, вик на изморен от самия себе си и от собствената си порочност човек. Тук той ми напомня за Яков, който казва на Бога: „Няма да Те пусна, докато не ме благословиш“ (Бит. 32:26). Давид е сломен от собствената си греховност, затова търси изход при Бога: „Прави с мен каквото искаш, само ме промени! Повече не искам и не мога така.“

 

Най-прекрасното обещание

Следва най-важната молба на Давид към Бога, кулминацията на неговата молитва: „Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух обнови вътре в мене“ (ст. 12). Ето къде е коренът на проблема.

Дали Бог е чул неговата молба и я е изпълнил? Блаженството за чистите по сърце, които ще видят Бога (Мат. 5:8), се отнася преди всичко за вечността. Там ние наистина ще видим Бога. А дали ще Го видим на земята? Нима желанието ни да Го видим ще остане само един копнеж?

Не. Бог може да бъде видян в заобикалящия ни свят. Ап. Павел пише, че Бог е познаваем и се разкрива, когато се вглеждаме в Неговото творение: „Онова, което е невидимо у Него, т.е.  вечната Му сила и Божеството, се вижда още от създаването на света чрез разглеждане на творенията“ (Римл. 1:20). Човекът с чисто сърце може да види Господ в заобикалящия го свят, в красотата на залязващото слънце, във величието на планините и простора на полята. Всяка мравка предизвиква у него желание да слави Бога. Той вижда не само творението, а и Твореца и се покланя на Него.

Освен това, ако имаме чисто сърце, може да видим Бога в нашия ближен. „Доколкото сте сторили това на един от тези Мои най-малки братя, на Мене сте го сторили“ (Мат. 25:40). Господ се отъждествява с бедните, гладните, болните, самотните, чужденците около нас и очаква нашата реакция. Той не иска да оставаме равнодушни към чуждата нужда, към мъката в този свят. Защото там, където страдат хора, там страда и Той. И Неговата воля е ние да бъдем съпричастни, тези страдания да предизвикват у нас положителни действия. Хората с чисти сърца виждат повече, обичат по-силно и действат по-активно.

Чисто сърце у нас може да сътвори само Господ, но ние сме тези, които трябва да копнеем  за това. Ето защо Господ се обръща към нас с думите: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога!“

Борис Зудерман


СПОДЕЛИ