Спомени
Представете си, че нямате какво да правите, дори нямате за какво да мислите. Лежите си на дивана или на някаква красива поляна, гледате тавана или наблюдавате облаците, а мислите ви блуждаят и се унасят където си поискат. Звучи ли ви познато?
Напоследък често ми се случва да съм в такава ситуация. Вече повече от година съм освободен от работа поради болест и всяка сутрин се опитвам да правя нещо, т.е. да пиша нещо, да отговарям на писма. А след това трябва да си почина. Отпускам се, опитвам се да не мисля за нищо конкретно, а ако все пак се размисля, то да е за нещо хубаво. Но после забелязвам, че у мен изплуват спомени, емоции, усещания. Понякога са свързани с някакви събития в миналото, а понякога изникват сами по себе си.
Нямам представа откъде се е появил някакъв спомен, отдавна съм го забравил, не съм се ровил в паметта си. Някъде в тайните кътчета на подсъзнанието се е запазил и изведнъж заявява за себе си. И предизвиква емоции. Невинаги положителни. Случва се да е свързан с обиди. Някой някога нещо е казал, уж съм го забравил, но ето – отново изплува. И в душата ми се появява горчилка. Понякога такъв спомен предизвиква дори агресия. Ех, ако можех сега да изкажа своето мнение, да изясним отношенията си…
Изплуват и неща, от които ме е срам, и се радвам, че никой не може да чете мислите ми. Отново се учудвам на себе си: откъде е това? Като че ли цял живот съм филтрирал своите мисли и съм следил за тяхната порядъчност и чистота, но ето, някъде нещо съм прихванал. Нещо съм чул или видял, прочел или забелязал – и то също е останало в тайните кътчета на паметта ми. Срам ме е. Дори се чувствам отвратително.
Този списък може да продължи и мисля, че мнозина от вас поне мислено се съгласяват с мен: така е, виновни сме! Изплува нещо неприятно и няма къде да избягаш от него.
Или да вземем например нашите сънища. Колко пъти в лични беседи съм бил свидетел на факта, че понякога дори възрастни християни се учудват на своите нечисти сънища. Откъде е това? Какво се случва в мен? Нали това не е мое! И ти става страшно, защото Господ вижда и знае всичко.
На псалмопевеца Давид това състояние му е познато. В живота му са се случвали събития, за които не би искал да си спомня. Характерът му не е бил от най-лесните. Бил е способен на благородни, дори героични постъпки, но също така е можел да хитрува, да лъже и да бъде жесток. В Псалм 138 той подчертава, че Бог вижда всичко: „Господи, Ти си ме изпитал и знаеш… Ти отдалеч разбираш моите помисли“ (ст. 1-2). Трудно е да се каже какво точно е изпитвал Давид при това: облекчение и покой или страх и срам. Какво е предизвиквало у него разбирането за всезнанието на Бога? Ще се върнем към този въпрос по-нататък.
Иска ми се да сравня процесите на паметта и свързаните с нея неволни спомени с протичащ в нас воден поток. Той минава по нашия живот, край спомените ни и някои от нещата измива, изплаква. Изплакнатото изплува на повърхността, напомня ни за нашето минало. Понякога то ни радва, понякога ни натъжава, друг път дори ни плаши. Най-страшното е, че може да засенчи нашия поглед към Господ. То започва изведнъж да се откроява пред очите ни, да звучи в ушите и мислите ни и така засенчва Господния образ. Немският пастир и богослов Дитрих Бонхьофер подчертава, че подобна роля може да има не само лошото, но и доброто ни минало. Например, когато у нас изплуват спомени за добрите ни дела. Съзнателно подчертавам личните местоимения. Спомени за нещо, което някога сме направили, как сме се отличили и тайно сме се възхищавали от себе си, когато толкова ни се е искало да чуваме аплодисменти. И такъв спомен може да помътни сърцето ни.
Нашето сърце
Иисус казва: „Блажени чистите по сърце“ (Мат. 5:8). Какво означава тук сърцето? В Библията то не се разбира като помпа, чрез която циркулира кръвта ни. Когато Библията говори за сърцето, тя има предвид същността на човека. В него са съсредоточени нашите чувства, мисли, мотиви, воля. За добрия човек казваме, че има златно сърце, а за злия – че е безсърдечен. Сърцето първо реагира на външните впечатления и дразнители, каквито и да са. То може да бие от радост или да замира от страх, може да бъде добре разположено към някого, а някого да мрази, може да е мъдро или неразумно, едни са с широко, а други – със зло сърце. Ако съм откровен с даден човек, говоря с него с чисто сърце. Някой ми е по сърцето, а друг съм готов да откъсна от сърцето си. За познавачите на човешката природа, казват че са сърцеведци.
Народната мъдрост говори за нашето сърце като реагиращо на външни обстоятелства, а за авторите на Библията то е активна част от нас – не само ре-агира, но и „агира” (от лат. аgo – действам. Б. пр.). „И видя Господ, че развратът между човеците на земята е голям и че всичките им сърдечни мисли и помисли бяха зло във всяко време“ (Бит. 6:5). Чрез пророк Йеремия Господ възкликва: „Лукаво е човешкото сърце повече от всичко и съвсем е покварено; кой ще го узнае? Аз, Господ, прониквам в сърцето и изпитвам вътрешностите…“ (Йер. 17:9-10).
Нашето сърце ни управлява, определя характера ни, диктува постъпките ни. В крайна сметка то определя нашите отношения с Бога. Ето как Иисус изразява това: „Защото отвътре, от сърцето човешко, излизат зли помисли, прелюбодеяния, блудства, убийства, кражби, користолюбие, лукавства, коварство, разпътство, лукаво око, богохулство, гордост, безумство. Всичкото това зло излиза отвътре и осквернява човека“ (Марк 7:21-23). А нечистото не може да устои пред Святия Бог.
Съзерцание на Бога
Проф. Кенлайн в своя коментар към Проповедта на планината отбелязва, че за чистото сърце е дадено най-прекрасното обещание – то ще види самия Бог! Във всички останали обещания става дума за нещо важно, но то стои на втори план. Небесното царство, утехата, владеенето на земята, милосърдието – всичко това е важно и добро, но е несравнимо със съзерцанието на Бога.
С това обещание Иисус Христос откликва на най-искреното желание на човешкото сърце. От една страна, израилският народ винаги е искал да има видим Бог, както е било при другите народи. Докато са живеели в Египет, израилтяните постоянно са виждали около себе си египетските богове в цялото величие и пищност на поклонението към тях. А самите те е трябвало да се покланят на невидим Бог, с което са предизвиквали присмеха на заобикалящите ги народи. Това на свой ред е породило в народа комплекс за малоценност. Затова, веднага след като се озовали на свобода, израилтяните са поискали да видят своя Бог. Желанието им е било толкова силно, че при планината Синай Господ е трябвало да огради Себе Си от народа (Изх. 19:12-13). Но когато чули святата воля на Бога, хората толкова се изплашили дори от Неговия глас, че казали на Мойсей „Говори ти с нас и ние ще слушаме, но да не говори с нас Бог, за да не умрем“ (Изх. 20:19).
Изкушението обаче остава у тях. Когато Мойсей се забавил в присъствието на Господ, народът веднага си направил видимо изображение на своя Бог. Златният телец не е трябвало да застане на мястото на техния Бог, не е трябвало да бъде друго божество, а – да стане видим символ на могъществото на Бога. „Ето, Израилю, твоя бог, който те изведе от египетската земя!“ (Изх. 32:4). Народът искал да вижда своя Бог. Най-накрая се появило нещо, на което можели да се покланят, да принасят всеизгаряния и жертви, да отдават видима почит. Най-накрая и те не били по-зле от другите народи. Вече се чувствали значими – имали си видим бог.
От друга страна, когато пророк Исая вижда Бога, казва с трепет: „Горко ми! Загинах! Защото съм човек с нечиста уста… и очите ми видяха Царя, Господ Саваот“ (Ис. 6:5).
Нашите усилия
Грешният човек не може да види Светия Бог. Докато живеем сред страдания, грях и мъка, докато в сърцето ни има бунт срещу Бога, можем да Го видим само в пророчествата, в символите – като отражение. Но съзерцанието на Светия, в пълния смисъл на думата, ще бъде възможно само във вечността, в новия Йерусалим: „ще Го видим както си е…“ (Йоан 3:2); „ще видят лицето Му… и нощ не ще има там“ (Откр. 22:4-5).
Чистото сърце прилича на сърцето на малкото дете – то не познава злото, но не познава и доброто. Това е сърце, което е още напълно прозрачно. Като гледаме невинните очи на бебето, понякога толкова ни се иска да станем така неосквернени, така прозрачни. Открити за небето, за Бога. Или да опазим децата си в това състояние. Но дали е възможно? Може ли за цял живот да останем неопетнени, неопорочени?
Човек винаги се е стремял да постигне това. Първите опити предприемат самите родители, ако, разбира се, са вярващи. Да учиш децата на Божиите заповеди, на християнски песни и стихове от Библията – това е прекрасно и може да създаде у тях една добра християнско-нравствена опора за бъдещия им живот.
Още по-важен е юношеският период, когато децата започват да търсят собствени ценности. Тогава освен семейството и неделното училище вече им въздействат интензивно училището, приятелите, собствените им хормони. Много от онова, което са научили до този момент, се поставя под въпрос. Светогледът на юношите нерядко е подложен на силни сътресения. Но ако в тази възраст ги обградим с особено внимание, ако им дадем правилно разбиране за вярата, ако им покажем християнството като нещо прекрасно и ценно, у тях може да се изгради надежден защитен слой. „Как момък ще запази в чистота пътя си? – Като пази себе си според Твоето слово“ (Пс. 118:9).
От това сърцето няма да стане чисто като при малкото дете, но в значителна степен ще бъде по-защитено. Тъй като в тази възраст децата започват да излизат от непосредственото влияние на родителите, много е важна работата с тийнейджърите в църквата. Това служение трябва да бъде преразгледано, и да се поеме от най-способните, най-добрите и най-посветените служители. Нужно е те да изпитват истинска любов към тийнейджърите, да разбират душата на децата и да са готови да ги изслушат и да им помогнат.
Статистиката сочи, че решенията, взети в юношеска възраст, са най-дълготрайни и най-стабилни. С други думи, ако тийнейджърът усвои определени християнски ценности, те ще му влияят цял живот, каквото и да стане с него в бъдеще. Защитният слой ще действа.
Но после човекът пораства и най-вероятно някой ден ще бъде принуден да остави обичайната атмосфера, родителския дом, кръга от приятели. Ще се сблъска с нова среда, нови въпроси, нови изкушения. Тогава започва борбата за самостоятелно оцеляване. Защитеното сърце е подложено на силни атаки.
Богобоязливото сърце се страхува от тези атаки, страхува се от поражения. Затова предприема различни опити да се предпази и защити. Прибягва до строги правила за поведение и още по-строги закони, до напористи наставления от страна на вярващите и съответни изпитания на светостта, до още по-голямо отдалечаване от „света“.
Още от IV в. стотици аскети започват да търсят методи за укротяване на плътта. Те използват вериги, самобичуване, живеят на стълбове, в пещери, в пресъхнали кладенци. А раздаващото се от тях зловоние се смята за признак на особена духовност.
Но дали това води до желания успех? Св. Йероним в страха си от мъките в ада се уединява в пустинята. По-късно в едно от писмата си той предава своите преживявания: „Въпреки че ме заобикаляха само скорпиони и диви зверове, през цялото време ми се струваше, че около мен танцуват момичета. Моето лице беше бледо, тялото ми отслабено от пост, но духът ми гореше от желание, а в тялото си усещах пламъка на въжделението. Така лежах седем дни безпомощно пред нозете на Христос и ги обливах със сълзи.“
После се появяват манастирите. Там мъжете и жените водят монашески живот, отделени от света, за да могат в пълно уединение да се задълбочат върху изучаването на Божията воля. Но безкрайните епитимии, бдения и много други упражнения също не довеждат до желания резултат. Природата на човека не се променя, сърцето му не става по-чисто.
Истинското положение
Нека се върнем към псалмопевеца Давид. В Пс. 50 той ни дава възможност да надникнем в неговото съгрешило, но жадуващо очистване сърце. В живота си той показва широк спектър от способностите на своето сърце: прелюбодеяние, предателство, убийство, интриги. Оказва се, че е способен на всичко това. Както между другото и всеки от нас. Пророк Натан го изобличава. Тогава вече той не се опитва нищо да доукраси, нито да скрие: „…Беззаконията си съзнавам и моят грях е винаги пред мене. Пред тебе, пред Тебе едничкия съгреших и лошо пред Твоите очи извърших…“ (Пс. 50:5-6). Давид осъзнава злото, което живее у него, разбира на какво е способен. Той дори отрича чистотата на детското сърце: „В беззаконие съм заченат“ (ст. 7). От друга страна, Давид признава правотата на Бога: „Ти си прав в Твоята присъда и чист в Твоя съд… и вътре в мене ми яви мъдростта Си“ (ст. 6, 8). Каквато и присъда да произнесе Бог, Той ще бъде прав.
От едната страна е светостта на Бога, а от другата – грешното сърце на Давид. В тази ситуация Давид предприема най-правилното: той не търси извинение, не обещава да се поправи, не казва, че това повече няма да се повтори. А се обръща към самия Господ за помощ. Давид разбира, че само Бог може да го промени „Помилвай ме, Боже, по голямата Си милост и по многото Си щедрости изглади беззаконията ми. Много пъти ме умий от моето беззаконие и очисти ме от моя грях… Поръси ме с исоп и ще бъда чист; умий ме и ще бъда по-бял от сняг“ ( ст. 3-4, 9).
Това е вопъл на отчаяние, вик на изморен от самия себе си и от собствената си порочност човек. Тук той ми напомня за Яков, който казва на Бога: „Няма да Те пусна, докато не ме благословиш“ (Бит. 32:26). Давид е сломен от собствената си греховност, затова търси изход при Бога: „Прави с мен каквото искаш, само ме промени! Повече не искам и не мога така.“
Най-прекрасното обещание
Следва най-важната молба на Давид към Бога, кулминацията на неговата молитва: „Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух обнови вътре в мене“ (ст. 12). Ето къде е коренът на проблема.
Дали Бог е чул неговата молба и я е изпълнил? Блаженството за чистите по сърце, които ще видят Бога (Мат. 5:8), се отнася преди всичко за вечността. Там ние наистина ще видим Бога. А дали ще Го видим на земята? Нима желанието ни да Го видим ще остане само един копнеж?
Не. Бог може да бъде видян в заобикалящия ни свят. Ап. Павел пише, че Бог е познаваем и се разкрива, когато се вглеждаме в Неговото творение: „Онова, което е невидимо у Него, т.е. вечната Му сила и Божеството, се вижда още от създаването на света чрез разглеждане на творенията“ (Римл. 1:20). Човекът с чисто сърце може да види Господ в заобикалящия го свят, в красотата на залязващото слънце, във величието на планините и простора на полята. Всяка мравка предизвиква у него желание да слави Бога. Той вижда не само творението, а и Твореца и се покланя на Него.
Освен това, ако имаме чисто сърце, може да видим Бога в нашия ближен. „Доколкото сте сторили това на един от тези Мои най-малки братя, на Мене сте го сторили“ (Мат. 25:40). Господ се отъждествява с бедните, гладните, болните, самотните, чужденците около нас и очаква нашата реакция. Той не иска да оставаме равнодушни към чуждата нужда, към мъката в този свят. Защото там, където страдат хора, там страда и Той. И Неговата воля е ние да бъдем съпричастни, тези страдания да предизвикват у нас положителни действия. Хората с чисти сърца виждат повече, обичат по-силно и действат по-активно.
Чисто сърце у нас може да сътвори само Господ, но ние сме тези, които трябва да копнеем за това. Ето защо Господ се обръща към нас с думите: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога!“
Борис Зудерман
