Брат

От половин година животът на Анатоли Павлюченко се бе изменил напълно. Събитията го дърпаха едно след друго като жесток кукловод и той така и не можа да осъзнае какво се случи всъщност и най-вече – как. Знаеше само, че сега вместо в легло спеше в кален окоп, вместо от будилник се събуждаше от постоянен артилерийски обстрел няколко пъти през нощта и вместо сутрешно кафе пиеше ръждива чашка вода, която трудно се намираше в града, от една седмица почти напълно обкръжен. Но както всеки войник, той бързо привикна към новия начин на живот и престана да си задава каквито и да е въпроси. Изпълняваше заповеди и живееше ден за ден с мисълта да не бъде улучен и с надеждата, че скоро всичко ще приключи.

Полето около града, в който се намираше неговата рота, беше осеяно с разбити танкове, бронетранспортьори, изоставени камиони и десетки разпръснати трупове. Стратегически то се оказа ключова местност както за украинската армия, така и за донецките опълченци, които хвърляха всички сили за една от най-решаващите битки във войната. Много от къщите бяха съборени и опожарени. Голяма част от мирните жители бяха успели да избягат още в началото на конфликта, но имаше и останали болни, стари или хора, които отказваха да напуснат родното си място. Беше началото на февруари. Източна Украйна бе скована от страшен, мразовит вятър, който разсичаше кожата на войниците въпреки тяхната нова зимна екипировка. Отделението на Анатоли бе позиционирано в западното крило на окопната линия. Другарите му тъкмо се приготвяха да отворят консервите си за закуска, когато дотича сержант Беляев.

• Момчета! – започна той. – Очаква се днес да е тежък ден. Има сведения, че опълченците се готвят за масирана атака откъм нашата страна. Трябва да се отбие на всяка цена, защото главното командване обещава подкрепление утре или вдругиден.
• С какво да я отбиваме тая атака? – възмути се Генади. – С ножове?
• Ако трябва, и с ножове ще я отбиваме – отсече Беляев.
• Да не е онова подкрепление, дето ни го обещаваха преди месец? – ухили се Андрей на сержанта.

 Отделението се засмя.

• Шегите настрана. Проверете си останалите амуниции и се подгответе за бой – сержантът се обърна и закрачи нататък.

Дълго гледаха след него. Един по един всички грабнаха консервите си и отидоха по местата си. Анатоли извади снимката, която майка му бе дала на сбогуване, целуна я, сложи я във вътрешния джоб на куртката си и се настани до картечницата. Степан легна до него, отвори табакерката, която винаги носеше със себе си, и предложи на Толик цигара, но той отказа да вземе.

• Не мисля, че е много умно да пушиш сега. Някой снайперист ще ти пръсне кофата – предупреди го Толик.
• И без това ще ми я пръснат, рано или късно. Поне да си умра на спокойствие – захили се Стьопа, драсна клечка кибрит и запали цигарата си. – Я дай да видя снимката.
• Каква снимка?
• Е тая, дето я прибра току-що.
• Ааа – Анатоли бръкна отново в куртката си и му я подаде.

Беше цветна снимка, на която се виждаха красива руса жена, мъж с бяло, продълговато лице и кестеняви коси и две русоляви момчета на седем-осем години. Едното беше по-високо.

• Не си ми я показвал досега. Това си ти, нали? – Стьопа посочи по-високото момче.
• Да.
• А другият?
• Иван. По-малкият ми брат.
• Още тогава е бил красавец. Сигурно момичетата го преследват – усмихна се Степан.
• Не знам – отговори сериозно Анатоли. – Оттогава не съм го виждал.
• Как така?
• Нашите се разведохa. Майка ми взе мен, а Иван го взе той.
• Е не поддържате ли някакъв контакт?! Баща ти не е ли искал да те вижда? – учуди се Стьопа.
• Не е искал да вижда майка ми. Просто отпрашиха нанякъде. Нали знаеш… омразата към един понякога е по-силна от любовта към друг.
• Тъпа работа.
• Мислил съм си – продължи Анатоли – да взема да ги потърся след войната. Ама надали ще свърши някога. Вече половин година, откакто подписаха примирие, а се бием, сякаш подписите са били с молив.
• „На скъпия ми син Анатоли. За спомен. От мама…“ – прочете Степан красивия почерк на гърба на снимката.

Върна я на Толик, извади изпушената наполовина цигара от устата си, загаси я и я метна настрани. Сержант Беляев идваше към тях. Той им каза, че атаката най-вероятно ще започне до петнадесет минути. Анатоли се наведе и стисна здраво дръжката на картечницата. Степан презареди автомата си, премести се на мястото, от което трябваше да поддържа картечната лента, и сякаш усещайки нещо нередно, се обърна и погледна в очите приятеля си, с когото от самото начало воюваха заедно.

• Прощавай, ако има нещо, брат ми – откакто се запознаха, той за пръв път казваше нещо подобно.
• Какви ги дрънкаш? – изхока го Анатоли. – Ще ги отупаме набързо и ще си ходим.
• Не бе – Степан се усмихна със странен, ироничен поглед, – аз просто да си кажа.
• Стига глупости. Стягай се.

Небето беше покрито с черни, зимни облаци, сякаш се смрачаваше, въпреки че бе само десет сутринта. Леденият вятър се впиваше в изморените им, измъчени лица. Полето мълчеше. Дори вятърът като че ли не искаше да го обезпокоява и минаваше някак отстрани. Може би защото се бе превърнало в гробище. А всеки знае, че на гробището трябва да е тихо. Освен войната. Тя не се съобразява с никого…

Оглушителен вой прониза местността. Всичко наоколо бе огряно от десетки светлинни лъчове, последваха удар след удар, които разтресоха цялата окопна линия. Степан и Анатоли паднаха на земята и запушиха ушите си. Буци кал се пръскаха и се сипеха навсякъде около тях. Чуха се и първите викове на ударените от шрапнел. След минута затишие Анатоли се изправи и отново зае позиция. Четири танка се бяха приближили на около двеста метра до окопите и обстрелваха картечните гнезда, за да освободят пътя на пехотата. При всеки залп той навеждаше глава и моментално продължаваше обстрела. От тила се чу изстрел от ръчен противотанков гранатомет, който за щастие на Толик попадна в целта. Един от танковете беше отстранен. Картечниците, които не бяха засегнати от противника, разсичаха пътя на пехотата и не й позволяваха никакво движение напред. Неочаквано останалите танкове спряха, обърнаха се и се изпариха от погледа заедно с пехотата. Никой не вярваше, че атаката е отблъсната. Всъщност, както обобщи по–късно сержант Беляев по данни на командването, това изобщо не е била масираната атака, която всички очакваха, а някакъв стратегически ход. Анатоли продължаваше да стиска дръжката на картечницата и втренчено гледаше напред.

• Е, видя ли, Стьопа? Нищо работа – засмя се той и се обърна да поздрави приятеля си.

Но вместо на радостния му отклик стана свидетел на грозна картина. Степан продължаваше да държи лентата в ръцете си, облегнат на стената на окопа, втренчил очи в небето, с отворена уста, от която се стичаше струя кръв. В корема му се бе забил шрапнел от дъските, които служеха за подпора на гнездото.

• Не… Не… Не така. Не така, момчето ми… Не… – Анатоли затвори очите на приятеля си.

Избърса кръвта от лицето му. Погали челото му, след което хвана картечницата и викайки, започна да стреля към вражеските позиции: – Защо, проклетници?! Защо…

Момчетата от отделението дотичаха бързо и след като видяха станалото, хванаха Толик и откъснаха оръжието от ръцете му.

• Стига, Толя, стига! Вече нищо не можеш да промениш – опитаха се да го успокоят те.

Анатоли свали каската си, приклекна, облегна се на задната окопна стена и покри с ръце лицето си. В душата му досега не бе имало чувство като това, което го връхлетя в този момент, – истеричният гняв сякаш изгаряше сърцето му и се стремеше да излезе навън, за да се прояви с цялата си сила, подклаждан от скръб до неизмерима болка. Опита се да го потисне и да се концентрира върху нещо друго, но не успя. То се отприщи със страшна сила, оттласна се към главата му и Анатоли горчиво зарида. Момчетата го оставиха намира, защото знаеха, че в такива моменти думите не помагат.

Следобяд дойде бригадата, която прибираше убитите. Винаги я съпровождаше отец Никанор, който изричаше заупокойна молитва за всеки загинал. Той навестяваше често войниците и бързо спечели тяхното приятелство. Неведнъж при възникнал проблем те се обръщаха към него за съвет.

• Господи, прости, Господи, помилуй! – завърши отецът молитвата си, прекръсти Степан, след което даде знак на момчетата.

Те взеха трупа и се насочиха към гробището.

• Отче, ще отмъстя за Степан. И ще отмъстя жестоко.

Отец Никанор се обърна:

• Питаш ли ме, или ми го заявяваш?
• Зъб за зъб, око за око. Не беше ли така? – Анатоли се вгледа в отчето.
• Така е, Толик, прав си – отец Никанор седна до него. – Разбирам те. Човек търси правото най-вече тогава, когато е онеправдан. Ето, ти си онеправдан – убиха приятеля ти – и търсиш правото си, и го търсиш с право. Всеки търси правото си и от това разбираме, че има зло. Ако нямаше зло, нямаше да има и право. Проблемът е, че правото не е способно да се справи със злото. Ще отнемеш нечий живот, както казваш, око за око, защото правото е на твоя страна. Но няма да спреш нито злото, нито войната, защото правото вече ще е на страната на тия, които си убил, и техните другари ще търсят твоята смърт. Смъртта ти ще бъде откуп за правото. За същото право, което е било на твоя страна.
• Тогава как ще спрем злото, ако не с правото? – запита Анатоли.
• Като не го продължаваш ти самият. Не искаш да те лъжат, не лъжи. Не искаш да ти изневеряват, не изневерявай. Не искаш да те убият, не убивай. Ако искаш да ти се прости, прощавай. Ако искаш да те обичат, обичай. Постъпвай с всеки така, както би искал той да постъпва с теб. Това го е казал Христос и силно вярвам, че е бил прав. Да изпълняваха всички хора това, войни нямаше да има и злото щеше да е на изчезване.
• Ти сега какво искаш – да не отмъстя или да дезертирам?
• Аз нищо не искам. Ти искаш.
• Какво искам?
• Отговор – отец Никанор се изправи.
• Не мога нито да спра войната, нито да не отмъстя – добави Анатоли, като се взираше в пръстта.
• Можеш да спреш твоята война, но не искаш, защото чувствата ти не те оставят намира. Но знай, че мъстта е невярна любовница. Днес ще бъде в обятията ти, а утре ще ти забие нож в гърба…

Втора атака така и не последва. Разузнаването разбра, че врагът е започнал предислоциране на силите поради тежки боеве в друга част на фронтовата линия. Но артилерийският обстрел не спираше денем и нощем. Бе дадена команда да се изкопаят допълнителни траншеи и да се ремонтират неизправностите в бойните машини. В следващите няколко дни Анатоли беше ангажиран с изпълняването на заповедта. Мислите за Никанор, които му подсказваха, че може би свещеникът е прав, го посещаваха от време на време, но той ги отблъскваше. За него войната беше война и сега той бе част от нея. Твърде много жертви бяха дадени, за да се откаже точно сега. Много от приятелите му, включително Степан, платиха с живота си, за да опазят родината. Пред тях той нямаше никакво право да се отказва.

След седмица дойде очакваното подкрепление, но с големи загуби, защото коридорът, който свързваше града с останалата част от страната, бе твърде тесен и се обстрелваше винаги, когато някой дръзнеше да мине по него. Въпреки това отделението, а и самият Анатоли се окуражиха. Освен амуниции получиха хранителни продукти и топли одеяла, което бе много важно за войниците, подложени на глад и изтощение вече две седмици. Мястото на Степан до Анатоли зае Генади Стрижков. Висок, мускулест младеж, с изпъкнали скули и руса коса – един от най-добрите и най-обичани бойци на ротата. Двамата се разбираха отлично, тъй като бяха от един град и се познаваха добре още преди войната.

• Помниш ли как веднъж след училище палихме пиратки пред магазина на чичо Серьожа пияницата? – попита Анатоли, когато двамата бяха седнали да вечерят.
• Ха, да! В паметта ми се е запазило кристално ясно изражението му, когато излезе да ни се кара.
• А след това как ни гонеше с пушка, когато не спряхме да гърмим? – продължи Толик.
• Изкара ми акъла тоя дъртак – и двамата се засмяха.
• Ама беше забавно.
• Ех, къде отлетяха тия години! Я ни виж сега. И да искаме, не можем да избягаме – въздъхна Гена.
• Само дето тоя път пушката е насочил не Серьожа пияницата, а обучени убийци.
• Все едно ние не сме същите.
• Ние сме убийци, ама не обучени – двамата отново се засмяха.
• Тъпото е, че убиваме своя собствен народ – добави Стрижков. – На кого е нужна тая глупост?
• Това изобщо не е наш народ. Тия са москали – мислят си, че могат да си врат носа навсякъде, дето не им е работа.
• Москали… А москалите какви са ни? Да не би да не са ни братя?
• Никакви братя не са. Брат никога не би постъпил като тях. Братът никога няма да ти забие нож в гърба.
• Това е политиката. Аз ти говоря за обикновения народ. Ей за тия войничета, дето са ги изпратили, както са изпратили и нас. Нима не са същите? Говорим на същия език, вярваме в същия Бог, имаме почти една и съща история.
• Абе ти да не ги защитаваш? – възмути се Анатоли.
• Не ги защитавам, но си задавам въпроси. Гледай колко хора измряха за нищо. Колко семейства останаха без покрив! Колко деца останаха сакати до живот! За какво? – отвърна Генади.
• На война въпроси не се задават. Убивай, за да не те убият, и толкоз.
• Нещо много си се променил, откакто убиха Стьопа. Станал си зъл.
• А ти говориш като жена, не като войник. Нещо много си се размекнал.
• Остави. Да говорим за друго – предложи Стрижков.
• Едно последно нещо ще ти кажа. Брат ми е само този, който се бие до мен. Друг брат нямам…

 

Разбраха се да се сменят на пост след пет часа, вместо след определените два, тъй като накъсаният сън ги изтощаваше още повече. Генади обикновено взимаше смяната от десет до три, а Анатоли – от три до осем. Една вечер, два дни след пристигането на подкреплението, двамата заеха своята позиция, която бе същото картечно гнездо, където Степан бе убит от шрапнел. То бе второ по ред в окопната линия. На двадесет метра източно от тях се намираше третото картечно гнездо. Там заеха позиция Андрей и Костя. Първото картечно гнездо – на запад, където свършваха окопите, – бе най-зле защитено. В него имаше двама новодошли, които Анатоли не познаваше. С Генади тая вечер говориха до десет и половина, после Анатоли си легна, за да вземе своята петчасова доза сън.

            Събуди се от някакъв глух звук. Стрижков се бе строполил на земята. Анатоли се огледа и видя непознат силует в украинска униформа да прави знаци с фенер към вражеските позиции от поста на Генади. В гнездото на Андрей и Костя също бе застанал човек и даваше подобни знаци. Анатоли бе оставил автомата си точно до крака на човека, затова извади ножа си, но чу стъпки. Обърна се и видя трети войник да се задава от първото картечно гнездо. Той подмина второто и се запъти към третото. Анатоли оставаше невидим, тъй като бе решил да свали каската си и да се завие с брезента, с който покриваха кашоните с боеприпаси. Когато третият отмина, Анатоли се приближи безшумно до силуета на човека, който бе убил Генади, запуши устата и носа му с лявата си ръка, а с дясната рязко преряза гърлото му. Взе автомата, огледа се и се запъти към третото гнездо. Провери дали предпазителят е махнат, притаи дъх и надникна вътре. Костя бе мъртъв. Войникът, който се бе задал от западната зона, тъкмо излизаше и продължи напред. В същия миг Андрей, който явно също беше заспал, изскочи от ъгъла на разклонението и го простреля в рамото. Анатоли насочи оръжието си към останалия в гнездото и без да се замисля, стреля от упор в гърба му.

• Хубава работа, един път не ми дадоха да се наспя – Андрей се ухили. Той обичаше да пуска шеги дори в най-критични моменти.
• Вържи го – Анатоли посочи простреляния в рамото, когото Андрей веднага бе обезоръжил и държеше на прицел.

Анатоли погледна вражеските линии. Към окопите безшумно се приближаваха няколко десетки войници. Той хвана картечницата и започна мощен обстрел. През това време от другата част на окопите се бе притекла помощ. Останалите две картечни гнезда моментално бяха поети от други. Смъртта на Костя и Генади разкървави още повече желанието на Анатоли за мъст. Той стреляше с настървение и се наслаждаваше на падащите като пречупени тръстики врагове…

Когато всичко приключи и нямаше по кого да стреля, се сети за пленника, който бе виновен за смъртта на Стрижков и Костик. Той седеше сам с вързани на гърба ръце. Някой се бе постарал да превърже рамото му. Анатоли го хвана за косата и го повлече след себе си. Спря се до тялото на Костик и започна да крещи:

• Знаеш ли кой е това?! Знаеш ли кого убихте!? Този ми е брат! Убихте брат ми! – Анатоли го удари с ботуш през лицето.

Пленникът падна в калта и уплашено се изправи, очаквайки втори удар.

• Моля те, недей. Моля те! – застена той.
• Какво се молиш?! А когато ги убиваше? Тях може, а теб – не, а? – Анатоли пак го хвана за косата и го доведе при Генади, когото още не бяха покрили с одеяло. – А това знаеш ли кой е?! И този ми е брат! Брат! – той се разрида и от това се ожесточи още повече, защото мразеше да проявява слабост пред другите.

Хвана главата на пленника и отново я удари с войнишкия си ботуш.

• Не, моля те, недей! – от войник той за минута се бе превърнал в малко, нищожно момче.

Тялото му се разтрепери, очите му се изпълниха със страх, лицето му се сви от болка и напиращи сълзи.

• Няма недей! – извика Анатоли. – Вече и Бог не може да те спаси! – той нанасяше удар след удар, докато жертвата вече не можеше да се изправи.

Въпреки това Анатоли продължи да забива ботушите си в тялото и главата му.

• Ей, ей, ей! – извика Андрей – Какво правиш? Ще го убиеш! – Анатоли продължаваше въпреки възгласите отстрани. – Чуваш ли? Ще го убиеш! Спри! Няма смисъл, Толя! Недей, чуваш ли? – Андрей го обгърна с ръце и го оттласна назад.

Пленникът лежеше безмълвно. Андрей се наведе и се опита да го изправи, но тялото бе безжизнено. Той напипа вената на ръката – пулс нямаше. Наведе ухо до сърцето му. Бе мъртъв.

След час сержант Беляев нареди на Анатоли и Андрей да приберат документите на убитите сепаратисти. Все още бе нощ, затова използваха фенер – Анатоли го държеше, а Андрей се занимаваше с преджобването. Първите двама имаха украински паспорти. Родени бяха в един от разбунтувалите се главни градове на опълченците. Друг бе случаят с мъртвия пленник.

• Я виж какво имаме тук. Този е бил москал – каза Андрей.
• Гнида! – отсече Анатоли.

Андрей поразтършува още малко из дрехите му:

• Я светни тук, че май намерих нещо.

 Анатоли приближи фенера към пленника.

• Плик – Андрей го отвори. В него внимателно бе сложена снимка, вероятно със семейството на убития. – Може да ни е враг, но признай, че майка му е много красива.

Анатоли взе снимката, насочи фенера към нея, но я изпусна. Намери я отново, паднала в калта. Вдигна я и я избърса в гърдите си. Майката на убития наистина бе красива. Най-вероятно надписът на гърба на снимката също бе от нея. Анатоли приближи фенера и с треперещ глас прочете:

• „На скъпия ми син Иван. За спомен. От мама.“

 

Небето бе покрито с черни, зимни облаци сякаш се смрачаваше, въпреки че бе едва осем сутринта. Студът изпиваше лицата на войниците и като че ли искаше да ги накара да заплачат. Действително, в очите на повечето от тях се виждаха сълзи. Но само в очите на един те бяха искрени. Той бе коленичил до все още отворения ковчег и галеше русите коси на покойника, чието лице, изваяно като от божествен скулптор, сега бе обезобразено и почти неразпознаваемо.

• Брат… – изстена коленичилият, целуна мъртвеца по челото и даде знак на другарите си.

Момчетата вече бяха готови с дупката и сложиха ковчега в нея. Отец Никанор прекръсти гроба за последен път. Те хванаха лопатите и започнаха да зариват.

Гробището мълчеше. Дори вятърът като че ли минаваше някак отстрани, защото всеки знае, че тук трябва да е тихо. Освен войната. Тя не се съобразява с никого…

Богдан Иванов