
Повествованията от Новия Завет изобилстват с контрасти: дванадесет ученици, но един от тях е дявол; Христос е разпънат на кръста, чист и царствен, но от двете Му страни са разбойниците. Така и в 15 глава на Евангелието от Лука прекрасната картина, описваща завръщането на блудния син, е помрачена от буреносен облак – образа на по-големия брат. Но с подобно съчетание на контрастите се преследва не само художествена цел. Съпоставката между двата характера – на блудния син и неговия брат – има дълбок духовен смисъл.
Най-общо греховете могат да се разделят на два вида: грехове на плътта или страстта и грехове на душевното настроение или характера. Пример за грехове на страстта в Новия Завет е блудният син, а за грехове на характера – по-големият му брат.
На пръв поглед именно малкият брат е тъмното петно в картината. Той е потънал в грехове, опозорил е себе си и своите близки. Хората виждат в него съчетание на всичко най-лошо в човешкото сърце и го противопоставят на къщовника – по-големия му брат. Но това е напълно погрешно. По-лошият от двамата е по-големият. Често съдим за греховете по външния вид. Разпределяме ги според класификацията, установена в обществото. Най-грубите грехове слагаме на първото стъпало от стълбата, на по-високите стъпала разполагаме по-дребните грехове, после стъпалата започват да се размиват в нашите очи и изчезват в пространството, така че по-голямата част от прегрешенията остава неясна.
Ние нямаме специални прибори, с които да определим тежестта на греховете. Градацията на греховете е наше собствено изобретение. Възможно е да се заблуждаваме. Всъщност изтънченият и скрит грях, който привлича повече нашата паднала природа, би трябвало да ни се струва по-унизителен от който и да било друг. Но според хората грехът на по-големия брат е просто дреболия, минутно лошо разположение на духа, за което не си струва да си спомняш. Христос обаче е сметнал за нужно да го посочи.
По-големият брат – трудолюбив, търпелив, послушен (нека отдадем дължимото на неговите достойнства) – се прибира вкъщи след тежката работа на полето. Години наред всяка вечер, както и днес, той се прибира с капки честна трудова пот на челото, с натежали от умора ръце и крака, но с леко сърце: изпълнил е дълга си! Доста често обаче, когато приключи трудовият ден, свършват и самообладанието на човека, и отговорността му за неговия собствен нрав. А изкушения най-често срещаме тогава, когато най-малко сме подготвени за тях. Така и онази вечер, докато приближава към дома си, големият брат чува весели гласове, песен и ритъм на танци – съвсем необичайни звуци в тяхното тихо, скучно жилище. „Брат ти се върна – му казва слугата – и баща ти закла за него угоеното теле“. Брат му! Колко са тъгували за него! Накрая молитвите на семейството са чути и избягалият немирник се е върнал под родителския покрив! Но по лицето на по-големия брат не се вижда радост, напротив, то е по-мрачно от облак. „Брат ми – мърмори той през зъби, – този безделник и гуляйджия! И за какво са вдигнали празненство? Никога никой не е помислил да направи нещо подобно за мене. А казват, че добродетелта се възнаграждава! Ще им покажа аз какво мисля за цялото това веселие! За мене никога не са канили нито един от приятелите ми, а за посрещането на този бродяга от далечна страна, от коритото на свинете, са се събрали всички съседи!“. И той се разгневил, и не искал да влезе.
„Какво дете!“ – може би ще кажем ние. Но това е повече от детинщина. Този буреносен, греховен облак, който се трупал през целия живот на по-големия брат под обвивката на добродетелите, изгарял душата му с ревност, гняв, гордост, липса на милосърдие, жестокост, високо самочувствие, мрачност, обидчивост, инат и множество други съставки на лошото разположение на духа. Но този вътрешен ад често предизвиква у хората просто снизходителна усмивка. „Това е само пристъп на избухливост – казват те, – мимолетно разколебаване, леко облаче“. Облачето обаче е съставено от капки. А тези капки говорят, че някъде дълбоко в душата на по-големия брат бушува цял океан, мътен и злобен.
Ето защо лошото разположение на духа има такова важно значение. Не само по себе си, а като илюстрация на характера, който се открива чрез него. Появяващата се периодично треска говори за постоянен скрит недъг в организма. Случайният мехур на повърхността на язовира означава, че на дъното има гниене. Точно така и скритите свойства на вашата душа говорят за себе си въпреки волята ви. Избухването на вашия лош характер е проблясък на мълния, която разкрива цяла серия гнусни скрити грехове.
Но това, което особено ни поразява, когато изучаваме греховете на нашия характер, е тяхната странна съвместимост с висши нравствени качества. По-големият брат несъмнено бил човек на нравствените правила. Преди много години, когато баща му разделил имуществото между синовете си, той имал пълната възможност, ако поиска, да пътешества, да види света, изобщо, да се наслади на живота. Но като добър син той избрал живота в бащината къща. Този остарял дом станал неговият свят, а възрастният му баща – най-близкият му приятел. По-големият син бил дясната ръка на баща си, утеха и радост в неговата старост. Бил пример на трудолюбие за неговите слуги, образец на справедливост и пестеливост за съседите, почтен млад човек пред цялото село. Затова лошият характер изглежда още по-тъжно и уродливо у такъв прекрасен човек.
Това обстоятелство ни кара да се замислим над ценността на онова, което наричаме добродетел. И колко жалко, че не разполагаме с мерило за истинска оценка на хората, които се явяват образец на всички добродетели. Известно е, че добродетелите могат да бъдат действителни или само илюзорни, също както и пороците – понякога те са действителни, макар и скрити: някои хора не се отклоняват от правия път само защото ги е страх. Те просто не се решават да извършат едно или друго престъпление и така да загубят репутацията си, да излязат от коловоза, да скъсат с обществото, да си навлекат всякакви беди. Ето защо хора, които са доста грешни, запазват своята външна нравственост.
И обратно, сред блудните синове понякога се срещат характери със своя красота. Хората, признати от общественото мнение за безнадеждно паднали, изненадват с благородство на характера, доброта и мекост. Неслучайно Господ Иисус заявява: „Истина ви казвам, че митарите и блудниците ще ви изпреварят в Божието царство“ (Мат. 21:31).
Има два вида грехове, но не всички хора са подложени на двата едновременно и с този факт се обяснява съвместимостта на добродетелния живот с лошия характер. Обикновено казват хората: „Не е възможно толкова много лоши неща да се крият в човека, в когото забелязваме само добро“. Колко често в защита на свадливия човек чуваме, че е въплъщение на кротостта, ако го опознаем отблизо. Същото се отнася за избухливите: в нормално състояние те сякаш са образец на мекост и деликатност.
Ние прощаваме на човека недостатъците на характера му, тъй като той като цяло не е толкова лош, както се говори за него. С една дума, задоволяваме се с желанието хората да бъдат до известна степен добри. Лошият характер – това е грехът на добродетелните хора. Притчата на Христос за по-големия брат очевидно се отнася за добродетелните. Тя цели „добрите“да станат най-добри.
Нека видим сега как лошият характер се отразява на разсъдъка и религиозната природа на човека. Решенията, които взимаме в разгара на гнева си, винаги са плод на това раздразнение и често са неоснователни. Взели сме неправилно, необмислено решение, но упорито държим на него. Най-вероятно по-големият брат, веднага след като обърнал гръб на домашното празненство, в душата си се е нарекъл глупак. Но той упорито повтарял: „Няма да отида!“ и нито молбите на баща му, нито осъзнаването за нелепото му поведение можели да го разколебаят. Изкушението кара човека да взима необмислени решения, после да предприема ненужни действия, а след целия вдигнат шум не му остава нищо друго освен да съобразява по-нататъшното си поведение с първия порив. Ето го истинското въздействие на лошия характер върху разума. Резултатите от такова поведение са пагубни не само за нас, но и за другите. Една от особеностите при греховете на характера е, че тяхното най-пагубно въздействие е върху околните. Тъй като лош характер проявяват най-вече силните, слабите трябва не само да понасят тяхното лошо разположение на духа, а и да скриват своето мнение, като прекарват целия си живот в изпълнение на нещо, което смятат за каприз. С течение на времето всичко това развращава слабите, като ги учи на фалш. А когато тази практика се прилага и във възпитанието, резултатите са повече от пагубни.
Преди всичко, разбира се, по-големият брат развалил собственото си настроение. Може да си представим какъв срам е изпитал, когато дошъл на себе си. Но тези изблици на лошото разположение на духа не минават толкова бързо и безследно, както ни се струва на пръв поглед. Отвращението към себе си и срамът могат да дойдат веднага, но много други неща трябва да почакат. Например, ще почака молитвата: човек не може да се моли, когато в душата му цари злоба. Той трябва да прости на брат си, преди да иска от Господ прошка на собствените грехове.
И за бащата, и за гостите, и дори за слугите тази тягостна сцена до вратата не минала безследно и цялото им веселие и радост били помрачени. Но на един от присъстващите тя подействала десет пъти по-силно, отколкото на другите – това е върналият се брат. Можем да си представим какво е почувствал тогава. Вероятно е съжалил, че е решил да се върне. И се е запитал – не е ли било по-добре да пасе свинете, отколкото да понася грубостите на своя самодоволен и високомерен брат!
Да, често отблъскваме другите от християнството с нашия лош пример. Ние, които сме част от Христовата църква, често сме недостатъчно извисени душевно, за да се отнасяме правилно с хората, върнали се при Бога. Не ни достигат духовна чувствителност и приветливост. Ние се упражняваме във вярата, провъзгласяваме и защитаваме християнските принципи, но забравяме, че най-важна от всичко е любовта. Докато не кажат за нас: „Те са търпели дълго и са останали кротки. Не е лесно да ги разсърдиш. Всичко понасят и не мислят зло“, едва ли ще имаме влияние върху ближните си. Един жесток християнин е способен да отблъсне от вратата на рая стотици блудни синове. Любовта на Бога към окаяните грешници наистина е поразителна, но още по-изумително е Неговото търпение по отношение на вярващите с лош характер. По своята природа лошият нрав е грях срещу любовта. Трудно е да повярваме, но е така – няма по-голям грях в света от лошия характер. Ако той е грях срещу любовта, всъщност е грях срещу Бога, защото Бог е любов.
А сега нека поговорим за лечението на този грях. Християнството лекува всички недъзи – дори когато лошият нрав е вродено качество, наследствен недостатък. Ако християнството беше безсилно да направи това, то не би могло да отговори на нуждите на човечеството.
Нека видим какво е направил в притчата бащата, за да успокои големия си син. Обърнете внимание, че в началото той не се опитва да го убеждава. Обикновено се прави тази груба грешка – хората започват да убеждават разгневения. Никакви наши разсъждения, убеждения и доводи няма да помогнат, докато човекът е раздразнен. Проблемът произтича от областта на чувствата и бащата започва с тях. Ще дойде време, когато разумът ще влезе в своите права. Тогава на сина ще бъдат представени сериозните доводи срещу неговото поведение, посочени в последния стих на главата. Но преди всичко бащата се опитва да действа с любов.
Сине – казал бащата, – ти винаги си с мене и всичко мое е твое. Безсмислено е да се говори за мое или твое, когато имаш право върху всичко. На малкия син само теле, а на тебе – всичко!
Безполезно е да изкореняваш лошия нрав в себе си само със силата на волята. Мнозина от нас са се заричали хиляди пъти така, но със скръб са се убеждавали, че всички тези обещания потъват някъде още при първото изкушение. Душата може да бъде излекувана само ако в нея проникне великата Божия любов. Ако човек пусне любовта в душата си, неговото изцеление е сигурно. Ако не успее, остава безнадежден.
Завесата се спуска над притчата за блудния син, като оставя него вътре, а по-големия брат – отвън. За човека със злобно сърце е немислимо да бъде на небето – той ще развали рая за всички останали. Подобен човек може да влезе в Небесното царство само ако се роди отново. За да наследим рая, ние трябва да приемем рая вътре в себе си.
Но дори и сега на земята съществуват няколко вида рай, от които благодарение на лошия си нрав и прекомерните си изисквания ние сами изгонваме себе си. Това е раят на приятелството, на семейния живот, на църковното общуване, на духовното сътрудничество, на милостивото служение в полза на бедните, неуките и страдащите. На практика обаче поради някаква лична обида, поради това, че не ни харесва организацията на дадено дело, че някои сътрудници не са ни симпатични, че едно или друго не е по вкуса ни, ние нерядко следваме примера на по-големия брат, сърдим се и „не искаме да влезем“.
А всъщност „не искаме да влезем“, защото сме недоволни, душата ни е отровена и озлобена. Но тъкмо в това, че по своя воля „не сме влезли“, е най-тежкото наказание. Защото какво може да бъде по-тежко от това, да останеш „отвън“, да се почувстваш излишен, самотен, ненужен, без да обичаш никого и без никой да те обича?! Всеки грях помрачава в нас образа на Бога, но греховете на характера разрушават не само образа на Бога в нас, а и Божието дело, и човешкото щастие!
Хенри Дръмонд
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 2/2019 <<<