- ПРЕСВЕТАТА ТРОИЦА
Стигаме до основната християнска догма. Под догма разбираме вярване, което се приема не по пътя на разсъждението или материалното доказателство, а чрез вяра, т.е. доверие. В математиката например има аксиоми – основни истини, които не се доказват. Божието Слово ни разкрива великата истина за Пресветата Троица не защото можем да я разберем, а защото можем да се преклоним пред нея със смирение.
Понятието „Троица” не се среща в Библията. Приемаме го като откровение. Чрез него имаме възможност да надникнем в естеството на Бога. Ние вярваме в триединен Бог. А как може Той да бъде и единен, и троичен? Не сме способни да разберем това, но го вярваме. В живота ни има и други истини, които приемаме по този начин.
Един от видните църковни отци – блажени Августин – се разхождал по брега на морето и размишлявал върху догмата за Троицата. Докато вървял, видял едно момченце, което дълбаело дупка в пясъка.
– Какво правиш? – попитал Августин.
– Дълбая ново корито за морето. После ще го прехвърля там с кофичката.
– Добре – усмихнал се Августин и продължил разходката си.
Но изведнъж се плеснал по челото и възкликнал:
– Какво по-различно правя аз? Искам да прехвърля великото море – Бога – в моята малка глава!
Ако можем да разберем Бога, Той вече няма да е Бог, а идол, направен от човек. Ние не разбираме Бога с ума си, а вярваме в Него със сърцето си. По отношене на Троицата можем да си служим само с аналогии. Например водата ни е позната в три агрегатни състояния – твърдо, течно и въздухообразно. Но тя си остава вода. Предметите в пространството имат дължина, ширина и височина. Имат още вид, тегло, обем. Притежават различни характеристики, но същността им е една.
Църковната догма за Троицата е приета от Вселенския събор в Никея през 325 г. сл. Хр. На него участват всички църковни водачи и 300 епископи. Повечето от тях преди това са най-жестоко изтезавани по време на гоненията при император Диоклециан. По телата им личат ясните белези от мъченията.
Ние вярваме в Светата Троица, в триединния Бог. Всяко едно Лице в Троицата е еднакво с другите, но се отличава от тях по Своята дейност и в начина, по който се открива.
Имаме Бог Отец. Той е Творец, Създател на небето и земята. Поддържа космоса и продължава да твори.
Имаме Бог Син. Той идва на земята, за да се принесе в жертва за нас и да стане наш Спасител. Очакваме да се върне тук като Съдия.
Имаме Бог Свети Дух. Той е наш Утешител. Дух на светостта. Като чудна небесна сила Той се излива над Христовите ученици и създава Църквата.
Благословението на ап. Павел към Църквата ни разкрива Пресветата Троица (II Кор. 13:13). На първо място е поставена благодатта на Господ Иисус Христос. Тя е Божията себераздаваща се любов. Чрез Иисус Божията спасителна благодат се явява за всички хора. Той е отворената врата, през която имаме достъп до Бога. Ето основата на нашата вяра. Ето великата Божия милост! Греховете ни са опростени чрез страданието на Богочовека. Затова целият живот на вярващия човек е изпълнен с благодат. Така и трябва да служим на Бога и на ближните си – с благодат.
Бог Отец е Бог на любовта. Той толкова обиква света, че дава Своя Син като жертва за нашите грехове (Йоан 3:16). Понякога говорим за Божия гняв. Но той се побира в чаша. А любовта на Бога е океан. Тя се проявява не само към светлите ангели, а и към грешните хора, които Го мразят. Затова трябва да приемаме Божията любов със смирение.
Накрая идва общението на Светия Дух. Това е Божията утешаваща любов. Само любовта може истински да утешава. Присъствието на Светия Дух ни изпълва с дълбока духовна радост, сърдечна наслада и чудно блаженство. Ние живеем в Неговите обятия. Въпреки бурите християнският живот е покой в Бога.
Всъщност и ние, хората, като Божие творение откриваме у себе си характеристики на триединния Бог – разбира се, само в зародиш, при това преди всичко у вярващите.
Обичаме да творим, да създаваме нещо ново. Виждаме това особено ярко при гениите, откривателите, хората на изкуството, музиката, архитектурата, поетите, писателите.
Обичаме да бъдем полезни на другите, даже да се жертваме. Тук се открояват мисионерите, борците за свобода, народните будители.
Обичаме да насърчаваме отпаднали, да утешаваме отчаяни, да съчувстваме на страдалци. Международният „Червен кръст“ например е такава организация.
Блажени сме, ако не занемаряваме благородните стремежи, вложени от Бога у нас, а ги поддържаме и все повече и повече ги разпалваме.
- ЦЪРКВАТА
Понеже съм християнин, членувам в християнска църква.
Тя е събрание на хора, свързани с Христовата любов. На определено място и в определено време те идват на богослужение. Дело на Светия Дух, Църквата е основана от Господ Иисус Христос. Досега, през двете хилядолетия на съществуването й, никой друг не е претендирал да бъде неин основател. Някой може да ви каже, че Иисус не е живял. Има такива умници. Запитайте ги тогава: „А кой е основал Църквата?“.
Светият Дух присъства в Църквата. Тя живее и работи под Неговото покровителство и ръководство. Различаваме видима и невидима Църква. Видимата се състои от вярващи, които членуват в нея и участват, макар и невинаги, в богослуженията. Невидимата Църква се състои от истински вярващи християни, които поддържат жива връзка с Бога. Това са Божите избрани. Не всички, които посещават църква, са спасени. Но всички спасени посещават църква. Тях Христос ще приеме, когато дойде втори път на земята за Своята Църква.
Неимоверно чудо е, че Църквата още живее, и то с нарастваща сила. В определени периоди тя е подлагана на свирепи гонения, използвани са всякакви средства за нейното унищожаване. Но създадена не от човек, а от Богочовек, тя живее.
Чрез какво съществува Църквата? Чрез вярата, любовта, свидетелството, готовността за служение, страданието и саможертвата. Тя воюва и сега, като отговаря на омразата с любов, на злобата с търпение, на коварството с опрощение и молитва.
Църквата е Тялото Христово. Христос е неин Глава. Затова всички опити да се обезглави Църквата, са били напразни. Главата – Христос – не може да се достигне с никакви земни средства. Чрез Църквата Господ Иисус продължава Своите действия, разкрива ни благата Си воля и Своята небесна същност. Спасителното Му дело е в пълен ход. Църквата не е само организация, а и жив организъм. Всеки християнин е някакъв орган в него. Затова нашите скърби и радости са общи. Споделяме своите победи и изпитания. Щом един страда, страда целият организъм.
Църквата е призована да дава плод, и то много плод. Плодът, който израства на черешовото дърво, не е за дървото. То го дава на други. Така и милостивият самарянин прави добро на друг човек. Погледнете черешовото дърво, след като е обрано. То е обрулено, има счупени клони. Така и Църквата, когато дава плод, понася несгоди и страдания. И въпреки това тя трябва да дава плод.
Има един много важен въпрос, който смущава. Защо в Църквата сме свидетели на толкова много разделения? Това наистина не е похвално. То се дължи на обстоятелството, че в нея действа не само Светият Дух, а и човекът. Макар да е основана от Господ Иисус Христос и да е ръководена от Светия Дух, Църквата се състои от хора. Те имат правото и възможността да мислят и действат различно по различни въпроси, да защитават собственото си мнение, да тълкуват по свой начин отделни пасажи от Библията. Но е важно тези разграничения да не прерастват във враждебност. Външните различия в Църквата не са в състояние да разрушат единството на истинската, невидима Църква. Христовата любов свързва всички в едно. Макар да принадлежат към различни групи, вярващите следват един Бог и се стремят към една цел. Вълците могат да разкъсват агънца, но могат и да се нападат един друг. Никой обаче не е видял агънца да се разкъсват взаимно.
Невярващият свят не е способен да види Господ Иисус. Но наблюдава християните. И това, което вижда у нас, е готов да припише на Христос. Ето защо християните трябва да търсят единство. Ние вярваме в един Спасител, участваме в една слава, работим за едно дело, ще живеем на едно небе. Онова, което ни обединява, е много повече от това, което ни разделя. Нека се поощряваме в братолюбието и се стараем да бъдем единни. Така хората около нас ще повярват, че Господ Иисус е изпратеният от Бога Спасител на света. „Колко хубаво и колко приятно е братя да живеят в единодушие“ (Пс. 132:1).
Посети ме един брат, който сподели смущението си от съществуващите в Църквата разделения. „Слушай, брате – му отговорих аз, – реалистът не одобрява всичко около себе си, но се старае да го разбере. Различията се дължат на свободата, която имаме. Господ Иисус пося малко зрънце и израсна Църквата. Според тебе то трябва да има само един клон и да расте като топола нагоре. Но то е маслина и расте на ширина, с много клони. Клоните са отделните църкви, които изразяват многообразната Божия благодат. Важното е, че стъблото е общо и здраво и брадвите, които се опитаха да го отсекат, се изхабиха. Корените са силни и никоя буря през хилядолетията не можа да ги изтръгне. Защо се съблазняваш? При един Всемогъщ Бог няма случайности!“
Симеон Попов
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 1/2019 <<<
