Всеки от нас донякъде e египтянин. Всички сме минавали през време на отричане.
Много нагласи, предположения, действия, които са част от всекидневната ни рутина, пречат на Бога да промени сърцата ни. Първата крачка, която трябва да направим, за да се отворим към Божията благодат, е да осъзнаем тези прегради. Само когато разпознаем преградата, може да направим крачката за премахването й.
Ще разгледаме някои причини за духовното задушаване: шума и самотата. След това ще предложим начин, по който да ги преодолеем, като дадем път на промяната, която Бог е направил достъпна в лицето на Иисус Христос.
В сърцето на всеки от нас има необхватна празнота, която се опитваме да запълним с шума, хората наоколо, заетостта, притежанията ни и други ограничени неща. Това е основното заболяване на обществото ни. Пристрастени сме към шума. Нуждаем се от шума. Трябва ни шум. Тишината е зловеща, тя е плашеща! Тишината ни лишава от разсеяността на живота, която служи като обезболяващо за усещането, че животът е празен. Шумът ни позволява да живеем на ръба на отричането. Той ни държи концентрирани върху всичко друго, каквото и да е то. Помислете само колко много мразим да мислим. Върху една тениска видях надпис: “Когато работя, работя сериозно; когато играя, играя сериозно; когато мисля… заспивам.”
Познавате ли някой, който не може да седи вкъщи сам, без да пусне радио или телевизия? Познавате ли някой, който не може да кара кола, без да слуша музика? Познавате ли някой, за когото е проблем да не прави нищо? Познавате ли някой, който се страхува да е сам? Вие ли сте този човек?
Опитите ни да задоволим необхватната празнота с ограничени неща се превръщат в серия от развлечения, които запълват ума ни до момента, в който изпаднем в блажено безсъзнание. Помислете колко неща използваме, само и само да спрем да мислим за «това», каквото и да е то.
Пристрастени сме към компании – още един начин да запълним пространството около нас. Страхуваме се от уединението. Този страх издава отчаяната несигурност в нас.
Стремежът ни да бъдем с хора няма да задоволи нашите копнежи, глада да имаме сърдечно, пълноценно общуване с Бога. Идеята не е, че не трябва да развиваме отношения с хората, обратното, ние се нуждаем от истински взаимоотношения с другите. Времето обаче е необходим елемент за развиване на истинско приятелство с Бога и това време трябва да бъде прекарано в уединение.
Какво ще стане, ако ни хареса да бъдем сами в тишината като възможност да бъдем в Божието присъствие? Ще може да намерим само едно нещо, което да запълни безкрайната празнота в сърцата ни.
Нашата безгранична нужда може да бъде удовлетворена само от неограничения, всеобхватния Бог.
Уединението означава да не си в присъствието на хора, за да бъдеш в присъствието на Бога. В уединението ние се освобождаваме от желанието да пресъздаваме света според нашите представи. Освобождаваме се от стремежа да контролираме отношенията и да манипулираме хората с думите си. Когато се уединяваме, казваме на Бога: “Аз съм тук, за да ме променяш – да премахваш това, което не харесваш.” Научаваме се да чакаме Бога.
Уединението ни учи, че не се нуждаем от хората по начина, по който мислим, че се нуждаем от тях. Учи ни, че нашата ценност не се определя от това, доколко сме полезни за другите – кой се нуждае от помощта ни, когато ни няма? Уединението ни учи да чуваме Божия глас, защото сме спрели да слушаме стотици други гласове.
Уединението ни кара да погледнем отчаянието в лицето, то ни осигурява единствената възможност да разкрием учудващата сила на Божието присъствие. Толкова често бягаме от самотата си.
Аз съм много чувствителен към тъмната сила на отчаянието и самотата – болката не може да бъде обяснена. Но открих, че точно покрай такива преживявания, свързани с болката от самотата, Божието присъствие се усеща най-могъщо. В такива моменти можем да схванем смисъла на Христовите думи: „Ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света” (Мат. 28: 20).
Уединението е опит да обезмълвим всички гласове, включително нашите вътрешни и външните гласове. За един монах отщелник пишат, че в продължение на три години е носил камъче в устата си, преди да се научи да мълчи. Крайна мярка, бих казал, но ни показва колко е трудно да запазим мълчание.
Тишината означава също да освободим себе си от гласовете на другите. Претенциите на света наоколо не изчезват лесно. Всеки ден към нас се отправят безброй изисквания по радиото и телевизията, а също и от хората около нас. Всеки се бори за времето и вниманието ни. Разбира се, че е важно да слушаме тези гласове, особено гласовете на хората от семействата ни, обаче има един Глас над всичко, което е необходимо да чуем. Ето защо трябва да се научим да не се поддаваме на многото гласове наоколо, а да чуваме божествения глас.
Тишината е необходима и за да се освободим от склоността си да контролираме. Тя ни освобождава от тиранията на стремежа да оказваме влияние с думите си. Томас Мертън казва, че не говоренето пречи на тишината, а загрижеността да бъдем чути. Когато сме безмълвни, е много по-трудно да манипулираме и контролираме хората и обстоятелствата около нас. Думите са оръжията, които предаваме, когато сме в тишината. Отказваме се от настойчивостта да бъдем чути и зачитани от другите. Тишината ни кара да се подчиним на желанието на Другия.
Уединението и тишината заедно с един ангажиран ум – това се нещата, които отварят живота ни за Божията благодат. Господ казва: „Млъкнете и знайте, че Аз съм Бог” (Пс. 46:10). Това е опит, който ни учи да чакаме Господ. Това е така нареченото активно спокойствие. То подготвя сърцето да получи.
Уединението и тишината заедно с разума, който активно чака Бога, ще ни направят способни да видим живота си, както Той ни го разкрива. Ще видим своите действия и мотивите зад тях, както и действията на другите, и ще позволим на Бога да промени отговора ни със състрадание и прошка, защото първо разбираме какво са състраданието и прошката, които Бог проявява към нас.
Уединението и тишината заедно с такова внимание имат силата да разрушат оковите на самотата, защото тогава разбираме, че има Един, Който винаги е с нас. Няма повече да изискваме внимание от страна на хората. Ще осъзнаем, че “самотнически затвор” не съществува, защото дори да сме изоставени от хората, Бог остава с нас. Свободни сме от задушаващите вериги на изолацията, когато разберем, че не сме сами.
В тишината и уединението осъзнаваме, че нашето безкрайно празно съществуване може да намери удовлетворение само в неограничения Бог. В тишината и уединението търсим Него – и намираме Него. Когато празнотата ни е изместена от пълнотата на Неговото присъствие, започваме да разглеждаме всички аспекти на живота ни по нов начин . Бог може да изцели жаждата на хората „да вършат ненаситно всякаква нечистота” (Eф. 4:19), което е резултат на живота, отделен от Него, и го заменя с удовлетворение и благородство.
Тишината и уединението са началната точка на всяко общуване с Бога. Те ни отвеждат там, където можем да чуваме Божията гледна точка за нашия свят, за обстоятелствата, целите и отношенията в живота ни.
