Всеки млад човек на този свят, съзнателно или не, копнее за одобрението на своите приятели. Спечелили го веднъж, можем и ние да даваме своето одобрение за тях, т.е. да упражняваме с право спечелената си власт в компанията.
Една приятелска, младежка компания винаги поставя набор от негласни критерии за членство. Ако отговарям на критериите, успявам да се присъединя, а ако не – полека-лека отпадам. Това е нормално и всички сме били в някоя от двете роли.
Ние се харесваме, обичаме се и затова сме заедно. А какво би станало, ако съм или стана по някакъв начин различен? Ако одобрявам ценности и поведение, неприсъщи за моята компания? Ще се конфронтирам с нея! Изведнъж от мил и драг ще се превърна в източник на проблеми. И по закона на всяко общество този, който върви срещу неписания вътрешен ред, следва да бъде насърчен или принуден отново да спазва приетия ред, в противен случай го изхвърлят и се превръща в изгнаник. Познато ви е, нали?
Но аз не искам да загубя приятелите си, нито ми е приятно да ми се подиграват за моите виждания. Не искам да ми казват, че греша или постъпвам глупаво. Предпочитам пред тях да изглеждам силен, за да се съобразяват с мене и така да се чувствам сигурен и щастлив. Когато заема позиция, коренно различна от тази на моите приятели, в най-добрия случай те вече не ме подкрепят, а в най-лошия активно ми се противопоставят. Това рязко ме изважда от моята зона на удобство и веднага поставя на везната моите принципи и убеждения срещу приятелите ми. Кое е по-ценно? Дойде ли такъв момент на равносметка, вътрешната борба винаги е голяма.
Но защо ми е толкова трудно да устоя на този приятелски натиск? Защо одобрението на приятелите ми е толкова важно и какво ще стане, ако напълно ме отхвърлят? Отговорът е, че ще остана сам.
Ще остана сам. Това, което ме кара да се съобразявам с моята компания, е несъзнателният страх от самотата! „Самотата е отровна“ – се пееше в една стара песен. Когато усетим, че приятелите ни се отдръпват, самотата, от чиито отровни нокти опитваме да избягаме по всякакъв начин в живота си, се надига към гърлото ни като разбеснял се вълк. И в крайна сметка разбираме, че не толкова неодобрението и отхвърлянето, колкото предизвиканата от тях самота е причината за страха ни да изявим мнението, принципите и ценностите си и да застанем срещу течението. А истината е, че ние, хората, се раждаме самотни и през целия си живот се борим да преодолеем тази самота.
Има няколко остри рибарски куки, на които често се закачаме и които ни залъгват много успешно по отношение на самотата.
Първата е, че когато ни одобрява компанията, всичко ни е наред.
Това одобрение на приятелите създава у нас лъжливо чувство на увереност и сигурност. Празнотата в душата ни, предизвикана от самотата, сякаш се запълва, защото едно от най-важните неща, за да не сме самотни, е да бъдем приети от някакво общество или човек. Но нерядко се оказва, че тяхното мнение е необективно, изградено върху различни стереотипи, породено от липса на информация или пречупено през недостатъчен житейски опит.
Втората рибарска кука е шумотевицата.
У всеки младеж кипи енергия, жажда и устрем непрекъснато да се случва нещо в живота му. А какво се случва реално?
Днес дяволът е изобретил хиляди методи, с които да замаскира дълбоката самота в душите ни, и много често постига това чрез екшънообразната шумотевица. Когато прекрачваме прага на дискотеката или концертната зала например, изведнъж се потапяме в друг свят. Вътре е тъмно, за да се почувстваме скрити, анонимни и защитени, музиката е брутално силна, за да избие като с чук от главите ни и най-малката възможност да мислим за нещо, а емоцията е изпълнила въздуха като силен парфюм. Там сякаш всички са ни приятели само защото сме заедно по едно и също време на едно и също събитие. Посещавал съм стотици рок и метъл концерти и абсолютно винаги посред вулкана от адреналин ме връхлиташе един миг, в който огромният шум се превръщаше в пълна тишина, а усещането, че съм пръв приятел с останалите 2000 души в залата, изчезваше рязко. Тогава, посред блъскащата се, ревяща от удоволствие тълпа, се чувствах най-самотният човек на света… По онова време гледах бързо да се отърся от тези мисли, за да продължа „пълноценно“ участието си в концерта, но сега зная, че това е била онази стара рибарска кука и подла лъжа от дявола – тук и сега се случва нещо важно в живота ти.
Подобен е механизмът и в социалните мрежи. Гледаме безброй познати лица, четем за хиляди техни преживявания, мнения, вълнения, виждаме едно след друго снимки на пухкави котенца, смешни клипчета, призиви за помощ на тежко болни хора, подробни снимки на вечерята на приятелите ни и т.н. Шумотевицата пред очите ни е не по-малка от тази в дискотеката, различното е само, че е информационна. И след цялото изморително кликане куката е успяла да ни убеди – ти днес преживя нещо голямо! Видя се с толкова много хора, оцениха те чрез достойни лайкове, ти изрази своето благоволение чрез други лайкове и въобще за каква самота можеш да си помислиш със 700 приятели в профила си?! Уж се случва нещо, но реално се случва нищо. Turn OFF на Фейсбука и Turn ON на самотата. Лягаш си отново с чувството, че нещо вътре в тебе липсва и сякаш предстои да се случи…
Третата и най-остра кука е т. нар. „приятел“ или „приятелка“.
Ако всичко, изброено дотук, не би могло да запълни самотата, с която се раждаме, със сигурност на това са способни нашият любим или любима. Очите ни обикалят трескаво по лицето на земята и когато съзрем някого, който отговаря на критериите ни, го грабваме, често без много да му мислим, и сякаш наистина в първия момент по всичко личи, че сме намерили човека! Щастието е неописуемо! За някои то продължава няколко години, а за други – цели няколко дни. С времето обаче в душата нещо се променя, отначало тихо, незабелязано, а после – очевидно и непреодолимо. По някаква причина вече го няма онова съвършено „пасване“. „Аз те обичах, но ти се промени….“ или „Аз те обичах, но ти нямаш желание да се промениш…“ Вариантите и причините са безброй, но водят до един и същ резултат – самотата, от която за известно време успешно сме избягали, се завръща с пълна сила. И това продължава, докато не се случи чудото да открием друг човек, който да отговаря на новото ни търсене. Любов, по-голяма от предишната. Така критериите ни се менят, менят се и хората до нас в един греховен кръговрат без изход, а вътрешната празнота придобива все по-застрашителни размери и ни тласка като кораб без платна в усилващата се буря на неудовлетвореността.
Механизмите на човешкото сърце са по-сложни от най-сложния часовник и по-чупливи от най-крехкия кристал. Ако има някой, който знае какво има там и е способен да докосне, без да изпотроши всичко, това е единствено Бог – нашият Създател. Самотата в сърцето ни, която се опитваме всякак да залъжем, е всъщност празнота с размерите на Бога. И именно заради това никога не може да бъде запълнена с нищо друго. Без дори да го осъзнаваме, липсата на Създателя в живота ни е всъщност това, което ни прави самотни, нещастни, без мир… А за отделянето на човека от Бога е виновен грехът, който живее у всеки от нас. Бог е направил крачката на помирение с човека. Божият Син Иисус Христос е понесъл на кръста наказанието, което справедливо трябва да получи за греховете си цялото човечество. Тогава завесата на храма се раздира и с нея се раздира стената между Бога и човека. Непосилната за нас сметка е вече платена и сега всеки може да възстанови отношенията си с Бога, като се покае за своите грехове.
А когато дойде Божията прошка, тя винаги е следвана от Божия мир и дълбокото съзнание за безграничната Божия любов към нас. Присъствието на Бога в живота ни запълва всяка празнота, изцелява всяка рана, отрезвява погледа ни към света и от феномена, наречен самота, остава само далечен спомен.
Никифор Иванов
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 1/2019 <<<
