Малко шокиращо звучи, нали?
Възможно е да се питате за две неща: първо, как страдащ ще е равносилно на жив и, второ, какво общо имат тийнейджърите, за които е предназначен този текст? Надявам се да отговоря и на двата въпроса.
В Матей 5:4 (РИ) е написано: „Блажени скърбящите, защото те ще се утешат.” Ето някои от синонимите на думата „скърбящ” според Българския синонимен речник: нажален, неутешим, тъжен, печален. А смисълът на думата „скръб” позволява да говорим за нейни разновидности: естествена, греховна и духовна.
Естествената, или природната, най-често е скръб за някой близък, когото си загубил. Човек не избира тези обстоятелства и за него е непосилно да се контролира. Мисля, че разбирате за какво говоря.
Вторият вид е греховната скръб. Това е копнеж или неистово желание за нещо, което Бог не е дал на човека да притежава и той е неутешим. Тук има два изхода. Първо, да осъзнаеш, че щом Бог не ти дава онова, за което жадуваш, за теб така е по-добре, защото Той вижда нещата мащабно. Представете си един гоблен. Когато погледнеш лицевата му част, тя е изключително красива и изкусно направена, но ако го обърнеш откъм гърба, виждаш възелчета, кръстосани конци и други несъвършенства. Ние, хората, обикновено не виждаме красивата, лицевата част, а – възлите и висящите конци. Мислим си, че така не е добре, и се опитваме да предприемем действия по човешки, но усилията ни се увенчават с неуспех. Нужно е обаче да се доверим на Създателя си, Който вижда Картината. В Римляни 8:28 е написано: „На онези, които обичат Бога… всичко съдейства за добро.”
Вторият изход е да отстояваме „магарешки” желанието си. В Стария Завет четем за много хора с такъв магарешки инат. Ще дам за пример един от тях – Ахав (III Цар. 21:1-19). В ст. 4 там се казва: „Ахав се върна у дома си развълнуван и огорчен от думите, които му бе казал изреелецът Навутей: „Няма да ти дам наследството от бащите си.” Смутен в духа, той легна на постелката си, обърна лицето си и не яде хляб.” Въпреки че е цар и има всичко, Ахав се хваща за едно малко парче земя и се заинатява точно като малките деца. Моите племенници понякога просто искат нещо, и това е. Не можеш да отклониш вниманието им по никакъв начин. В тази ситуация Ахав постъпва като капризно и разглезено дете, само че пораснало и с власт. Последствията при него са далеч по-сериозни – той убива човек поради желанието си да притежава нещо, което не му се полага. Ахав нарушава една от Десетте Божии заповеди, и то с лекота. От стих 19 на същата глава разбираме, че той получава каквото иска, но Бог не остава безучастен и му казва: „Ти си убил и още стъпваш в наследство!” Затова му налага наказание: „На онова място, където псета лизаха Навутеевата кръв, псета ще лижат и твоята кръв.”
Доста сериозно звучат заплахите с кръвта, нали? Разбира се, ние живеем в новозаветно време, но все пак посланието е ясно – когато „магарешки” отстояваме онова, което не е според Божия план, наказанието е неизбежно.
Ако толкова силно желаеш да притежаваш нещо, мислиш само за това, как да го придобиеш, и то изпълва цялото ти същество. Но трябва да спреш и да се замислиш – наистина ли се нуждаеш от това? В много от случаите искреният отговор е „не”. Механизмът тук ни е познат. Всичките ми съученици имат модерни телефони или се обличат само с оригинални дрехи, или ходят на училище със собствена кола. Разбира се, че и АЗ ТРЯБВА да имам нов телефон! Щом родителите на съучениците ми са им купили маркови дрехи, и моите трябва да намерят пари! Как така ще ходя с автобус на училище – и аз искам кола!
Аз!
Аз!
Искам!
Трябва да имам!
Фактът, че не притежаваш нещо, те наскърбява, защото най-важното е да угодиш на себе си и да задоволиш егото си. Целта е да покажеш, че и ти си Нещо или, по-точно, Някой. Тук ще си позволя да цитирам една мисъл на актьора Уил Смит, която много ми харесва: „Хората пръскат пари, които нямат, за да купят неща, които не им трябват, за да впечатлят хора, които не харесват.”
Май често правим точно това, без да си даваме сметка.
Третият вид скръб е духовната. Това е скръб за греховете, които сме извършили срещу Бога. За да разберете какво се опитвам да кажа, ще дам пример с едно изключително рядко генетично заболяване – вродена нечувствителност към болката (CIPA – congenital insensitivity to pain with anhidrosis). Ашлин Блокър – момиче, диагностицирано с това заболяване, от самото си раждане не е плакало, защото не чувства глад и не изпитва дискомфорт от пълния памперс. Когато е на осем месеца, нейните родители я завеждат на очен лекар, където откриват, че страда от корнеална абразия (нарушена повърхност на роговицата на окото). Окото е един от най-чувствителните органи в човешкото тяло и въпреки това Ашлин изобщо не изпитва болка, дори там.
Сетивата осъществяват връзката между организма на човека и външния свят, който го заобикаля. Ако опрете ръката си до гореща повърхност, нервната система ще изпрати сигнал до мозъка, че тялото ви е в опасност, то ще изпита болка и ще се задейства рефлексът, чрез който ще отдръпнете ръката си. А сега представете си, че не можете да изпитвате болка, като това момиче. С други думи, тялото ви е неспособно да разпознае опасността. Тогава може да се нараните до такава степен, че да изгубите живота си, без дори да подозирате, защото нямате усещане за болка.
И така, ако сетивата ти не действат, не чувстваш болка.
Труповете не усещат болка, но ние, живите хора, я изпитваме.
По същия начин е и с духовния ни живот. Ако нямаш сетива за греха, не можеш да скърбиш за това, че си го извършил. Неслучайно хората се разделят на два типа: едните са грешни, а другите осъзнават, че са грешни.
Човекът, който е познал Бога, изследва Неговата свята природа и върви по пътя на освещението, онзи, който не спира да търси и открива Божията любов, все по-ясно вижда и разпознава своята грешна, несъвършена природа и това го наскърбява. Колкото повече се приближаваме до Бога, толкова повече се изостря чувствителността ни към греха. От момента, в който се покаем, у нас се заражда и започва да расте непоносимостта към греха. И скръбта ни се умножава, защото осъзнаваме колко сме грешни и недостойни за Божията любов и милост. Разбираме, че сме нищо и никой пред Него и въпреки това Той ни е възлюбил (Йоан 3:16) и е изпратил най-скъпото, което притежава – Своя Син, – за да спаси нас, недостойните. Всичко, което Бог е направил за нас чрез Господ Иисус Христос, ни кара да скърбим за това, че сме грешни, и същевременно да Го обичаме и да се радваме, че сме познали Неговата милост. И така, какво се получава в края на земния ни живот, ако, разбира се, вървим по пътя на освещението: скръбта ни заради нашата грешна природа е изключително голяма, но, от друга страна, сме щастливи, блажени и утешени, че сме познали милостта на Бога и сме приели Неговия Син Иисус Христос като свой Спасител.
В началото говорихме за три вида скръб – естествена, греховна и духовна. Първите два е много вероятно вече да сме изпитали, но от нас зависи дали ще преживеем третия вид – духовната скръб. Защото духовната скръб отвежда до Бога, Който ни обича безкрайно и иска да прекара вечността с нас.
