Цялата история на човечеството, представена в библейското повествование, е изпълнена с удивителни примери на вярност и преданост към Бога от страна на много хора. И тази вярност буди у нас вълнение и възхищение. Осъзнаваме, че хората, които са я проявявали, са живели не с временното, а с определени непреходни ценности. Изглежда на тях им е била открита някаква тайна, имали са опит, който ние нямаме.
Какво се е оказало за тези хора по-ценно от живота им, така че да останат непреклонни като скала? Не преставам да се възхищавам на трите млади момчета във Вавилон, които се изправят срещу цялата империя, срещу най-силния монарх и неговите слуги. Те са били много умни и са разбирали добре какви ще бъдат последствията от техния избор. Живели са доста време в двореца и са знаели, че отиват на смърт. Когато мисля за тях, си спомням един стих от Писанието: „Праведникът е смел като лъв“ (Пр. 28:1). Верността към Бога дава на хората удивителна мъжественост и храброст.
Но все пак, какво прави тримата младежи толкова непоколебими, че пренебрегват всички перспективи, които им предлага животът пред тях? Мога да предположа, че и за тримата Бог е бил не просто завладяваща Личност от урока в неделното училище. Те не просто са разбирали, че Той е Творец, Господ над цялото творение, макар и това знание да е много важно. Когато отвръщат на Навуходоносор, младежите говорят за „нашия Бог“. Те са имали личен опит в отношенията с Него. Тук не става въпрос за миналите чудеса и славната история на Божия народ. Когато казваме: „моят Бог“, имаме предвид не Бога, Който е някъде там, далече, а Бога, Когото познаваме лично.
„Нашият Бог е силен да ни спаси“ (Дан. 3:17) – това са думи, които говорят за преживян опит и вяра. В словата им виждаме преклонение и благоговение пред суверенната воля на Бога: „Ако и това не бъде…“ (ст. 18). Може би Бог ще поиска да яви Своята слава по друг начин, ние сме слуги на великия и всемогъщ Бог и ще приемем Неговото решение с радост. Благоговеем пред всяко решение на нашия Бог.
Смисълът на живота за тези израилтяни, най-голямата скъпоценност за тях е самият Бог. Всички техни решения, постъпки, позиции се сверяват само с Него, проверява се доколко са правилни в Неговите очи. Ще се осмеля да кажа, като изхождам от Писанието: Бог никога няма да посрами такава преданост и такова смирено упование на Него.
„Нашият Бог, на Когото ние служим, е силен…“ (Дан. 3:17) е убедено и силно твърдение. Всички наши твърдения винаги се проверяват в живота. Не е изненадващо, че вярата на тримата младежи толкова скоро е била подложена на жестоко изпитание. И за голяма тяхна, а и наша радост се е оказала силна и действена. Оказала се е истинската вяра, за която Христос говори: „Имайте вяра в Бога“ (Марк 11:23).
Нима нашият Бог не е същият Бог? Нима Той не е все така непостижим във величието, светостта и силата Си? Навуходоносор и всички вавилонци падат по лице пред Бога на Седрах, Мисах и Авденаго. Пред такъв Бог е невъзможно да стоиш на крака – когато Той явява дори малка част от Своята слава, всички се покланят пред Него.
Знанието за Бога, по-скоро познанието на Бога – това не е просто знание на Неговото учение, а прекрасен, преобразен от Него живот, в който се виждат действията Му и Неговият характер. Този живот е божествен въпреки натиска на целия свят, на не една империя и на отделни хора.
Поразява фактът, че Старият Завет показва такива велики подвизи на вярата, такава вярност, такова дълбоко разбиране, че Бог е достоен за безпрекословно подчинение и почитане, без всякакви въпроси и условия. При това праведниците от Стария Завет са знаели много малко за небето, за тайните, открити на апостолите по отношение Църквата, състояща се от всички народи, за нейната бъдеща слава.
Всички апостоли, посветени, научени от Христос, очевидци на Неговото величие, без най-малко колебание са пожертвали живота си заради благовестието и за тях и било чест да приемат мъченическа смърт заради верността си към Иисус Христос. Единствено Йоан умира в дълбока старост. Апостолите не просто знаели за небето и за бъдещата вечна слава, те живеели с небето. Тяхното сърце било там, защото там било очакваното от тях съкровище. В Евангелието от Матей четем: „Където е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви“ (6:21). Тези вяра и надежда, които са твърдо основани на Иисус Христос, извисявали много силно апостолите над всичко тленно, временно и земно.
Апостол Павел бил толкова възхитен, че Бог му е доверил да възвестява благодатта на Иисус Христос, която спасява и въвежда във вечната слава всички повярвали в Неговото спасение, че заявява: „Но мене не ме е грижа за нищо, нито ми е свиден животът, стига само да свърша с радост попрището си и службата, която приех от Господ Иисус – да проповядвам благовестието на Божията благодат“ (Деян. 20:24).
Онзи, на когото е открито вечното, святото, небесното, не се съблазнява от преходното и земното, тъй като то е нищо в сравнение с вечната слава. Животът, чиято цел е небето, не е някакъв порив, а е целеустремен живот на преданост и вярност към Онзи, на Когото си се посветил съзнателно. Това не е романтично пътешествие, наситено с възторжени въздишки, а е твърдо противопоставяне на всеки натиск от ада, света и собствената ти плът.
Светът винаги ще мрази Църквата, защото тя не живее според неговата философия. Така тя винаги ще бъде подлагана на нападки, клевети, лъжливи обвинения, включително на опити за физическото й унищожаване.
Цялата история на новозаветната Църква е изпълнена с примери на мъченици, пожертвали временното заради вечното. Хиляди и хиляди християни са дали живота си, за да останат верни на своя Спасител, Който ги е направил съпричастни на вечната Си слава. И това е било придобивка, а не загуба. Така се изпълняват думите на Господ: „Който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене и благовестието, ще я спаси“ (Марк 8:35). И е вярно предупреждението: „Каква полза за човека, ако придобие целия свят, а навреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си?“ (Мат. 16:26). Да жертваш временното, е разумно само когато виждаш вечното и го имаш в сърцето си.
Кои са тези щастливци, тези герои, които застават срещу целия свят и войската на сатана? Кои са тези хора, които реално още тук притежават богатството и славата на небето? Кои са тези, при които това е плод на дълбока, смирена увереност, потвърждавана от свидетелството на Светия Дух? Това са обикновени хора, повярвали по Божията благодат в изкуплението, което извършва Иисус Христос. Те са дошли в молитва на покаяние при Него, за да поискат прошка и нов живот. И Бог е приел тяхното покаяние милостиво, с любов. Той им прощава, както прощава на всеки, който се покайва, сваля бремето от него и го освобождава от властта на греха.
Само след истинското покаяние измъченото сърце придобива мир, от него се отнема вината и у човека, простен и приет от Бога, се появява огромно желание по някакъв начин да Му благодари за това велико щастие.
От този момент започва животът, ръководен от Бога и ориентиран не към временното, а към вечното. Както е писано: „А на всички онези, които Го приеха – на вярващите в Неговото име, даде възможност да станат Божи чеда; те се родиха не от кръв, нито от плътска похот, нито от мъжка похот, а от Бога“ (Йоан 1:12-13).
По замисъла на Твореца, Който ни е сътворил, ние сме създадени за вечността със Бога и във Бога. Никоя друга цел не може да даде удовлетворение на човешката душа. Лъжата на дявола и грехът са направили всичко, за да бъде унищожен човекът като Божие подобие и да стане подобен на дявола – за вечни мъки и вечно отхвърляне.
Но всемогъщият, непостижим в любовта и мъдростта Си Бог е предал на мъчения и смърт Своя Син и така е разрушил делата на дявола. Той създава с Духа Си новия човек и превръща всеки, който приема извършеното от Него, в ново творение.
За да ни въведе Бог в славното, свято Небесно царство, не е достатъчно просто да ни прости, да отнеме вината ни, да унищожи нашите грехове. Има нужда човекът да стане съвместим по своята природа, съответстващ на небесната обител.
„Защото чрез само едно принасяне Той направи освещаваните съвършени завинаги“ (Евр. 10:14). Ето я непостижимата тайна на изкуплението, извършено от Бога чрез Иисус Христос! Когато очиства греховете ни, Бог веднага ни облича в Своята святост. Той прави нашия дух такъв, че Светият Дух, съединен с него, да може да обитава сърцето ни. „А който се съединява с Господ, е един дух с Него“ (I Кор. 6:17).
Ето откъде идват подвизите на вярата: не защото ние сме някакви, а защото Той е такъв. Нашият предан на Бога живот е следствие от реалността на изкуплението. Затова всички, призовани и спасени от Бога, живеят божествен живот, който започва още тук и никога не завършва, продължава във вечността.
Как може човек да изрази на практика своята благодарност към Бога? Давид, поразен от Неговата милост, казва: „Какво да въздам на Господ за всичките Му благодеяния към мене? Чашата на спасението ще приема и името Господно ще призова“ (Пс. 115:3-4). Не е възможно да се отблагодариш на Бога достойно, тъй като Неговата благодат и доброта са безкрайни.
Нашето мислене е ограничено. Неспособни сме да разберем цялата пълнота и величието на изкуплението и спасението. Можем само смирено, от цялото си сърце да кажем: „Слава на благодатта, премъдростта и благостта на Бога! Само на Него за всичко слава!“. Амин!
Василий Давидюк
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 3/2019 <<<
