От вечните ледове на Арктика и Антарктида през влажните тропически гори до най-горещите пустини – във всяка точка на нашата планета има живот. И този живот е толкова богат на видове, форми, цветове и размери, че надхвърля човешкото въображение. 1 000 000 вида насекоми жужат, пълзят, пърхат и подскачат около нас, а над главите ни летят повече от 10 000 вида птици. Във водите плуват над 32 000 вида риби – някои с размерите на слънчогледова семка, други дълги колкото железопътен вагон. Над 500 000 растителни вида – водни и сухоземни, украсяват Земята.
Възможно ли е цялото това многообразие да се появи случайно от химичната реакция на няколко газа? Или произходът на живота е преднамерено разумно действие?
Произволното или спонтанното самозараждане е научно опровергана хипотеза, според която животът на Земята е възникнал от само себе си и без намесата на външна сила. Формулирана е от древногръцкия философ Аристотел, който обобщава и разширява работата на по-ранни натурфилософи и различните древни обяснения за появата на организмите. През Средновековието тази хипотеза се ползва с огромна популярност, така че до съвремието ни са стигнали значителен брой „рецепти“ за спонтанно самозараждане на различни животни като бълхи, мухи, мишки и др.
Въпреки че по-често е свързвана с по-низши форми на живот (като насекоми или гризачи), не липсва и идеята, че хора също могат да се формират извън естествения процес на възпроизвеждане и в лабораторни условия да се създаде т.нар. „хомункулус“. Терминът, означаващ „малък човек“ на латински, по-късно е популяризиран в алхимичните текстове.
Първата сериозна атака срещу теорията за спонтанното самозараждане е предприета през 1668 г. от италианския физик и паразитолог Франческо Реди. След като провежда редица експерименти, той убедително доказва, че тази хипотеза е изначално погрешна. Тъй като през XVII век било широко разпространено мнението, че ларвите се появяват спонтанно в гниещо месо, Реди поставя парчета месо с приблизително еднаква големина и тегло в стъклени съдове – някои отворени, някои плътно затворени, а други покрити с марля. Както очаквал, ларви се появили само в отворените съдове, в които мухите безпрепятствено можели да стигнат до месото и да снесат яйцата си.
Теорията е окончателно опровергана през 1859 г. от младия френски химик и биолог Луи Пастьор. Експериментът на Пастьор стъпвал на вече създадената от Реди и други учени, като Спаланцани, основа. Той сварил месен бульон в колба с S-образно гърло.
Въздухът можел да влезе в колбата, но пренасяните по въздуха микроорганизми не можели – под действието на гравитацията те се утаявали в извивката на гърлото. В резултат никакви микроорганизми не се развили в бульона. След това Пастьор наклонил колбата, така че бульонът достигнал най-ниската точка в гърлото, където предполагал, че са се утаили микроорганизмите от въздуха. Бульонът бързо помътнял поради развитието на микроорганизмите, попаднали в него. Така Пастьор едновременно опровергал теорията за спонтанното самозараждане и показал, че микроорганизмите са навсякъде – дори във въздуха.
Въпреки изводите от експеримента на Пастьор обаче днес все още се допуска, че дори произволното самозараждане да не е възможно понастоящем, такъв процес е можело да се случи в далечното минало, когато условията на повърхността на планетата са били твърде различни от днешните. Естествено, застъпниците на тази идея не вярват, че даден жив организъм, колкото и просто да е устроен, би могъл да се зароди направо от неорганичната материя. Затова, твърдят те, е трябвало да бъдат изминати редица етапи, преди да се стигне до първите, макар и най-просто устроени живи организми на Земята.
След неимоверни усилия да докаже тази възможност през 1952 г. Стенли Милър получава в лабораторни условия пет аминокиселини Вдъхновен от теорията на Опарин за т.нар. „протобиологична супа“, Милър затваря метан, амоняк и водород в стерилна 5-литрова стъклена колба, свързана с 500-милилитрова колба, пълна до половината с вода. Водата в по-малката колба се нагрява, докато започне да се изпарява, а водната пара се отвежда към по-голямата колба. В голямата колба непрекъснато се подават електрически искри, за да се симулират мълнии в наситената с водна пара газова смес, след което симулираната атмосфера се охлажда, за да може водата да кондензира. Този експеримент е поставен под съмнение, защото е налице силно кислородоотнемаща атмосфера. Това е ключов фактор, тъй като, ако при зараждането на живота е имало много свободен кислород, нито една аминокиселина не би могла да се образува. Ако по някаква случайност биха се образували подобни съединения, те бързо биха се разпаднали.
През май 2010 г. екип от учени, ръководен от американския учен Крейг Вентър, създават нещо, което твърде претенциозно беше описано от международните медии като „синтетичен живот“. Но действително ли тези учени са успели да създадат живот, макар и синтетичен? За т.нар. „синтетична жива клетка“ те синтезират много дълга ДНК молекула, използвайки като шаблон вече съществуваща бактерия. След това въвеждат този лабораторно създаден геном в друга, също вече съществуваща клетка. Тези учени използват градивни частици, които вече съществуват в природата, за да изградят химичните блокове на ДНК, след което ги вмъкват в дрождени клетки, за да ги сглобят в пълна бактериална хромозома. Това означава, че напълно синтетичен е само геномът. След последните обяснения смело мога да твърдя, че към днешна дата създаването на живот в лабораторни условия е съпроводено с неизменен неуспех. Тогава е напълно логично да се запитаме не е ли фантастично малка вероятността животът да е възникнал чрез слепите природни сили, ако вече толкова години не може да бъде изцяло създадена дори и една жива клетка в контролирана среда, каквито са лабораториите. Може би повече учени трябва да се замислят над думите на молекулярния биолог и биофизик Франсис Крик, носител на Нобелова награда: „Произходът на живота изглежда почти като чудо – толкова много са условията, които е трябвало да бъдат изпълнени, за да започне той“.
Аз бих казал: „Сътворението е чудо!“. Не само произходът на живота, но произходът на всичко съществуващо започва от първите думи, казани от Бога: „Да бъде светлина!“. Цялото творение – планини, водорасли, мравки, фотони и всичко останало – е дело на един разумен Създател. Той е сътворил човека с неговия мозък, който „доколкото знаем, е най-сложната и най-високоорганизираната материя във Вселената“ , сътворил е и атомите – „строителния материал“, използван от екипа на Вентър, за да изгради генома.
От Създателя произхожда цялото съществуване на материалната и духовната вселена. Трудно е да си представим Личност от такава величина. Но всъщност само такава Личност би могла да е Творецът на света.
В лаборатория могат да се синтезират аминокиселини и белтъци, може да се конструира ДНК, но животът не е само материя. Клетките, от които са съставени хората, имат средна продължителност на живот от седем до десет години. Ако аз съм само атоми и молекули, тогава изгубва ли се моята същност с изчезването на материята, която обитавам? Подобно на „кораба на Тезей“ , „дъските“ на моето тяло се износват и подменят, но това не означава, че на всеки седем години аз съм нов човек (ясно е, че някои клетки се регенерират по-бързо от други и седем години са условен период от време). Човешкото тяло подменя 330 милиарда клетки дневно, а ние дори не усещаме това. И моята същност остава в „обновеното“ тяло поради информацията, съдържаща се в клетките, и начина, по който са свързани помежду си. С напредването на генетиката все повече се удивяваме на огромното количество информация, която се съдържа в гените. Учените могат да установят този факт, но ничия глава не може да измисли начин, по който да обясни как е възможно информация в такова количество да възникне от само себе си. Ако просто смесим букви няма да получим думи, още по-малко пък смислени изречения. Единственото логично обяснение е, че тази информация е дошла от разумен източник, а не от случайни събития. Библията дава отговор на въпроса кой е този източник. „В началото беше Словото“, започва ап. Йоан своето Евангелие. Словото (или Логосът) е информацията, която сътворява необятната Вселена и изумителните механизми в живите клетки. Това Слово е самият Бог. То се въплъщава и казва за Себе Си: „Аз съм възкресението и животът. Който вярва в Мене, и да умре, ще оживее“ (Йоан 11:25). Иисус Христос не само създава света, но и го поддържа в съществуването му, защото Той е самият Живот. Смъртта не е успяла да Го задържи в ръката си, нито ще владее над онези, които Го обичат – понеже Той е вечно жив и ние имаме вечен живот.
Независимо че много мои съвременници продължават да вярват в самозараждането на живота, аз съм твърдо уверен, че живот може да възникне единствено от живот. И той не приключва със смъртта – човекът не престава да съществува след нея. Човешката душа е безсмъртна, но къде ще отиде след смъртта зависи от решението, което всеки е взел за себе си – дали изгражда лични взаимоотношения със своя Създател, или пренебрегва съществуването Му. Изберете вечния живот! Обърнете се към самия му източник – Господ Иисус Христос! Той не просто дава живот, но и го дава в изобилие!
Габриел Стойчев
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 3/2024 <<<
