Аз почитам баща си и майка си. Дойде моментът да казвам, че почитам баща си и почитах майка си… Това се случи толкова неочаквано, че не съм сигурен колко правилно реагирах, когато разбрах, че на майка ми й остават броени дни. Сега мога само да се надявам, че не съм изпуснал нещо важно, че съм изпълнил своя дълг като син към майка си. Радвам се, че в последните минути преди раздялата успях да направя поне две неща, които имах на сърце, – поисках прошка и благодарих.
Започвам с елементи от личния си живот, защото именно те ми помогнаха да се вглъбя в смисъла на петата Божия заповед, да направя ретроспекция на своя живот, на отношенията с родителите си, да извлека поука от своите грешки и да споделя всичко това с вас. Може би съветът от човека, който е загубил майка си и е разбрал кого е загубил, с Божията помощ ще бъде силен да промени нещо у онези, които не ценят докрай каквото имат.
Моментът на раздялата никога не настъпва, когато го очакваме, когато сме готови, а често идва много бързо и поглъща всичките ни планове за по-близки отношения, за повече време заедно, за повече внимание, за повече обич и почит към родителите.
Бих желал да споделя тук основните моменти, които би трябвало да присъстват в правилните, основани на библейските принципи отношения между деца и родители. Мога да ги нарека „задължения”, но нямам предвид нещо, наложено от горе, а задължения, за които човек сам осъзнава, че са най-доброто и за него, и за всички останали, затова се терзае и съжалява, ако не ги изпълни.
За мен в отношенията между деца и родители има два основни етапа – „преди” и „след” отделянето на порасналото дете и създаването на неговото ново семейство. Разбира се, това разграничение е условно, тъй като хората се женят на различна възраст. И все пак най-нормалното е да се сключи брак на млади години.
Започваме с първия етап. Несъмнено думите на ап. Павел: „Вие, децата, бъдете послушни на родителите си в името на Господ, защото това е справедливо” (Еф. 6:1), се отнасят за тези, които още нямат собствено семейство. Освен това тук именно в покорството се изразява почитта, т.е. обичта, уважението към родителите. Може би някой ще се усъмни в това и би спорил по въпроса – нали днес е толкова модерно да изразяваш обичта си по нови, разкрепостени начини, чийто прототип са отношенията между приятелчета, връстници, между „дружки”…
Все по-често виждаме точно това в света около нас: разглезеното момиченце крещи на майка си, изнася цял спектакъл в магазина и нищо не следва, майката само се оправдава пред него, вдига ръце, моли, убеждава безрезултатно. Това е трагично, но е пророкувано в Божието Слово: „Знай, че в последните дни ще настанат усилни времена. Защото хората ще бъдат самолюбци, сребролюбци, самохвалци, горделиви, хулници, непокорни към родители, неблагодарни, нечестиви, недружелюбни…” (II Тим. 3:1-2).
Същевременно знаем, че „който поиска да бъде приятел на света, враг става на Бога” (Як. 4:4). Ако следваме модела, приет в света, независимо дали сме деца, или родители, или и двете едновременно, неизменно ставаме врагове на Бога.
Христос сам дава пример за правилно отношение на Сина към Бащата чрез пълното Си покорство спрямо волята на Своя Отец дори до смърт… Това е удивително, невъзможно, трудно да се побере в ума на обикновен човек, но нека не забравяме аналогичния пример с обикновеното момче Исаак и покорството му до смърт към неговия баща Авраам (Бит. 22:1-19). Със сигурност има над какво да се замислим.
Един критичен период, за разлика от „първите седем”, е времето на юношеството, когато всеки човек минава през процеса на самоутвърждаване, обикновено разбирано от младежите като твърда убеденост в собствените им виждания и възприятия, да не кажем дори непреклонност пред чуждото (родителското) мнение. Тогава отслабва силата на наказанието, което е напълно нормално, ако нещо не е изпуснато преди това, и на негово място идва диалогът. Със сигурност диалогът помага. Лично на мен повече ми е помагал диалогът с по-малко натиск и с повече убеждение. При това трябва да има ясно очертана червена линия, за да не бъдат засегнати достойнството на родителите и техните основни принципи. Голяма лъжа, властваща в света днес, но и доста проникнала в християнските семейства, е мнението, че за сметка на компромиси и отстъпки спрямо принципите, могат да се постигнат по-близки отношения. Това е тънък лед, който неизбежно води до трагичен край и много сълзи. Ако едва ориентиращият се в живота, едва изграждащият собствените си принципи юноша усети слабост и мекушавост у родителите си, той ще избере своето самоутвърждаване за тяхна сметка. Но съвсем скоро ще презре всеки авторитет, ще се надсмее и ще се разбие в нещо неочаквано по примера на Давидовия син Авесалом (II Цар. 15-18 гл.).
Спомням си, че моят баща винаги е успявал да покаже къде са границите, които не бива да прекрачвам, като в същото време ми е давал определена свобода – място за самоутвърждаване, за собствено мнение, за лични решения, с времето все повече, защото това е период на подготовка за предстоящата пълна самостоятелност.
В какво се изразява почитта към родителите през този период? Несъмнено вече не в безпрекословно подчинение, защото това би означавало забавено или неправилно развитие на личността, а по-скоро в добронамерен диалог, с обич, без грубост, без огорчение и в същото време с готовност да се приеме волята на родителите. За пример отново ще посоча момент от живота на Христос – когато Той е в голяма вътрешна борба и три пъти изрича думите: „Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тази чаша, обаче не както Аз искам, а както Ти” (Мат. 26:39).
И така, рано или късно човек обикновено се жени. От този момент започва вторият етап от нашето условно деление, който е качествено различен от всичко дотогава. Но каква е основната промяна? Нима детето е пораснало и за него петата заповед вече не важи?
Христос казва: „Не мислете, че съм дошъл да наруша Закона или Пророците: не да наруша съм дошъл, а да изпълня” (Мат. 5:17). Така и за порасналото дете „нито една йота или една чертица от Закона” (ст. 18) не отпада, а поради естеството на брака, на новия завет между мъжа и жената, когато те стават една плът, се променя йерархичната структура, от която до момента двамата млади са били част. Мъжът се отделя от бащиното си семейство, става глава на жена си, а негов Глава вече е Христос и никой няма право да заема мястото на посредник в тези отношения. Както тъщата и свекървата нямат право да се месят в новосъздаденото семейство без покана, така също тъстът и свекърът нямат право да се налагат и по този начин да принизяват ролята на младия мъж. В новосъздаденото семейство и двамата съпрузи придобиват нов статус, който изключва задължението да се покоряват на волята на родителите си.
Но в какво се изразява почитта през този етап, ако никой не е отменял Божията заповед? Проявява се в усъвършенстването на отношенията, в стремежа към връхната точка от общуването между родители и деца – приятелство, а може би ще е по-правилно да кажем братство. Да, братство, защото всички Божии избрани, членове на Божието семейство, стават братя: „… та Той [Христос] да бъде първороден между многото братя” (Римл. 8:29).
Въпреки това обаче е добре, ако като млади съпрузи и родители по-често търсим съвет от онези, които има какво още да ни дадат, на чийто опит можем да се доверим. Това не ни заробва – тук вече няма страх, а остава само любовта, защото „в любовта страх няма, а съвършената любов пропъжда страха, защото в страха има мъка. Който се бои, не е съвършен в любовта” (I Йоан 4:18-19).
Някъде там, през този етап идва времето на приятелските, братските разговори, може би сътрудничеството, съработничеството, за достигането на които трябва да положат усилия и двете страни – родителите да допуснат мисълта, че има какво да чуят от децата си, може би дори има какво да научат от тях, а децата да се преборят с естествената бариера, стояла между тях и родителите им поради съзидателния, конструктивен страх, посредством който са били възпитавани.
В крайна сметка някога през този етап идва и времето, когато родителите вече имат нужда от помощ, грижи, разбиране. В Първото послание към Тимотей четем: „Ако някоя вдовица има деца или внуци, нека те се научат първо да почитат своите домашни и да се отплащат на родителите си, защото това е добро и угодно пред Бога” (5:4). Така Бог чрез своя апостол поверява напълно грижата за родителите на децата и внуците. Интересно е как ап. Павел продължава тази заповед в ст. 8: „Ако някой не се грижи за своите, а особено за домашните си, той се е отрекъл от вярата и е по-лош от неверник.”
Нека не забравяме, че тук не става дума само за материалното обезпечаване, това е грижа за душевното, емоционалното състояние на възрастните, когато се избягват излишните нерви, гневът, презрението. Неслучайно в Притчи Соломонови се казва: „Слушай баща си: той те е родил; не занемарявай майка си и когато тя остарее” (23:22). В други преводи вместо „не занемарявай” е дадено: „не презирай”, което говори именно за нервите, за яда, с които мнозина днес „почитат” своите възрастни родители.
Някога, като дете, бях безкрайно привързан към майка си, наслаждавах се на всеки миг с нея. Тогава не съм разсъждавал за своите душевни преживявания, просто съм усещал винаги топлина, доброта, грижа, безкрайна обич. У баща си пък съм виждал сигурност, твърда ръка, която знае накъде води и прави всичко, за да предостави възможно най-добрите условия за живот. Днес вече сам съм в ролята на баща и се наслаждавам на всеки миг, прекаран с двете си малки деца, опитвам се да бъда за тях това, което баща ми беше за мен, подражавам на неговия пример и бих искал моите деца да възпитават внуците ми по моя пример. Времето е кратко, ролите се променят, на всеки от нас Бог подарява възможност да даде най-доброто от себе си. Но освен краткото време, когато се грижим за деца или родители, след нас остава примерът, който е много по-важен, защото е определящ за поколения наша плът и кръв занапред.
