Когато пътувам в cъвременен автомобил по гладките като огледало немски магистрали, обикновено се чувствам зле. Този път ме очакваха многобройни пътувания: в 15 църкви в различни градове от страната, където ме беше поканила мисията «Светлина на Изток». Но се случи чудо: пътувахме по 4–6 часа в една посока и ми нямаше нищо… Така беше в продължение на три седмици. Благодаря Ти, Господи! Навсякъде ни посрещаха топло и доброжелателно.
Още в първата църква в Порт Вестфалик след службата при мен дойде един мъж и ме попита: «Селото, в което сте родена, не се ли казваше «XXII партиен конгрес»? (Гръмко название за малко бедно село, нали?) А баща ви не беше ли Мурза?» От удивление не можах да кажа и дума. Оказа се, че преди 40 и повече години, когато съм била дете, този немец е строил нашата къща в далечното казахстанско село. В Казахстан е имало много репресирани хора през 30-те и 40-те години. Между тях – и немци. Настрадали са се тогава, но са вярвали в своя Бог, събирали са се за молитва и четене на Библията, благовествали са въпреки всички забрани. Мнозина са преминали през лагери и изтезания, немалко са били избити. И днес там още има молитвени домове, чиито стени са украсени с надписи на немски: «Gott ist Liebe» («Бог е любов»), а на пейките седят широкоскули, мургави, чернооки казахи. После почти всички немци са заминали за родината си – Германия. Явно Божията воля е била такава: те са осъществили мисията си в чуждата земя. Направили са каквото са могли и е дошло време да се изпълнят молитвите им. Днес в Средна Азия самото местно население – казахи, киргизи, узбеки – създава нови църкви. Слава на Бога! Колко неизследими са Господните пътища: този немец беше строил голямата ни къща в моята родина, а под краката му, както той каза, «щъкали деца – таджичета». Със сигурност се е молил за тях… Ние, децата, бяхме десет. И след много години едно от тези «таджичета» го срещна вече в неговата родина – Германия… Такова нещо се случва в живота не само защото светът е малък, а и защото има Божи промисъл. Ние се срещнахме не някъде другаде, а в църквата, тъй като сме Божии деца. А за Своите деца Бог има специални подаръци. Мисля, че и във вечността ще се удивляваме на много срещи с тези, с които са се пресичали съдбите ни тук, на земята. И е възможно тукашните мимолетни срещи там да се окажат най-значимите. Ще открием за себе си много неочаквани и удивителни неща, както е написано: «Каквото око не е видяло и ухо не е чуло, и на човешко сърце не е идвало, всичко това е приготвил Бог за тези, които Го обичат» (I Кор. 2:9).
Ето такова беше началото на моята обиколка. Трябва да кажа, че немците са точен народ, слушат внимателно, обмислят казаното до дребните детайли, претеглят, проверяват всичко логически, не бързат с емоциите. В някои моменти дори си мислех: «Може би моите думи не са толкова важни за тях.» Но когато идваше време за въпроси, живо се включваха в беседата и изобщо не бързаха да се разотиват. Аз споделях личните си свидетелства и идеите си как да предадем Добрата вест на мюсюлманите. Възможно ли е това? И ако е постижимо, как? Оказа се, че темата много ги вълнува.
Днес всички сме свидетели как се изпълнява библейското пророчество, казано преди хиляди години за Исмаил – родоначалника на исмаилтяните, които в настоящето са мюсюлмани: «Той ще бъде между хората като див осел, ще вдига ръката си против всеки и всеки ще вдига ръката си против него; и той ще живее независим от всичките си братя» (Бит. 16:12). Днес Изтокът предизвиква страх и ужас със своите терористични актове, джихадите. Трябва да кажа, че тероризмът е жестока политическа провокация, която се крие под маската на мюсюлманството и не съдържа никаква религия. Как да се отнасяме ние, вярващите, към това, което става около нас? В Библията има отговори на всички въпроси. По-добре да се учим от нея, отколкото от хората, които по думите на Достоевски ще залеят света с кръв, като се прикриват с добри намерения. Важен урок ни преподава бащата на вярата Авраам: «И рече Авраам на Бога: „О, дано поне Исмаил да бъде жив пред Твоето лице!» (Бит. 17:18, СИ). Трябва да се молим за мюсюлманите, както се е молил Авраам, и с очите на вярата да ги виждаме спасени. Бог има план за всички народи, сред тях и за 1 милиард и 200 милиона души, изповядващи днес исляма. Пророк Исая казва: «Вдигни се, светлей (Йерусалиме); защото дойде твоята светлина и слава Господна изгря над тебе… И народите ще дойдат към твоята светлина, и царете – към сиянието, което изгрява над тебе… Всички кидарски овци ще бъдат събрани при тебе; овните навайотски ще ти послужат: ще възлязат на олтара Ми като благоугодна жертва и Аз ще прославя дома на Моята слава» (Ис. 60:1,3,7, СИ). Кои са Навайот и Кидар? Първите двама синове на Исмаил (а той има общо дванадесет) (Бит. 25:13). Както е известно, синовете на Авраам Исмаил и Исаак са родоначалници на исмаилтяните и израилтяните. Те имат някаква тайнствена връзка помежду си, неслучайно и двамата дават живот на 12 синове. В Стария Завет тези двама синове стоят един до друг до гроба на баща си Авраам (Бит. 25:8-9). В Новия Завет виждаме техните потомци в яслата да се покланят на младенеца Иисус: пастирите са евреи, а мъдреците от изток са араби. В трудните моменти Исмаил не оставя в беда Израил, а му помага. Така Йосиф е продаден в робство на исмаилтяни (Бит. 37:28). Благодарение на тях той остава жив и после спасява целия си народ от глад. А от 70-годишния вавилонски плен Израил е освободен също от потомците на Исмаил – от персийския цар Кир (Ис. 44:28–45:4), който дава свобода на Израил, връща всички храмови съдове и подарява дори собствени съкровища. «Така казва персийският цар Кир: «Небесният Бог Яхве ми е дал всички царства на света; и Той ми е заръчал да Му построя дом в Йерусалим, който е в Юдея» (Ездр. 1:2).
Таджикът Джурабек Мурадов – народен артист на бившия Съветски съюз – ми е разказвал как на концерта си в Израил се е обърнал към залата с думите: «Евреи! Вие сте наши длъжници! Помнете, че ние, таджиките, потомците на цар Кир, ви освободихме от Вавилонския плен!» Хората в цялата зала се изправили и отвърнали с шумни аплодисменти. А кметът му връчил символичен ключ от града. В библейските времена «Исмаил» е вземал активно участие в живота на «Исаак». Много показателно е, че и в наше време именно момче от арабски произход е намерило кумранските свитъци, потвърждаващи истинността на Стария Завет и историята на Израил. А притежател на главната християнска светиня – Храма на Господния гроб в Йерусалим – е, колкото и да е странно, мюсюлманско семейство, което го е получило като наследство. Главата на това семейство – Вадже Нусейбе – всяка сутрин отваря храма за християните и всяка вечер го затваря. Неговата вяра в Аллах не му пречи да изпълнява това служение.
Колко интересен е Божият план за всички народи! Понякога той напомня килим, но гледан от обратната страна, и много неща до определено време ни се струват неразбираеми. В едно обаче можем да бъдем сигурни: Бог се ръководи във всичко от Своя план за спасение, защото не иска «смъртта на грешника, но да се отвърне грешникът от пътя си и да бъде жив» (Йез. 33:11, СИ).
Не затова ли Господ е допуснал в наше време да има толкова бежанци мюсюлмани в страни, които от векове изповядват християнството?! Вероятно, ако ние не отидем при тях, Бог ще ги доведе при нас да се спасяват. Те не са малко и в Германия. Преди година и половина по време на евангелизация в Нюрнберг трима мюсюлмани кюрди ми задаваха много въпроси, включително и за исляма. Накрая неочаквано ме попитаха:
– Защо не отидете и не кажете тази, както я наричате, „добра вест“ на нашите кюрди?
Не знам защо отвърнах:
– Това ще направите вие. Ето, сега чухте благовестието. Приемайте го и го носете по-нататък на своите кюрди.
В залата се засмяха. Вероятно защото е немислимо днешният мюсюлманин утре да проповядва Христос. Но именно така стана с тях. Година след нашата среща получих известие, че двама от тези хора са се обърнали към Христос и са станали членове на църква. Кой знае, може би скоро и при своите ще отидат…
Този път проповядвахме в лагерите за преселници: освен немците от бившия Съветски съюз се покаяха още една чеченка и една иранка. Зарадваха ни и две искрено търсещи души: афганецът Фарид и узбекът Рахим.
Накрая искам да ви разкажа за радостната вест, която получих при срещата с един човек, когото запомних задълго. Казва се Томас Мартенс, немец е и живее във Франкентал. Скоро навърши 73 г. На 72 се научил да работи на компютър и дори набрал една книжка с духовно съдържание на казашки. Някога той също бил сред репресираните в Казахстан. Сега живее в Германия, но не е забравил казашкия език. Томас ми разказа историята на своята старост:
– Взе да ме посещава често една и съща мисъл: как да помогна на моите съотечественици, казахите, на тези, с които е минал животът ми? Какво да направя за тях? Това, от което се нуждая на старини, са очилата. От същото се нуждаят и те, тъй като на възрастния човек е трудно без очила. Така започнах да събирам очила за възрастни хора. Вече четири пъти ходих в изоставените казашки аули – там, където са минали моите млади и най-хубави години. Първия път занесох 25 чифта, после – 100, а миналата година подарих 600 чифта очила на възрастни казахи.
Всички желаещи можели да получат като подарък и Киели Китап – Светата Библия на казашки език. Още в първия аул след проповедта за спасението, дадено от Иса (Иисус), Който умира за всички грешници, като подарява на всеки вярващ в Него вечен живот и го освобождава от страха от смъртта, събраните хора извикали радостно: «Айтканин болсаи!» («Така да бъде!») Но дошъл местният ходжа, взел от Томас книгата и се обърнал към съгражданите си:
– Защо слушате него, а мен не слушате?
– Защото ти само ни се караш, а той ни обича – отвърнали те.
В другия аул Томас отишъл при ходжата и му обяснил своята мисия. Ходжата го изслушал внимателно и се наел да го съпровожда по аулите. Посетили единайсет аула. Хората били трогнати от вниманието, благодарили и дори плакали. Някои попитали:
– Можем ли ние, мюсюлманите, да четем тази книга – Киели Китап?
Ходжата отвърнал:
– Коранът учи, че Товрат, Забур, Инджил (Петокнижието, Псалмите и Евангелието) са свети книги, изпратени от Аллах за доброто на човека. Заедно те се наричат Киели Китап. В Корана в сурата Трапезата се казва: „И изпратихме по следите [на пророците] Иса, сина на Мариам, да потвърди Тората, която бе преди него, и му дарихме Евангелието, в което има напътствие и светлина, и е потвърждение на Тората, която бе преди него, и напътствие, и поучение за богобоязливите. И нека хората на Евангелието отсъждат според онова, което Аллах е низпослал в него! А който не съди според онова, което Аллах е низпослал, тези са нечестивците“ (46-47). Всички богобоязливи хора трябва да четат Киели Китап. Добре е, че този човек ни я донесе, тя е на нашия език, всичко се разбира, душата на човека се радва.
Казахите с удивление попитали Томас:
– Откъде вземаш сили? Защо ти е на теб, възрастния човек, да идваш в нашите никому ненужни аули, а още и да се грижиш за нас?
Той отвърнал:
– Преди много години вие и вашите бащи сте помогнали на моето семейство да оцелее, като сте споделили с нас последното си парче хляб. Тогава вие сте ни дали материален хляб, а аз днес ви донесох и материален, и духовен. Доброто не се забравя. Длъжник съм ви, именно затова съм тук. Но основната причина е, че не искам да бъда спасен сам.
Срещата с този човек за мен беше Божи подарък, заради който си заслужаваше да пътувам толкова далече.
Времето мина бързо. Когато се върнах в Москва, ме очакваше радостна новина: предстоеше ръкополагането за пастир на моя племенник от град Авдеевка, Донецка област. Говорихме с него по телефона. На моя въпрос: «Игор, как повярва?» той отвърна:
– Лельо, ти ме учудваш! Забрави ли как ми проповядва през май 1992 г. и как тогава се покаях? Същата нощ сънувах чуден сън: трима мъже в бели дрехи полагат ръце на главата ми. Тогава не разбирах какво може да значи това. Сега знам, че беше сън, който трябваше да се сбъдне след 12 години. Лельо, търся те вече три седмици, за да те поканя, защото ти си виновницата за това събитие.
Тази вест беше празник за душата ми! Много роднини от страна на моя баща, който е таджик, по Божия милост се обърнаха към Христос. Между тях има и служители на църквата: пастири, мисионери. Сега започна «да се пропуква ледът» от страна на майчиния ми род – те са украинци. Обяви се първият пастир. Благодаря Ти, Господи!
Наистина: «О, каква бездна богатство, премъдрост и знание има у Бога! Колко са непостижими Неговите съдби и неизследими Неговите пътища!» (Римл. 11:33, СИ).
