Мосаб Хасан Юсуф е син на един от основателите на терористичното движение ХАМАС. Но той приема християнството. Иисус Христос го намира в разгара на арабско-израелския конфликт, спасява го и го прави Свой ученик. Едва ли някой би могъл по-добре от Мосаб да занесе благата вест до хората, които вярват в Аллах. Своята автобиографична книга той започва с разказ за семейството си.
Историята на баща ми
Баща ми Хасан бил любимият син в семейството. От съвсем малък ходел с дядо си в джамията. Никой от братята му не се интересувал от исляма колкото него.
От дядо ми, уважаван в страната религиозен водач, баща ми се научил да пее призива за молитва. Той имал глас и усърдие, на които хората с удоволствие откликвали. Дядо ми се гордеел с него. Когато баща ми навършил дванадесет години, дядо ми казал:
– Виждам, че се интересуваш много от исляма и смятам да те изпратя в Йерусалим, за да изучиш там шариата[1].
Но баща ми отишъл в Йерусалим не просто да изучава религията – дядо ми го подготвял да управлява. На осемнадесет години, щом завършил обучението си, баща ми се преместил в Рамала, където веднага получил работа като имам в джамията на стария град. Изпълнен със страстно желание да служи на Аллах и на хората, той копнеел да започне работа в този град, точно както дядо ми в Ал-Зания.
Но баща ми бил шокиран, когато влязъл за първи път в джамията и видял там само петима възрастни мъже, които го очаквали. Всички останали явно били или в кафенетата, или в порноклубовете, където се напивали и играели на карти. Дори човекът, който запявал призива за молитва, седял близо до вратата на кафенето с микрофон, чийто кабел бил включен към минарето, за да изпълнява задълженията си към ислямската традиция, без да се откъсва от играта на карти.
Сърцето на моя баща скърбяло силно за тези хора, но той не разбирал как да стигне до техните души. Дори онези петима възрастни мъже казали, че идват в джамията най-вече защото знаят, че скоро ще умрат, и искат да отидат на небето. Е, те поне били готови да слушат и баща ми започнал с това, което имал налице. Той ги водел в молитва и ги поучавал за Корана. Не след дълго те го обикнали и казвали, че им е пратен ангел от небето. Дядо ми веднага разбрал, че синът му има много по-големи възможности, отколкото предполагал отначало, затова го изпратил в Йордания да изучава исляма по-задълбочено.
Тогава, в средата на 70-те години, организацията „Мюсюлмански братя“ била вече добре структурирана и се ползвала с любовта на народа. Нейните членове вършели това, което било в сърцето на баща ми, – вдъхновявали отстъпилите от вярата и се опитвали да предпазят хората от корумпиращото влияние на обществото. Баща ми вярвал, че от тази организация искали само да спасяват хората и да подобрят начина им на живот, не да убиват и разрушават. Ето защо, когато срещнал някои от бившите водачи на братството, си казал: „Да, това е, което търсех.“
Какво представлява ислямът
В ранните години баща ми виждал тази част на исляма, в която има любов и състрадание. Онова, което той не забелязвал и сигурно никога няма да си позволи да види, е другата страна на тази вяра.
Ислямът е изграден като стълба: на първото стъпало са молитвите и прославата на Аллах. Следващото, по-нагоре, е помощ за бедните и нуждаещите се, откриване на училища, участие в благотворителност. Най-високото стъпало е джихад.
Тази стълба е много голяма. Рядко някой поглежда към онова, което е на върха й. Пътят към най-високото стъпало е бавен, на практика се изминава незабелязано, подобно на котка, която се прокрадва към птица. Птицата не откъсва очи от котката, но тя не вижда как с всеки нов кръг от полета й котката се приближава към нея и изведнъж, в един миг ноктите й се обагрят с нейната кръв. Традиционните мюсюлмани стоят на една крачка от тази стълба и живеят с чувство на вина за това, че не практикуват истински исляма. На самия връх са фундаменталистите: онези, за които гледаме репортажи по телевизията, които убиват.
Умерените са някъде по средата. Макар че те всъщност са по-опасни от фундаменталистите, защото изглеждат безобидно и никога няма да се сетите в кой момент ще пристъпят към последното стъпало. По-голямата част от атентаторите самоубийци започват именно като умерени.
В деня, когато баща ми стъпил на първото стъпало, той нямал представа колко далече от изначалната си идея ще бъде принуден да се изкачи. И сега, тридесет и пет години по-късно, бих искал да го попитам: „Помниш ли от къде си започнал? Ти си видял всички онези объркани хора, сърцето ти е страдало за тях, копнеел си да ги доведеш при Аллах и да ги спасиш. А сега какво виждат очите ти? Атентатори самоубийци и невинна кръв. Това ли си искал да правиш?“ Но в нашата култура не е прието да говориш с баща си за тези неща. И сега той продължава опасния си път.
Раждането на ХАМАС
Постепенно „Мюсюлманските братя“ от общност на бедняци и бежанци се превърнали в организация на образовани мъже и жени, бизнесмени, професионалисти, които щедро отваряли джобовете си за строителство на училища, болници и благотворителни учреждения. В хода на това развитие представителите на ислямските движения решили, че братството трябва да се противопостави на израелската окупация. Баща ми по това време вече бил един от главните водачи в братството. През 1986 г. се състояла тайната историческа среща в Хеврон, където събраните се договорили да започнат с просто гражданско неподчинение – хвърляне на камъни и палене на гуми. Целта им била да събудят, да обединят и мобилизират палестинците, а също така да им покажат, че се нуждаят от независимост под знамето на Аллах и исляма. Така се родил ХАМАС, а баща ми се издигнал с още няколко стъпала към върха на исляма.
На ХАМАС му трябвал някакъв, какъвто и да било повод, който би послужил като оправдание за въстание. И той се появил през декември 1987 г., когато в Газа убили Шломо Сакал – продавач от Израел, а само няколко дни по-късно четирима души от Газа загинали в автомобилна катастрофа. Но плъзнали слухове, че израелците са ги убили, за да си отмъстят за Сакал. Започнали безредици. Един юноша хвърлил „коктейл Молотов“ и бил застрелян от израелски войник. Народът излязъл по улиците, а ХАМАС застанал на кормилото и се превърнал в нова бойна сила.
На какво учи затворът
Растях в идеологията на ХАМАС според плановете на баща ми, които съответстваха на моите желания. В бъдещето и аз трябваше да се издигна до върха. Сигурно така и щеше да стане, ако не беше Божият промисъл. През зимата на 1996 г. бях арестуван за незаконно притежание на оръжие. В продължение на няколко седмици ме подлагаха на изтезания в затвора на израелската военна база. След това имаше съд и присъда от 16 месеца затвор. Именно в затвора моето отношение към ХАМАС започна да се променя. Виждах озлобление, религиозна слепота, семейственост, суетене за незначителни неща, които бяха издигнати в ранг на особена духовност. Видях как службата за вътрешна безопасност на ХАМАС хваща от своите редове онези, които нямат роднини, връзки и т.н., и организира показен съд над „предателите“, като ги измъчва и убива по скалъпени обвинения.
Излязох от затвора напълно объркан. Не разбирах кой всъщност е врагът на моя народ: ХАМАС или Израел. В желанието си да изясня своя вътрешно-личностен конфликт кандидатствах в университета, приеха ме и след известно време започнах да изграждам приятелски отношения с израелци. А не след дълго се запознах и с християни.
Моят път към истинския Бог
Веднъж с най-добрия ми приятел Джамал влизахме през Дамаската порта в Йерусалим, когато изведнъж някой ме заговори:
– Как се казваш?
Младият човек, който се обърна към мене, бе около тридесетгодишен и въпреки че ме питаше на арабски, беше очевидно, че не е арабин.
– Казвам се Мосаб.
– Къде отиваш?
– Прибираме се вкъщи, ние сме от Рамала.
– Аз съм от Англия – каза той, като премина на английски.
После все пак продължи да говори нещо на арабски, но акцентът му беше толкова необичаен, че едва успях да разбера за какво става дума. В крайна сметка установих, че ми говори нещо за християнство и за някаква библейска група, която се събира в Дружеството на младите християни (YMCA) в Западен Йерусалим.
Знаех това място, нямах никакви други планове и си помислих, че сигурно ще бъде интересно да разбера нещо за християнството. След като вече бях научил много неща от израелците, защо не и другите „неверници“ да внесат в живота ми нещо ценно? И като цяло момчетата, които ме заговориха, не изглеждаха претенциозни и ме канеха да общуваме, а не да гласувам за израелците на следващите избори.
Онази вечер бяхме около 50 души, най-вече студенти на моята възраст от различни етнически и религиозни групи. Подариха ми Нов Завет на арабски и английски. Запознах се с нови хора и нова култура. Беше страхотно! Новият Завет бе подарък, а в арабската култура към подаръците се отнасят с много уважение, ценят ги високо. Затова реших, че ще прочета тази книга.
Започнах я и когато стигнах до Проповедта на планината, си помислих: „Виж ти! Този Иисус наистина е бил впечатляващ. Всичко, което е говорел, е възхитително!“ Не можех да се откъсна от книгата. Все повече се убеждавах, че всеки стих засяга дълбока рана в моята душа. Това беше много достъпно послание, но изпълнено с изцеляваща сила и по някакъв начин даваше надежда за душата ми.
После прочетох: „Слушали сте, че бе казано: „Обичай ближния си и мрази врага си.“ Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте онези, които ви проклинат, правете добро на онези, които ви мразят, и се молете за онези, които ви обиждат и гонят, за да бъдете синове на вашия небесен Отец; защото Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри и праща дъжд на праведни и неправедни“ (Мат. 5:43-45).
Тези думи ме поразиха като мълния. Никога преди не бях чувал нещо подобно, но дълбоко в душата си разбирах, че това е посланието, което съм търсел през целия си живот.
Години наред се опитвах да разбера кои всъщност са мои врагове. А сега осъзнах, че враговете ми не са израелците и не е ХАМАС, нито е онова момче, което в затвора ме удряше по главата със своя автомат „М-16“, не е и палачът, който ме изтезаваше в изолатора. Дадох си сметка, че враговете не се определят от националността, религията или цвета на кожата. Разбрах, че всички сме подложени на атаките на едни и същи врагове: алчност, гордост и всякакъв друг дяволски мрак, който живее вътре в нас.
А това означаваше, че мога да обичам всички хора и единствените ми истински врагове са вътре в мене.
Иисус казва: „Не съдете, за да не бъдете съдени“ (Мат. 7:1). Каква голяма разлика има между Него и Аллах! Ислямският бог осъжда много и арабското общество го следва в това.
Христос упреква книжниците и фарисеите в лицемерие. Спомних си веднага за своя чичо Ибрахим – как той веднъж получил покана на някакво празненство и колко се разярил, когато не му предоставили най-почетното място. Сякаш Иисус говореше всичко на Ибрахим и на всеки шейх и имам в исляма.
Абсолютно всичко, което казваше Иисус по страниците на тази книга, имаше смисъл за мене. Не можах да се сдържа и заплаках. Бог даде всички отговори на моите въпроси под формата на този малък Нов Завет.
Продължавах да го чета и да посещавам библейските уроци. Започнах да прекарвам повече време с младежите от църквата и разбрах, че се наслаждавам на нашето приятелство. Ние разсъждавахме за своя живот, за традициите и вярата си. Те винаги се отнасяха с много уважение към моята култура и моето мюсюлманско наследство. Осъзнах, че мога да бъда самият себе си, докато съм сред тях.
Започнах да се замислям как да внеса това, което съм разбрал, в моята култура, защото ми стана ясно, че не можем да обвиняваме окупацията за нашите страдания. Проблемът при нас е много по-дълбок от армията и политиката.
Веднъж си зададох въпроса: „А какво ще правят палестинците, ако Израел изчезне, всички евреи напуснат Светите земи и се разпръснат отново по света?“ И за първи път в живота си знаех отговора: „Ще продължим да воюваме.“ Просто така. Ще воюваме с момичетата без забрадки на главите, ще воюваме за това, кой е по-силен и по-важен, кой определя правилата на играта и кой да има най-доброто място в събранието.
Това беше краят на 1999 г. Бях на двадесет и една. Оттогава животът ми се промени.
[1] Шариат – ислямски религиозен закон, който регулира всекидневния живот: от семейните взаимоотношения до политическите и икономическите въпроси.
Мосаб Хасан Юсуф
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 1/2017 <<<
