Всеки човек има чувство за правда. То е вложено у него от Създателя му заедно със съвестта. Творецът на всички е праведен и е дал на Своите творения копнеж към Себе си и към правдата. Всеки има потребност към него да се отнасят праведно, затова чувството за правда се проявява най-ярко, когато е онеправдан. Има го дори при малките деца – например когато някой им вземе играчката или я счупи, или даде на едно дете повече, а на друго – по-малко. Онеправданото винаги реагира. И така, може да се говори за вродено чувство за правда, а освен това разбирането за праведно и неправедно може да се формира с възпитанието.
В своите постъпки обаче хората невинаги се ръководят от чувството си за правда. Много често интересът (предимно материален) надделява. Тогава водещ е егоизмът, а чувството за правда се потиска. В работата ми като юрист съм забелязала, че ответниците по дела за издръжка на децата им (най-често това са бащите) рядко признават иска и се съгласяват да плащат посочената издръжка, дори да имат възможност за това. Повечето предпочитат да платят голямо възнаграждение на адвоката, който ще им съдейства да запазят доходите си за себе си. Нерядко ги ръководи желанието за реваншизъм или омразата към майката на децата и смятат, че тя би се възползвала от парите. А иначе е близко до ума, че децата имат нужда от средства за съществуване и когато родителите им не са заедно.
Чувството за правда у нас се проявява често и когато родителите разделят имотите си между своите деца неравно. Тогава онеправданият син или дъщеря предявява иск в съда срещу брат си или сестра си, за да получи полагащия му се дял от имота. Интересно е, че се предпочита да бъде възстановена правдата за имотите пред това, да се възстановят истинските взаимоотношения между близки хора. Болката за собствеността надделява над болката от липсата на семейна обич. А при делата за имоти, които водят помежду си внуците, се вижда как „примерът“ на дядовците и бабите им за неравнопоставеност на децата се предава на поколенията след тях и се превръща в семейна традиция.
Човешкото чувство за правда само по себе си не е мярка в обществените отношения. То невинаги е съобразено със законите. Когато се разминава с тях, човешката правда е субективна. Ако хората не познават законите и не се съобразяват с предписанията им, те смятат без основание, че правдата е на тяхна страна. Например един длъжник по договор за паричен заем е подписал запис на заповед за взетата назаем сума в полза на заемодателя си. Записът на заповед е вид ценна книга, чийто издател се задължава да заплати парична сума на определено лице по негова заповед, без да се посочва или доказва на какво основание. Така заемодателят получава възможност да получи по-лесно дадената в заем сума, като представи в съда направо записа на заповед. Но той може и да продаде този запис, като при това купувачът получава правото да търси сумата от длъжника, т.е. заемополучателя. Този начин за прехвърляне на записа на заповед върху друго лице се нарича джиро. След като получава правата по записа на заповед, човекът подава искова молба в съда срещу длъжника – да плати на него. Длъжникът, който не знае за прехвърлянето на задължението му, защото законът не задължава неговия заемодател да го уведоми за това, възразява, че няма никакви договорни отношения с третото лице и съдът неправилно е образувал делото. Непознаването на Търговския закон, който урежда прехвърлянето на записа на заповед с джиро, както и нежеланието да се съобрази с него, става причина длъжникът да недоволства и да се смята за онеправдан. Той започва да изпраща жалби и сигнали до главния прокурор, президента, омбудсмана и т.н. срещу съда, като го обвинява, че е образувал дело срещу него незаконосъобразно. А по-добре би било да потърси консултация с адвокат, който ще му обясни какво представляват записът на заповед и джирото, какви са правата и задълженията му и как да се защити по образуваното съдебно дело.
Друг длъжник, който не е плащал вноските по кредита си на падежите (определените по погасителния план дати за плащане), остава изненадан, че след като е върнал почти цялата сума, дължи още толкова, тъй като са му начислени лихви за забавяне на плащането, такси за надвишен кредитен лимит и за обслужване на кредита, разходи за месечни извлечения и съобщения… Той възразява, че банката претендира неправилно за толкова голям размер на задължението му, а тя се позовава на подписания договор, който съдържа такива клаузи. Тях обаче длъжникът не е чел.
Възрастна жена, която не си е плащала водата от години, чула, че Върховният касационен съд е обявил с тълкувателно решение задълженията от този вид за периодични плащания, които се погасяват с тригодишна давност (т.е. след изтичане на три години от датата, на която е трябвало да плати, водоснабдителното дружество не може да получи плащане по съдебен ред), и решила, че това я освобождава от старите й задължения. Но давността не се прилага автоматично, а само ако длъжникът се позове изрично на нея, т.е. жената е трябвало да заяви, че задълженията й са се погасили, защото е изтекъл давностният срок. Затова плащанията й на касата на дружеството кредитор, без да се е позовала на давността, са били отнесени към нейните стари задължения. Те са били погасени чрез плащане, а не по давност. По тази причина претенцията на кредитора (ВиК дружeството) за по-новите задължения, които жената е смятала за платени на касата, е уважена от съда, на който са представени касови бележки за платени стари задължения. Жената не е имала доказателства, че на касата е настоявала плащанията да се отнесат към новите й задължения, а старите да се смятат погасени по давност.
Един уволнен служител, след като съдът го възстановява на работа, отново е уволнен. При новото съдебно дело той твърди, че непосредствено след явяването си на работа е подал молба за платен годишен отпуск. Настоява, без да го доказва, че е получил устно разрешение от работодателя, на когото не се е обадил лично, а – чрез завеждащия „Личен състав“ в предприятието. Без да вземе предвид конфликтните отношения около скорошния съдебен спор с работодателя си, както и законовото изискване за писмено разрешаване на отпуска от него, служителят не се е явил на работа повече от два дни и поради това е уволнен отново. Този път обаче съдът признава уволнението му за законно.
Наемодател, на когото наемателят не е плащал наема, нито разходите за ток и вода, подава искова молба. Но договорът за наем е сключен с еднолично търговско дружество (фирма) като наемател, а искът е предявен срещу неговия управител (физическо лице). Налице е разминаване между действителния длъжник – ЕООД – и ответника по иска – управителя. И законът не допуска да бъде осъден управителят, с когото наемодателят фактически е контактувал, вместо фирмата, която е записана в сключения писмен договор.
Озлобен от развода си бивш съпруг предявява иск за делба на семейни движими вещи (покъщнина) и недвижим имот (апартамент). Иска и делба на банкови влогове. Съдът не приема за разглеждане последния иск, тъй като при него е недопустима съдебна делба – всеки от брачните партньори може да изтегли от банката половината от влоговете без съдебно решение. Ищецът обаче не се примирява с постановеното от съда. По искане на съпругата съдът е допуснал до делба друг семеен имот, с което съпругът не е съгласен. Въпреки че е изчерпал възможностите за обжалване, предоставени от процесуалния закон, и решението по този спор не е допуснато до касация (разрешаване на спора от Върховния касационен съд), той продължава да подава множество недопустими жалби, които се оставят без разглеждане. Освен това ищецът е решил, че ремонтът и подобренията, които твърди, че е направил в имота, за който е предявил иска за делба, трябва да увеличат дела му от него, независимо че законът не урежда такава правна последица, а предвижда само право на парично вземане (т.е. да получи парична сума за ремонта и подобренията). Въпреки че решението на съда за размера на дяловете в имота е влязло в сила и спорът не подлежи на преразглеждане съгласно закона, човекът продължава да не се съобразява с това и да отправя недопустими искания. Така делото му за делба се проточва с години – той обжалва непрекъснато неподлежащи на обжалване съдебни актове. Делото не може да бъде разгледано от първоинстанционния съд, докато се намира във Върховния. Човекът заявява на съда, че делбата във втората й фаза няма да се извърши, докато не бъде променено решението по първата фаза както той желае.
Във всички тези случаи изпъква разминаването между чувството за правда на отделния човек, потърсил правосъдие, и закона. Гражданите трябва да се съобразяват със законите, за да бъдат защитени правата им. Ако те не спазват законовите разпоредби, се лишават от възможността интересите им да бъдат отстоявани и дори върху тях се стоварват законовите санкции.
Същото важи за Божиите закони. Ако човек не ги спазва, няма да бъде добре. Само ще трупа Божи гняв върху себе си. Божиите закони имат за цел да осигурят добруването на човека, на семейството му и на народа му, затова тяхното престъпване унищожава човека, рода му и цялата нация, която живее в бунт срещу Бога. Ако вземем за пример онези бащи и майки, които вместо да научат децата си на братолюбие и самоотвержена грижа, ги учат да ценят имотите и наследството повече от близкия човек, можем да се убедим, че децата се отчуждават едни от други, а и от родителите си, лишават се от подкрепата и помощта на близкия, често започват взаимна вражда, като трупат неприязън и омраза и се превръщат в най-големите врагове. Когато това явление се умножава дотолкова, че засяга голяма част от обществото, резултатът е една разделена нация, лишена от чувство за общност и в крайна сметка саморазрушаваща се. Това е българската действителност. По-голямата част от съдебните граждански дела днес се водят между най-близки хора.
Едни от най-многобройните са бракоразводните дела. Ако обобщим това, което разрушава семейните отношения, можем да го наречем егоизъм – живот за себе си, за собствените удоволствия и страсти. За съжаление родителите възпитават така децата си – в противоречие с Божиите закони. Разделянето на семейството поражда нови спорове – за децата или имотите. Децата остават при единия родител, а другият има право на срещи с тях, което понякога се осъществява принудително – чрез съдебен изпълнител. Войната между бившите съпрузи за децата е пагубна за момчетата и момичетата. Психолозите по делата сочат, че детето се идентифицира и с двамата си родители, стреми се да удовлетвори очакванията и на двамата и когато те враждуват помежду си, това поражда противоречия у него, които само не може да разреши. Тогава започват психичните разстройства. Войната на родителите за имотите се подклажда от омраза – съпругата или съпругът, останали в семейното жилище, трябва да платят обезщетение задето ползват частта от имота, принадлежаща на другия. Или се прави делба, за да получи ощетеният парично изравняване на дела си. Но ако няма средства за това, жилището се изнася за публична продан. Така, докато всеки от съпрузите се опитва да накаже другия, те загубват жилището си.
Ако хората са ръководени от омраза, те целят да унищожат човека, когото смятат за свой враг, и не жалят пари за съдебни такси и разноски, за адвокатска защита, само и само да го притеснят, да го натоварят с дългове, да му вземат имота и т.н. На практика омразата им отнема мира и радостта и ги води дори до лудост. Тя променя обичайния ритъм на живота им – кара ги да прекарват голяма част от времето си в съда, решени на отмъщение докрай. Тогава законите и съдилищата стават средство за постигане на зли цели и в крайна сметка целият този мрак се стоварва върху душата на самия, в собствените си очи – справедливо отмъщаващ човек. Ако и съдът не изпълни поставената от него цел, и той, и законът стават врагове на човека, който спира да се съобразява с тях. Действията му вече нарушават критериите за нормално поведение и граничат с лудостта.
А мирът и радостта царуват в душата, в която царува правдата. Истински живот има душата, която е пълна с любов. В Библията се казва, че любовта не прави зло на ближния си. Божият Закон повелява човек да обича ближния си като себе си, да обича дори враговете си. Нещо повече, Божият Син Иисус Христос дава нова заповед: да се обичаме така, както Той ни е възлюбил. Христос е най-съвършеният пример за любов: Той дава Себе Си за нас и ни взема само едно нещо – греховете. Който приеме Него, Неговата любов и Неговата правда, ще има здрава душа и здраво семейство. А ако Божията правда пребъдва в народа, той ще е сред най-успешните. Нека това да бъде нашата молитва за скъпата ни родина – България!
Весела Спасова
