ДА БЪДЕМ РЕЛИГИОЗНИ, Е ОПАСНО
Религията е опасна от самото си начало. Виждаме това при нашите прародители. Адам и Ева допускат фатална грешка при опита си да се уподобят повече на Бога. Грешката им не е в това, че са спрели да вярват в Бога, а че са започнали да вярват по начин, който е забранен. Техният първи син също се опитва да се довери на Бога по свой начин. Господ отхвърля безкръвната жертва на Каин, а приема жертвеното агне, което по-младият му брат принася. Пламнал от гняв, Каин завижда до такава степен, че убива Авел и съсипва собствения си живот. И израилтяните се стремят да служат и да се покланят на Бога по свой начин. На прага на Обещаната земя някои от тях приемат поканата от местните жени да гостуват на езическо религиозно събитие. След часове измират хиляди от Божия народ (Числ. 25 гл.). Саул, първият израилев цар, не е по-различен. Той загубва царството си, като прави религиозни грешки. Когато пророк Самуил не идва навреме, за да принесе жертва преди битката, Саул смята, че е добре сам той да принесе жертвата. И съгрешава (I Цар. 13:8-14; 15 гл.). Дори Давид изпада в затруднение заради своята религиозност. След като е избран за цар на Израил, той иска Ковчега на Завета, който съдържа Десетте Божи заповеди. Давид повежда ентусиазирано целия Израил в шествие, за да донесе святия предмет в Йерусалим. Но когато воловете, които носят Ковчегa на Завета, се спъват и Оза докосва с ръка Ковчега, за да го подпре, Бог поразява този човек и той умира. Давид реагира със страх и гняв. Как би могъл да живее с такъв Бог? И едва след като прочита отново Божия закон, той осъзнава, че е извършил правилното нещо по неправилен начин (I Лет. 13 гл.; 15:12-15).
Защо за Бога е толкова важно в какво вярваме, как Му служим и Му се покланяме? Защото Той търси онези, които ще Му се покланят с дух и истина (Йоан 4:23-24), не с ритуали и невежо. Бог иска да Му се покланяме със сърце, което откликва на истината за Неговата любов и благодат. Всъщност желанието на Бога е да познаваме и да обичаме Неговия Син. Добрата религия идва след това.
Религията и Христос не се изключват взаимно, но са много различни. Апостол Яков, новозаветен автор и брат на Христос, пише: „Чисто и непорочно благочестие пред Бога и Отца е това: да се грижи човек за сирачетата и вдовиците в техните скърби и да се пази неосквернен от света“ (Як. 1:27). Религията може да е множество добри неща, но не е способна да бъде заместител на Христос.
Религията означава: да посещаваме религиозни служби; да записваме децата в религиозни училища; да показваме добрина; да избягваме неморалност; да празнуваме религиозни събития; да даваме помощ на бедните и да ни признават за милосърдни хора.
Христос е Някой, Който: е много близо до нас; има власт да ни помага; може да ни прости; може да ни провъзгласи за праведни; може да ни отдели за Бога; може да ни заведе при Бога; може да ни ръководи; никога не ни оставя сами; на Когото можем да се доверим; способен е да ни защити; застъпва се за нас; може да почувства нашата болка; може да ни даде радост, мир, надежда, любов; доказал е Своята любов към нас; умрял е за нас; възкръснал е от мъртвите за нас; може да живее чрез нас; в състояние е да ни даде увереност, че сме приети в Божието царство.
КАКВА Е БИЛА РЕЛИГИЯТА ПО ВРЕМЕТО НА ХРИСТОС?
Иисус е познавал опасността от религията. Някои от най-религиозните хора в Йерусалим Го мразели. Докато грешниците и отхвърлените от обществото Го одобрявали и Го следвали, религиозните хора – фарисеи, книжници, садукеи и свещеници – с малки изключения били Негови непримирими врагове.
Иисус не ласкае тези религиозни водачи. Той не ни оставя да мислим, че това са благочестиви мъже, които просто са направили грешка спрямо Него. Иисус твърди, че ако те познават Неговия Отец, ще познават и Него самия. Той ги нарича открито лицемери и слепи водачи на слепци. Това не е развитие, което мнозина от нас биха очаквали. Бихме търсили враговете на Иисус сред атеистите, светските мислители или престъпниците в обществото. Но не е така. Хората от улицата Го приемали. Между приятелите Му имало грешници. Дори Пилат, езическият римски управител на Юдея, бил склонен да Го оправдае поради липса на доказателства за вината Му. Садукеите и фарисеите от Йерусалим обаче винаги се опитвали да злепоставят Иисус. Те били убедени, че светът би бил по-добро място без Него.
Всъщност фарисеите били уважавани като едни от най-благочестивите и посветени на Бога юдеи. Те проповядвали богоцентричен живот. Борели се Израил да не бъде погълнат от езическия свят. Вярвали, че бъдещето на народа им зависи от това, дали евреите почитат и прилагат на практика Божия закон.
Те обаче направили някои погрешни завои в опита си да направят Божия закон приложим за Израил. Стремели се да покажат как „изглежда“ Божието слово във всекидневния живот, но не след дълго се изгубили в подробностите и по думите на Иисус „проповядвали като учения човешки заповеди“ (Мат. 15:9). Така покрай подробностите изгубили същината.
Религиозните водачи се страхували от Иисус. Той предизвиквал вълнение, което заплашвало да дестабилизира деликатния религиозен и политически баланс на властта в Израил. Иисус поучавал с власт и привличал вниманието от външните религиозни въпроси към вътрешното отношение на сърцето (Мат. 5:1-9).
Христос бил отзивчив към сломените сърца, а не към гордата религия. Той бил заплаха за религиозните водачи, защото всеки, който приемал Него, не се нуждаел повече от религията на фарисеите. А те били добри в покорството пред Закона за дребните неща. Иисус обаче учел, че Бог ще прости и на най-големия грешник. Години по-късно Павел, апостол на Христос и бивш фарисей, доказал, че религиозните закони никога не са можели и няма да могат да спасят никого от греха. В няколко от своите новозаветни Послания Павел изяснява, че Законът е даден, за да ни покаже нуждата от Спасител, Който стои над религията.
КОИ СА ГРЕШКИТЕ НА ФАРИСЕИТЕ?
В Лука 11 гл. Иисус се противопоставя на фарисеите, като им показва няколко слабости на тяхната религия. Нека да видим какво научаваме от грешките им не само за тях, а и за нас.
- Те искат да изглеждат добре
В Лука Иисус оприличава фарисеите на хора, които мият само външната повърхност на съда, а оставят вътрешността му мръсна: „Вие измивате чашата и паницата отвън, а вътрешността ви е пълна с грабеж и лукавство. Безумци! Този, Който е сътворил външното, не е ли сътворил и вътрешното? По-добре чистете вътрешното; и ето, всичко у вас ще бъде чисто“ (11:39-41).
Преди да седнат да се хранят, фарисеите много внимателно си миели ръцете, но не заради чистотата, а защото се гордеели, че изпълняват своя церемониален закон. Иисус обаче знаел, че „ритуално чистата“ религия на фарисеите няма дълбочина.
Религията никога не променя същината на проблема. Тя се занимава с повърхностните неща. Ето защо при друг случай Иисус казва на един фарисей и юдейски управител, че трябва „да се роди отново“ (да преживее духовно раждане), за да види Божието царство и да стане част от него (Йоан 3 гл.). Участието в религиозните ритуали няма да промени живота ни. Иисус потвърждава: „Роденото от плътта е плът, а роденото от Духа е дух“ (Йоан 3:6). Приемането на Христос може да направи това, на което не е способна нито една религия по света (Йоан 3:16). Доверието в Христос променя сърцето. Доверяването на Него е смиряващ процес, при който признаваме безполезността на външните очиствания, отдаваме себе си на Божията милост и оставяме Бога да направи чрез Христовия Дух онова, което никога не можем да извършим сами.
- Те правят много от малкото
Способността да помним дребните детайли е нещо добро, но може да се превърне в слаба страна, ако не се контролира. Иисус описва колко е опасно да се изгубим в подробностите. Той посочва на фарисеите грешката на тяхната религия – отдават голямо значение на незначителни неща: „Горко на вас, фарисеи, задето давате десятък от джоджена, от седефчето и от всякакъв зеленчук, а пренебрегвате правосъдието и Божията любов. Тези неща трябваше да правите, а онези да не пренебрегвате“ (Лука 11:42). Фарисеите направили наука от извеждането на логичните заключения от Закона. Гордеели се със своята способност да обмислят внимателно нещата до най-малката подробност.
Готовността им да вършат повече от необходимото не била лоша. Грешката им била в това, че докато обръщали внимание на подробностите, забравяли да обичат, т.е. пропускали най-важната заповед от Закона (Мат. 22:37-40).
Религията е способна да запълни съзнанието ни с незначителни подробности, които лесно обсебват по-добрата част от нашето внимание. И неусетно започваме да смятаме, че процесът, при който ставаме добри в дребните неща, дава резултат, но всъщност не е така.
Няколко години след Христос ап. Павел повтаря Неговото поучение на обърканите християни в Коринт. Той казва ясно, че дори духовните дарби, знанието, вярата и саможертвата са обикновени занимания, ако ги проявяваме без Божията любов ( I Кор. 13 гл.).
- Те обичат одобрението на останалите
Религията може да бъде една от най-големите грешки на егото. Има ли нещо по-добро от това, да бъдем известни като добри и благочестиви? Или да ни мислят за хора, които Бог одобрява?
Но Иисус твърди, че ако вярата на фарисеите не се промени, те ще отидат в ада, както безбожните. На религиозните, които използват своята духовна репутация, за да привлекат вниманието и почитта на обществото, Иисус казва: „Горко на вас, фарисеи, задето обичате предните столове в синагогите и поздравите по пазарите“ (Лука 11:43).
На всички ни е много приятно другите да ни ценят. Лошо е обаче, когато тяхното мнение стане по-важно за нас от мнението на Бога. Опасно е, когато ласкателството и вниманието на хората около нас се превърне в наркотик, който ни прави нечувствителни към Божието водителство, към липсата на любов у нас, към факта, че в трезвите моменти осъзнаваме – репутацията ни е далеч по-добра от това, което сме всъщност.
Когато сме добри според правилата на религията, получаваме похвала от хората. Подчинението на Христос обаче е единственият начин да получим Божието одобрение. Това е вярно дори след като човек е приел Христос. Въпросът дали ще живеем за зрителите или за Бога продължава да съществува, докато сме на тази земя.
Апостол Павел е знаел какво значи да се бориш с човешката критика и да не си приет от членовете на собственото си духовно семейство. Затова пише до християнските критици в Коринт: „За мене е твърде малко да бъда съден от вас или от човешки съд; но и аз сам себе си не съдя. Защото, макар съвестта ми да не ме изобличава в нищо, с това не съм оправдан; защото съдия ми е Господ“ (I Кор. 4:3-4).
Павел се е научил да приема критиката с благодат не защото не боли, а защото е открил, че човешкото признание и почит нямат значение (Фил. 3:1-10). Истински важно е да чуем думите на Христос: „Хубаво, добри и верни Мой слуга!“.
- Тe прикриват, а неразкриват
Често онези, които посещават църква, имат чувството, че са с хора, които не са реални. Те обличат неделните си дрехи и си слагат неделни изражения на лицата, за да прекарат неделната служба. Мнозина харесват това. Други обаче крещят в себе си: „Чакай. Това не е реално. Всички имаме проблеми. Защо не си признаем своите борби с безпокойството, гнева, страха, завистта, горчивината, срама, похотта, така че да се насърчаваме и утешаваме взаимно и да се държим взаимно отговорни?“. Иисус би се съгласил. Той казва: „Горко на вас! Защото сте като гробове, които не личат и по които хората ходят, без да знаят“ (Лука 11:44).
Религиозните вярвания и ритуали често дават на хората възможност да отрекат своя срам, вината си и нуждата си от Спасител. Вместо да ги насърчи да признаят неспособността си сами да се спасят, религията им дава прикритие за техните неразрешени проблеми.
Тъй като е безсилна да обуздае плътта, религията се стреми да я прикрие. Усилията да замажем проблемите си с религиозна дейност, е реакция на самозащита, която може да се проследи от началото на човешката история. След като прародителите ни съгрешават, те са поразени от факта, че са изгубили своята невинност. Тогава взимат смокинови листа, за да се покрият, и побягват между дърветата, за да не ги види Господ. Когато Той идва в градината, Адам признава, че се е скрил, защото се е уплашил.
До днес хората се крият зад дърветата на религиозната си дейност и зад смокиновите листа на човешките си усилия. Вместо да се смирим и да признаем своята нужда от Христовата спасителна смърт и възкресяващ живот, ние се опитваме да се заемем с достатъчно религиозни дела, за да компенсираме греховете си.
Така се крием от Христос, а Той предлага Своята милост само на тези, които се смиряват, искрено признават нуждата си и са готови да Му се покоряват.
- Те прибавят към житейските товари
Тази функция на религията става явна, когато Иисус отговаря на въпрос, зададен от един законник фарисей с думите: „Горко и на вас, законниците, защото товарите хората с трудни за носене бремена, а самите вие дори и с един пръст не се допирате до товарите“ (Лука 11:46).
Иисус познавал своите слушатели. Тези религиозни експерти прибавяли стотици допълнителни задължения към Божия закон. Но самите те били доста умели да минават през странични вратички. Дори имали начини да заобикалят закона за съботата, според който на този ден било забранено да се носи товар. Уилям Баркли цитира фарисейско предание, според което: „Човек, който носи нещо, независимо дали е в дясната или в лявата му ръка, в пазвата или на рамото му, е виновен. Но този, който носи нещо върху опакото на ръката си или с крака си, или с устата си, или с лакътя си, или с косата си, или с торбата за пари, обърната надолу, или между торбата за пари и ризата си, или в гънката на ризата си, или в обувката си, или в сандала си, е невинен, защото не го носи по обичайния начин“.
Добре осведомените в религията все още упражняват изкуството да товарят с тухли, като в същото време имат начини да си намират извинения и да не изпълняват задълженията, с които обременяват другите. Например много религиозни водачи учат, че е задължително семейството да се събира всеки ден, за да чете от Библията, но признават, че самите те имат сериозни причини да не го правят.
За разлика от тях, Иисус постоянно потвърждавал високите идеали на Закона, като в същото време се отнасял с милост към каещия се грешник. Той казва: „Елате при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя. Вземете Моето иго върху себе си и се поучете от Мене, защото съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си. Защото Моето иго е благо и Моето бреме е леко“ (Мат. 11:28-30).
- Те мамят себе си
Чувал съм да казват нашега: „Обичам всички, но не понасям хората“. Фарисеите прилагали на практика подобна фраза. Иисус казва, че те се гордеят, задето почитат и издигат паметници на пророците. Но иронията е, че когато срещнат истински пророк, искат да го убият (Мат. 23:29-32; Лука 11:47-51).
Фарисеите сами се заблуждавали. Те не се смятали за убийци на пророците или на Месия. Не осъзнавали, че празната им религия всъщност ги прави врагове на Бога. Плътта винаги е била във война с духа. Религията е безсилна да спре егоцентричните фиксидеи на плътта. Необходим е живият Христос, Който да промени човешкото сърце.
Историята се повтаря и днес. С устата си религиозните хора почитат Бога и Писанието, но когато детето им или брачният им партньор изповяда Христос като Спасител, те изведнъж почервеняват от гняв.
Мнозина религиозни родители често негодуват от факта, че детето им намира нещо погрешно в религията, в която се е родило, кръстено е или е взело причастие. Бащи и майки, които са ходили на църква през целия си живот, често избухват, когато чуят, че синът или дъщеря им говорят за „новорождение“ – точната дума, която Иисус използва в разговора Си с фарисея Никодим (Йоан 3:1-16). Но такъв религиозен родител трябва истински да изследва душата си. Неговата негативна реакция говори недвусмислено, че той е в същото състояние на самоизмама, както книжниците и фарисеите, на които нашият Господ се противи с любов, но твърдо.
- Те отнемат ключа на знанието
Една от най-големите опасности при религията е, че тя ни кара да застрашаваме не само себе си, а и другите. На религиозните библейски експерти от Неговото време Иисус казва: „Горко на вас, законници, задето отнехте ключа на знанието: самите вие не влязохте и на влизащите попречихте“ (Лука 11:52).
Какъв ключ е имал предвид Иисус? Според изследователите тук има няколко възможни отговора. Фарисеите отнели ключа на знанието от обикновения човек, като: 1) заменили Божието слово с предание и несъществени неща; 2) опитвали се да злепоставят Христос; 3) oтвличали вниманието на хората от правилната нагласа на сърцето.
Както Христос, така и Писанието, са ключове на знанието, но Той тук най-вероятно говори за ключа на правилната нагласа на сърцето, която, ако е правилна, ще се концентрира върху Христос и Писанието. В 11:33-35 Иисус казва: „Никой, като запали светило, не го слага на скрито място, нито под шиника, а на светилник, за да виждат светлината онези, които влизат. Светило за тялото е окото; затова, когато твоето око е чисто, и цялото ти тяло ще бъде светло; а когато е лукаво, и тялото ти ще бъде в мрак. Затова внимавай светлината, която е в тебе, да не е тъмнина“.
С други думи, ако „светлината“ на човека (окото му или нагласата на сърцето му) е истинна, той ще се изпълни със знание за Бога. Но ако „светлината“ му е помрачена, той ще бъде изпълнен с тъмнина (лишен от светлината и знанието за Бога).
- Те обръщат хората към пъкъла
Представете си, че религиозен водач, на когото имате доверие, ви е дал ключ. Поставяте ключа в ключалката на врата, където пише: „Съдба“. Но като я отворите, откривате, че се намирате пред пламъците на пъкъла. Фарисеите изправяли своите последователи пред такава ужасна изненада. В Матей 23:15 Иисус казва: „Горко на вас, книжници и фарисеи, лицемери, задето обикаляте море и суша, за да добиете един последовател; и когато успеете в това, го правите рожба на пъкъла два пъти повече от вас“. Той нарича хората, повлияни от фарисеите, „два пъти повече рожби на пъкъла“, защото те често са по-ревностни за своята вяра от онези, които са я приели като даденост. Прозелитите извършват голяма промяна в живота си и са готови да я защитават и поддържат със свеж ентусиазъм. Те знаят, че не са им известни всичките отговори, но имат доверие на водачите си, за които предполагат, че имат много повече знания, отколкото действат на практика.
Това доверие поставя последователите на фарисеите в реална опасност. След като Иисус нарича техните учители „слепци и водачи на слепци” (Мат. 15:14), учениците ще бъдат двойно ограничени, защото не само още са духовно слепи, а и без да знаят, са се доверили на религиозни водачи, които не могат да видят накъде отиват.
Проблемът при религията е този, че за най-важните неща тя предлага надежда там, където няма надежда. Ето защо атеистът или агностикът вероятно са в по-голяма безопасност от човека, който се е обърнал към религията. Религиозният се заблуждава, че знае какво трябва да направи, за да влезе в Божието царство или да живее богоугодно.
Всъщност на религиозните хора, както фарисеите, така и техните последователи, им предстои едно ужасно събуждане. Иисус ни уверява в това, когато казва: „Ако вашата праведност не надмине праведността на книжниците и фарисеите, няма да влезете в Небесното царство“ (Мат. 5:20).
УРОЦИ ОТ ЕДИН РЕЛИГИОЗЕН ЧОВЕК, КОЙТО СЕ ОБРЪЩА КЪМ ХРИСТОС
По времето на Христос имало около шест хиляди фарисеи. Те провеждали дълги дискусии по дребнави въпроси като дали е законно да ядеш яйце, снесено в събота.
Савел от Тарс (по-късно ап. Павел) наcледил тази религиозна традиция. Той описва себе си като фарисей и син на фарисеи (Деян. 23:6). Преди срещата си с Христос, при която животът му се променя (Деян. 9 гл.), Савел вярва, че неговото положение пред Бога зависи от връзката му със Закона. След обръщането си към Христос Павел определя своето положение пред Бога според взаимоотношенията си с Неговия Син. Интересуват го вярата в Христос, желанието да проявява Христовата любов към другите и да напомня на вярващите, че един ден всички ще отговаряме лично пред Господ Иисус. Така Павловата система на поклонение пред Бога се променя от Закона към Христос, от дребнави въпроси към основни и от външните неща към вътрешните.
Когато се стигало до спорни въпроси за прилагане на Писанието, Павел вече не се занимавал със законническите правила на книжниците. Той умолявал членовете на Божието семейство да не се осъждат един друг (Римл. 14:4, 12-13).
Мнозина от нас имат нужда да се поучат от гледната точка на ап. Павел след срещата му с Христос. В опита си да се предпазим от компромис ние възприемаме виждането на Савел преди срещата му с Христос. Подобно на фарисеите, изработваме собствени списъци за това, което Иисусовият последовател трябва или не трябва да прави. Но даден човек може да спазва всяка точка от нашите списъци и пак да не е близо до Бога. Той може „религиозно“ да се въздържа от алкохол, рокмузика, цигари, хазарт и пак да бъде безбожен. Или може да посещава църква, да дарява пари, да се моли, да чете Библията и пак да е изпълнен с гняв, да е критичен и зъл.
Важно е това, което идва от духа, а не от плътта. Христоподобното отношение на любов е толкова различно от естествените ни наклонности, че ни води при Христовия Дух, за да получим от Него мъдрост, укрепване и увереност за прошка. По-добре е да оставим нашата битка с невъзможните за спазване принципи да ни отведе при Христос, отколкото да се занимаваме с формалностите на религията.
ЗАЩО ИМА СМИСЪЛ ДА СЕ КОНЦЕНТРИРАМЕ ВЪРХУ ХРИСТОС?
Когато Му се доверим, Христос върши за нас много неща, които религията не може да направи: Той ни обича (Йоан 15:13; Римл. 8:35). Довежда ни при Бога (I Тим. 2:5). Изкупил ни е за Бoга (Еф. 1:7). Застъпва се за нас пред Бога (I Йоан 2:1). Помирява ни с Бога (II Кор. 5:19). Отделя ни за Бога (I Кор. 1:30). Прощава ни (Еф. 1:7). Освобождава ни от робство (Римл. 8:2). Прави ни наследници на Бога (Еф. 1:11). Дава ни Своя Дух (Йоан 14:16-17). Живее в нас (Кол. 1:27). Довеждa ни в Божието семейство (Йоан 1:12). Избавя ни от силата на сатана (Кол. 1:13). Въвежда ни в Божието царство (Кол. 1:13). Дава ни вечен живот (Римл. 6:23). Показва ни как да живеем (I Йоан 2:6).
ДВЕТЕ СТРАНИ НА РЕЛИГИЯТА
Можем да погледнем религията от два различни ъгъла и да видим полезното и опасното в нея.
В Библията има много религиозни практики, които или ни насочват към Бога, или ни помагат да изразим взаимоотношенията си с Него. Както в Стария, така и в Новия Завет се говори за религиозни закони, принципи и ритуали. Ако възприемаме религията като действие или поведение, което показва вяра, почит към Бога и желание да Му бъдем угодни, тази религия е полезна, защото дава външен израз на вътрешната вяра (Деян. 2:37-47; I Йоан 3:17-18).
Но има и религия, която е без стойност – когато чрез нея разчитаме на някакви външни действия да оправят взаимоотношенията ни с Бога. Никакво религиозно знание не може да ни спаси, независимо дали го възприемаме преди спасението или след това. Чрез знанието или действието можем единствено да изразим своята лична вяра в Христос. В такъв смисъл трябва да избягваме различните опити да спечелим спаение (Еф. 2:8-10); всяка мисъл да се самоусъвършенстваме (Гал. 3:1-3); всяко нещо, което замества Христос (Кол. 2:6-8).
Религията е опасна не защото е лоша, а защото често е достатъчно умела, за да ни отклони от нашето доверие към Христос. Ние сме склонни да отхвърлим доверието в това, което Христос може да направи, и да го заместим с нещо, което сами сме способни да направим за себе си.
ИЗПИТЪТ, СВЪРЗАН С НАШАТА РЕЛИГИЯ
Представете си, че подавате молба да бъдете приет на небето. Какви свои качества бихте изброили? „Винаги съм вярвал в Бога. Опитвал съм се да водя добър живот. Кръстен съм. Ходя на църква. Не съм направил нищо лошо. Имам приятели, които ще гарантират за мен.“ Надявам се осъзнавате, че ако Вашата молба съдържа това, явно още не разбирате безполезността на религията.
Единствената молба, която ще бъде приета, би съдържала следните Ваши качества: „Не мога да посоча своя собствена заслуга. Грешник съм по рождение. Не идвам в мое, а в Христово име. Вярвам, че Христос е Божи Син и мой Спасител. Приел съм Неговата жертва за моите грехове. Вярвам, че Той е възкръснал от мъртвите. Доверявам Му се напълно“.
Това е увереността на ап. Павел, който, за да разграничи религията от Христос, пише: „Защото по благодат сте спасени чрез вяра; и това не е от вас – Божи дар е; не е чрез дела, за да не се похвали никой. Защото сме Негово творение, създадени в Христос Иисус за добри дела, които Бог е предназначил да вършим“ (Еф. 2:8-10).
Мартин ди Хаан ІІ
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 2/2018 <<<
