Понеделник е… Будилникът ми продължава да звъни безмилостно и с огромно съжаление установявам, че в просъница само съм си представяла как го изключвам. Когато най-сетне се добирам до секцията и с облекчение натискам копчето, с ужас разбирам, че минава седем и половина, а лекцията ми започва в 8! Няма как, опитвам се да поставя световен рекорд по скоростно миене и обличане и след малко вече съм на улицата. Сградата на университета не е далече и понеже нямам колело, всеки ден вървя пеша дотам. Докато подтичвам, виждам, че някой ми маха от другата страна на улицата.
– Охо, здрасти! – виквам в отговор и аз.
Това е новият ми съсед от общежитието, студент по политология. Умно момче, но ходи малко спънато, защото редовно облича късата дънкова пола на гаджето си върху панталоните си, така му харесвало. Е, какво пък, щом си е решил… Потънала в тези мисли, в последния момент успявам да избегна сблъсъка с изникналата пред мен фигура – моята приятелка и колега Анна. Понякога ходим заедно на лекции. Но днес, обяснява ми набързо тя, нямало да дойде, било й лошо на стомаха и се прибирала да си почине. Интересувам се да не се е заразила с някой грип, а тя ми казва, че, слава Богу, не, просто чак сега успяла да си тръгне от вчерашното парти за опознаване на португалската култура. Имало много хубав, скъп и марков алкохол, при това безплатен, а подобна възможност не трябва да се изпуска. Пожелавам й приятна почивка и продължавам да бързам.
Залата, където ще се проведе лекцията ми по диференциална психология, е на първия етаж. Закъсняла съм само малко, открехвам вратата тихо и с облекчение забелязвам, че от целия курс са дошли едва петнайсетина души. Професорът току-що е започнал да говори. Намирам си място в средата на третия ред и започвам трескаво да си правя записки.
Извинявай – потупва ме съседът ми отляво, високо момче с боядисана в червено, дълга до кръста коса, сплетена на растъри, – ще ми услужиш ли с химикалка, че моята свърши?
Докато му я подавам, се втренчвам в двете татуировки на ръката му изцъклен, зловещ череп, а малко по-долу помпозен кръст. През няколко места вдясно от мен пък седи Тина, мило момиче, макар външният й вид да не го издава. Обръснала си е косата, ходи облечена само в черно, а с молив е очертала устните и очите си с дебели черни линии. Тя е много амбициозна и вече се е записала да стажува в специализирана клиника за пациенти в тежка депресия. Изведнъж, когато в залата настъпва пълна тишина, понеже професорът е задал някакъв въпрос, от редиците пред мен се дочува странно шумолене. На първия ред, точно срещу професора, е седнал Алекс и яде портокал – внимателно, така че да не му се размаже яркото червило. Обелил си го е току-що и е сложил корите му върху чина, до учебниците си и до специалната си чанта, на която пише: “Аз съм гей, а ти?”
За миг се замислям… Всички тези хора около мен изглеждат толкова различно, толкова индивидуално… Май само аз бих могла да се слея с тълпата, понеже нито се гримирам, нито се боядисвам, нито имам татуировки или пиърсинги… Дори момчето на втория ред вляво, което по тези критерии прилича на мен, също е различно – винаги ходи босо, независимо от времето навън, и е веган, не яде никакви животински продукти, нито дори яйца и мляко… За пръв път ми минава притеснителната мисъл – толкова ли съм обикновена и наистина ли няма нищо в мен, което да подчертава индивидуалността ми?
Поглеждам назад, залата постепенно се е напълнила. Ето, на най-горните редове седят поне още три момичета с растъри. Гримираните и облечени в черно студенти също не са рядкост в нашия курс. А точно сега влиза и друг колега, който отскоро заяви, че е разбрал, че е гей… Май единствено аз се отличавам в тази тълпа?!
Какво е това, не е ли само кошмарен сън? Няма ли скоро да се събудя и да се посмея на развинтеното си въображение? Приемайте го както искате, описвам ви съвсем обикновен ден в университета на една икономически добре развита западна държава.
Струва ми се, че през последните десетилетия човек повече от всякога държи да бъде различен, да изглежда нетипично и с това да изрази своята индивидуалност, т. е. факта, че не е като всички останали. Всеки го прави, както му хрумне, важен е резултатът, а не средствата. Като че ли най-обидната забележка към някой млад човек в днешно време е, че стилът му не е оригинален и не е постигнал нищо ново. Това сигурно би го довело до дълбоко отчаяние. Този, както бих го нарекла, култ към различното и към индивидуализма, се развива страшно бързо и придобива плашещи размери. Спомням си добре как в края на деветдесетте години, когато още учех в гимназията, мой съученик беше решил, че изглежда интересно със синя дънкова, почти момичешка шапка, и дойде с нея на училище. За негов късмет на вратата случайно го срещна заместник-директорката, която само го попита има ли огледало вкъщи. Оттогава никой повече не видя тази шапка. Само няколко години по-късно обаче, по време на следването ми в чужбина, се оказа, че колкото по-екстравагантно и предизвикателно изглеждаш, толкова повече си ценен в обществото. Там за пръв път се сблъсках с мъже, които си лакират ноктите и понякога обличат къси поли с мрежести чорапогащници.
– Защо само жените да имат право да изглеждат така? Това е дискриминация и сексизъм! – повтаряха приличащите на жени мъже, докато вървяха до татуираните си от глава до пети приятелки, самоуверени, доминантни и груби, „истински жени“, които не биха позволили никой мъж да „им се качи на главата“.
Но, за да не ни обвинят, че съдим някого, нека се опитаме да си направим един кратък експеримент. Нека да се абстрахираме от външния вид на всички тези обикновено млади хора и да проверим хипотезата, че това е някакво външно, незначително увлечение, което ще отмине рано или късно, и да си представим, че ако ги опознаем по-добре, всъщност ще се убедим, че външното не е повлияло на характерите им и те са мили, добре настроени същества, с които можем да завържем дълбоки приятелства. Наистина ли е така? Ако сме искрени, отговорът определено е отрицателен. Оказва се, че външността не е само фасада, както много хора обичат да твърдят. Днес тя не е просто маска, зад която стои труден, неразбран характер или лесно ранима, чувствителна душа, чието желание е по този начин да се защити от нещо. Зад целия този външен култ към индивидуалното и различното се крие нещо много по-страшно, а именно вътрешният култ, култът към себе си. Борбата на човека да бъде външно оригинален, за съжаление, е резултат от отдавна настанилия се в душата му хаос. В съвремието основното послание към младите е: „Бъди различен, бъди такъв, какъвто винаги си мечтал да бъдеш, и накарай другите да те признаят!“ Медиите насочват общественото внимание към съдбите на хора, които са станали герои именно защото са били индивидуалисти, били са неразбрани от другите, но са продължавали да се борят за каузата, в която са вярвали, и накрая, независимо от платената цена са били признати от всички. Обикновено на въпроса как са успели да издържат на този огромен натиск, подобни герои отговарят, че силно са вярвали в себе си и само тази вяра им е помогнала да устоят докрай. Такива послания подсказват на младия човек, че по-важно от всичко е той да се вглъби в себе си и да търси до дупка в душата си, докато не намери това велико нещо, каквото и да е то, което ще го направи специален, ще подчертае индивидуалността му и ще накара другите най-сетне да му се възхищават. Поради тази причина богът на новото поколение се нарича личното пространство на човека. Оказва се, че за да успее да повярва в себе си, човек трябва на първо място да се опознае, да разбере какво всъщност иска и да създаде условия за хармония между себе си и вътрешното си Аз. Но каква е фаталната пречка за този процес? Става дума не за друго, а за присъствието на околните – излиза, че човек е безкрайно ощетен, когато роднини, приятели, колеги му отнемат от ценното време, което той би могъл да прекара сам със себе си и евентуално би стигнал до някакво дълбоко прозрение за своята личност.
Имам приятелка, с която се запознах, докато следвах в чужбина. Веднъж тя много ме зарадва, защото ме покани да отидем на изложба на известни художници. Но малко преди да стигнем, изведнъж ме помоли да си определим среща пред сградата на изложбата след два часа. Бях толкова учудена, че точно преди да влезем, е променила решението си и няма да дойде. Оказа се обаче, че тя просто иска да разгледа изложбата сама, без мен, за да наблюдава себе си и да види как ще реагира на картините и как изкуството ще й повлияе.
Изкуството е част от пътя към самата теб, препоръчвам ти да направиш същото – усмихна ми се тя.
Тогава не я познавах добре, но по-късно разбрах, че никога не мога да улуча точното време в нейния график. Почти винаги, когато й звъннех по телефона, се оказваше, че моментът не е удобен, защото точно сега има нужда от време за себе си и би излязла с мен, но не се знае как ще се почувства, ако първо не е настроила вътрешното си Аз.
После се запознах и с много други такива хора. Сред тях беше и една пациентка, изпаднала в още по-тежко състояние на депресия след – както семейството й твърдеше – уж успешно проведено лечение с поведенческа терапия. Оказа се, че терапевтката й препоръчала да си води всеки ден дневник, в който да записва само своите емоции, самонаблюдения и чувства, които е изпитала през конкретния ден, и после да ги анализира. Да не отбелязва нищо друго освен нещата, свързани със самата нея. В крайна сметка момичето толкова старателно изпълнявало задачата си, че започнало да записва и най-малките подробности, вглъбявало се в самоанализ, смятало, че в един момент така ще стигне до глобалното разрешение на проблемите си и поради това се изолирало и не разговаряло с никого, а само пишело, пишело… Но прозрението така и не дошло, а вместо него все по-реално се очертавал престоят й в психиатрично заведение.
По същото време ми се случи моя състудентка официално да обяви пред мен края на нашето приятелство, без да има видима причина и без да сме се карали. Тя обясни, че й се струва, че прекалено много разчитам на нея, а именно от това нещо – зависимостта й от другите – искала да се освободи веднъж завинаги. Размислила и разбрала, че досега във всичките си приятелства е била тази, която е жертвала повече за другия, и вече е дошло времето да се посвети на себе си и да прави единствено нещата, които са от значение за нея, а не за който и да било друг.
Това, изглежда, е една от новите и най-успешни клопки на Сатана – той прави така, че хората да се почувстват жертви, да се мислят за неразбрани, отхвърлени, внушава им, че най-важното е не да обичат другите, а да се докажат пред тях, да извоюват признанието им. Внушава им, че трябва да си истински индивидуалист, да вярваш в себе си и тогава ще постигнеш нещо, а не като се събираш и общуваш с ближните си. Днес за немалко хора дори семейството, приятелството са нещо унизително, те ги виждат като някаква примка с цел да бъдат използвани, изсмукани от близките си, за да загубят ценната си индивидуалност. Хората треперят пред самите себе си и се държат така, като че ли в тях живее някаква неконтролируема сила, на име „собственото ми Аз“, която е толкова капризна и непредсказуема, че единствената им смислена цел в живота се оказва тази да угаждат на изискванията й. Именно в това се състои и целта на Сатана – така ги тласка по пътя към сигурната вътрешна разруха, тъй като те никога не успяват да угодят на себе си, а той ги убеждава, че стига само да отделят още повече време в търсене или стига да правят само нещата, които желаят, ще постигнат успех. И те стигат единствено до истински индивидуализъм, самота и отчаяние.
Опитвала съм се да кажа на не един такъв човек, че може да намери себе си и истинското си Аз по много по-безболезнен начин: трябва само да повярва в Иисус Христос. Явно замисълът на Бога още от самото начало, при създаването на света е бил да дари всеки от нас с индивидуална, неповторима личност – нима иначе сред милиардите жители на планетата нямаше да има поне двама напълно еднакви, дори само на външен вид?
Какво всъщност прави Иисус, за да могат тези, които вярват в Него, да осъзнаят, че наистина във всеки един от тях са вложени неповторим характер и външност? Сигурна съм, че немалко хора се страхуват да се покаят, защото им се струва, че вярата е нещо обезличаващо: ставаш част от голяма група хора, които се подчиняват на едни и същи духовни правила и закони, ходят на църква и се молят. Освен това всички те са единодушни, че нямат право да променят дори една дума от тези закони, тъй като не те са техните автори, а са им били дадени от самия Бог. А именно това е най-големият кошмар на днешния човек: мисълта, че не той самият е господар на себе си. Ужасът, че някой друг може да има дързостта да си позволи да определя как е редно да се държи той спрямо другите, да му казва къде е сгрешил и да нарушава неговото лично пространство. Най-страшното за днешния човек би било твърдението: „Всеки има своята истина“ да бъде признато официално за невярно.
Така, потънали в тези свои страхове, хората бързат да потърсят спасение в борбата за своята индивидуалност, за да се успокоят, че никой друг не може да седне на престола на сърцето им и да засенчи собственото им Аз. И полагат всякакви усилия, за да бъде личността им видяна, призната и отличена. А най-парадоксалното е, че колкото по-различни се опитват да бъдат, толкова по-очевидни стават приликите между тях. Стремежът към оригиналност и индивидуализъм у всички тези хора, независимо от външния им вид и стила им на живот, води до чувство за празнота и страх в душите им, без значение дали не го осъзнават или не искат да си го признаят. Проблемът е, че те търсят, но не могат да намерят, следователно остават дълбоко неудовлетворени и прехвърлят вината за това основно върху околните, тъй като не смеят да упрекват себе си – това би значело цялата им теория за тяхната специална самоличност да рухне. Така за кратко положението им се подобрява, докато не бъдат нападнати от нов пристъп на чувство за празнота и безнадеждност. По този начин се създава един непрекъснат кръговрат от недоволство и намиране на временно решение за проблемите, който на практика не може да бъде прекъснат от самия човек.
А Бог е дал на човека свободна воля. Той не преследва и не кара никого насила да се покае и да Му посвети живота си. Но ако някой реши да го направи, нима това означава, че ще се признае за загубил във войната за своята индивидуалност? Дали Бог иска, за да сме достойни да Му служим, да се превърнем в кротки овчици, еднакви и безлични?
С ръка на сърцето мога да ви кажа, че това, което наблюдавам при моите братя и сестри християни, – е точно обратното. Много хора ми казват, че са разбрали кои са и какво искат да постигнат в този живот едва когато са приели Иисус в сърцето си, независимо на каква възраст са били. Когато Бог измести собственото Аз от трона на човешката душа, у човека настъпват големи промени. Той осъзнава, че истината е една, и това автоматично сваля от раменете му товара да изследва всичко, докато открие своята истина. Освен това, за да общува с Бога в молитва, човек прекарва все по-малко време в стремеж към самовглъбяване и самоизследване, докато накрая не стигне до извода, че откакто е слязло от трона, собственото му Аз не е вече враг или неконтролируема сила, на чиито капризи е подчинен. Най-сетне е дошъл моментът, към който се е стремял с всички сили – постигането на мир с вътрешното му Аз. И то се дължи именно на факта, че понеже Бог управлява в живота му със сигурна ръка, човекът най-накрая е истински свободен да пусне кормилото и да се огледа наоколо. Да види колко по-интересен и пъстър, но най-вече по-стойностен е животът, ако в него са включени околните. И че не може да става дума за сравнение между ужасните, дълги часове, прекарани в самота уж с цел себепознание, и ползотворното измолено време, изминало в общение с близки и приятели. Така в крайна сметка човек започва да се чувства нужен, обичан и ценен и Бог му дава да осъзнае, че това е по-важно от всякакво лично пространство.
Затова, моля ви, попитайте се искате ли да разберете каква е целта на живота ви и да намерите мир със себе си? Тогава не се опитвайте да бъдете индивидуалист, а елате при Иисус!
