В последните години и на евангелския пазар се появиха немалко книги, в които се твърди, че себелюбието и себеприемането са важна предпоставка за себеотрицанието, любовта към ближния и обичта към Бога. С течение на времето тези теории така проникнаха в съзнанието на много християни, че човек не може да каже нещо за посвещението и себеотричането, без някой да вметне: „Да, обаче в Библията пише първо да обикнеш себе си, за да можеш после да обичаш и ближния. Преди да се отречеш от себе си, първо трябва да си се приел!“.
Обикновено за пример се дава заповедта за любовта към ближния от Левит 19:18, която е цитирана и на няколко места в Новия Завет (Марк 12:31; Лука 10:27; Рим. 13:9; Гал. 5:14; Як. 2:8): „… но обичай ближния си като себе си“. Д-р Джон Стот има доста точни наблюдения по този въпрос: „Многогласен хор днес пее в един глас за това, че на всяка цена трябва да обичам себе си, че самолюбието е най-често пренебрегваната заповед, която е нужно да допълва тези за обичта към Бога и към ближния. Освен това ми се казва, че ако откажа да я спазвам, ме очакват ужасни последствия – вътрешен гняв, депресия, враждебност, пасивност и много други“.
Това, което днешните християнски психолози и душегрижители пишат по темата за самолюбието, преди десетилетия е можело да се прочете в творбите на психолози хуманисти като Ерих Фром и Карл Роджърс. Философът Фридрих Ницше също пише за любовта към себе си и в своята безгранична омраза осмива християнството и християните: „Вие не можете да изтърпите самите себе си и не се обичате достатъчно…“.
Следователно възгледите за любовта към себе си, зад които застават много християнски автори, не са нови, а просто са възприети от философи атеисти и психолози хуманисти и след това „пригодени“ към християнството. Целта ми тук не е да откроя хуманистичния произход на тезите за самолюбието (липсват ми нужните познания в тази област), а с помощта на Библията да проверя някои от тези твърдения.
Предпоставка ли е „любовта към себе си“, за да обичаме Бога и ближния?
„Затрудняваме се да обичаме другите, защото не обичаме достатъчно самите себе си“ (Валтер Тробиш).
Първо,факт е, че понятието „себелюбие“ не може да се намери в Библията. Наистина, във II Тим. 3:2 виждаме прилагателното „себелюбив“, но тук то се употребява в отрицателен смисъл като характеристика на безбожните хора: „… защото човеците ще бъдат себелюбиви. Обратно, Библията често говори за себеотрицание и го сочи като условие за приемането на апостолство. Освен това в Свещеното писание никъде няма указания да насърчаваме или утвърждаваме собственото си „Аз“.
„Ние, силните, сме длъжни да понасяме немощите на слабите и не на себе си да угаждаме – всеки от нас е длъжен да угажда на ближния в доброто, за назидание. Защото и Христос не на Себе си угоди…“ (Рим. 15:1-3). „А Христос умря за всички, за да не живеят вече живите за себе си, а за Онзи, Който умря за тях и възкръсна“ (II Кор. 5:15).
Ако любовта към себе си наистина е предпоставка да можем да обичаме Бога и хората, трябва да отречем ясното библейско учение за пълната поквареност на човека и да твърдим, че обичта ни към Бога и ближните е лично постижение.
А библейският образ на човека изглежда по друг начин. Виждаме го като:
– мъртъв поради своите престъпления и грехове (Еф. 2:1);
– неспособен да търси Бога и да прави добро (Рим. 3:11-12);
– неприятел на Бога (Рим. 5:10);
– злобен, мрази другите и те го мразят (Тит 3:3);
– откровен егоист (II Тим. 3:2).
Няма ли вродена любов към себе си?
„При човека не съществува вродено себелюбие, никой не обича сам себе си по природа. Любовта към себе си или се придобива, или не. Който не я придобие или не я придобие достатъчно, не е способен или не е достатъчно способен да обича другите. Такъв човек не може да обича истински и Бога“ (Гидо Грьогер).
Библията учи ясно и недвусмислено, че човекът е напълно егоистичен и себелюбив по природа, а само Божията милост чрез новия живот (новораждането) го прави способен да поддържа тези качества на стария човек мъртви. Ефа фон Тииле-Винклер посветила живота си на Бога и на служението към ближния. Когато започнала да помага на бедни, болни и сираци, тя винаги се молела „демонът на самолюбието“ да не я надвие. Смятам, че е чиста безотговорност да изместваме акцента, като казваме, че човек трябва да обича себе си, за да може да обича и другите.
Бог потвърждава истината, че нашата позиция в живота е безкрайно егоистична, и ни призовава да поставим в центъра на своята любов не себе си, а Него и ближните. Но неспасеният човек не е в състояние да изпълни нито това изискване, нито останалите Божии заповеди. Само за новородените важи написаното в Рим. 14:7-8: „Защото никой от нас не живее за себе си и никой не умира за себе си, но живеем ли – за Господ живеем, умираме ли – за Господ умираме; следователно живеем ли, умираме ли, Господни сме“.
Между другото, обхватът на нашата любов е разширен в Новия завет. Новата заповед е да се обичаме един друг така, както Христос ни е възлюбил: „Нова заповед ви давам, да се обичате един друг. Както Аз ви възлюбих, така и вие да се обичате един друг“ (Йоан 13:34). „Ние Го обичаме, защото Той преди това ни възлюби“ (I Йоан 4:19). „И така, бъдете подражатели на Бога като възлюбени чеда и живейте в любов, както и Христос ни възлюби и за нас предаде Себе Си…“ (Еф. 5:1,2).
Тази любов не е наш, използван от хората продукт. Тя ни се подарява заедно с новорождението: „… защото Божията любов се изля в нашите сърца чрез дадения ни Свети Дух“ (Рим. 5:5).
Съществува ли „несебична обич към себе си“?
„Който не обича себе си, е егоист“ (Валтер Тробиш).
Трябва да призная, че понятието „несебична обич към себе си“ ме обърква точно толкова, колкото и „безбожна любов към Бога“ или „справедлива несправедливост“. Несебичността съдържа идеята, че съм свободен от себе си и се отричам от моето „Аз“ или го забравям, че не гледам на себе си нито принизяващо, нито възхваляващо, а просто изобщо не мисля за самия мен и съм превърнал Христос и делото Му в център и съдържание на моя живот и начин на мислене. „Защото за мене животът е Христос, а смъртта – придобивка“ (Фил. 1:21). „Той трябва да расте, а пък аз да се смалявам“ (Йоан 3:30).
Само когато това наистина се е изпълнило в живота на един човек, когато Христос е станал „животът“ за него, се разрешават и проблемите, свързани с недоволството от външния вид или от други несъществени неща. Комплексът за малоценност не е ли вид скрит егоизъм? Какво друго може да направи човека красив и привлекателен освен Божията милост, която го уподобява на Христос? „Но това съкровище ние носим в глинени съдове, та преизобилната сила да се отдава на Бога, а не на нас“ (II Кор. 4:7).
„Глиненият съд“, независимо дали е красив, или не чак толкова според човешката преценка, се превръща в ценен само защото съдържа съкровище. И едно такова „пълно“ с любов към Бога и Неговия народ човешко сърце е най-доброто „лекарство“ срещу всякакъв вид комплекси за малоценност и депресии. Дано Бог даде всеки от нас да изрече с дълбока радост и благодарност думите: „Разпънах се с Христос и вече не аз живея, а Христос живее в мене. А животът, който сега живея в плът, живея го с вярата в Божия Син, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене“ (Гал. 2:20).
Волфганг Бюне
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 2/2023 <<<