Ако искаме да живеем победоносен християнски живот, трябва да знаем, че това е нещо много просто. А колко сме го усложнили! Изписани са дебели томове, използвани са какви ли не термини, казвали са ни, че ключът се крие в това или в онова… За повечето от нас всичко е толкова сложно, че макар да го знаем на теория, не сме способни да приложим знанието си в ежедневния ни живот. За да практикуваме простите истини, за които говорим, ще ги представим образно.
ПЪТЯТ
Обобщената картина на победоносен живот, която мнозина от нас познават, е тази от Исая 35 глава: „И там ще има друм и път, който ще се нарече път на светостта“. Картината показва път, издигнат сред околните блата, тоест света. Въпреки че пътят е тесен и стръмен, за никого от нас не е непосилно да го извърви, защото „пътниците, даже и глупавите, няма да се заблуждават по него“. Макар че има много опасности извън пътя, докато не се отклоним от него, сме на сигурно място, защото „лъв не ще има там, нито ще се качи по него хищен звяр“. Само на някои хора няма да е позволено да ходят там – на нечистите: „Нечистият няма да мине през него“. Това включва не само грешника, който не познава Христос като свой Спасител, но и християнина, който познава Господ и въпреки това живее с неизповядан и неоставен грях.
Единственият начин да намерим правия път е да стигнем до Голгота. Този хълм трябва да изкачим, като използваме ръцете и особено коленете си. Ако сме доволни от настоящия си християнски живот, ако не изпитваме истински глад за правия път, никога няма да застанем на колене и следователно никога няма да се изкачим на хълма. Но ако сме недоволни, ако сме гладни, тогава ще започнем да се изкачваме нагоре. Не бързайте! Оставете Бог да вложи във вас глад за пътя. Нека Той ви накара да застанете на колене в молитва и копнеж. Обикновените туристи няма да стигнат далеч. „И ще Ме потърсите, и ще Ме намерите, като Ме потърсите с цялото си сърце“ (Иеремия 29:13).
НИСКАТА ВРАТА
На върха на хълма, за да пази подстъпите към пътя, се е изправил Кръстът – мрачен и неприветлив. Стои там като разделител на времето и хората. В подножието на Кръста има една много ниска врата – толкова ниска, че човек трябва да се наведе и да пропълзи през нея. Тя е единственият вход към пътя. Трябва да минем през нея, ако искаме да продължим нататък. Тази врата се нарича „Вратата на пречупените“. Единствено те могат да излязат на пътя. Да си пречупен означава в теб да живее „не аз, но Христос“.
Във всеки от нас има по един горд и упорит „Аз“. Неговото начало откриваме още у Адам и Ева, които в един момент се опълчиха срещу Бога и се опитаха да бъдат „като богове“. В цялата Библия намираме Божието обвинение към Неговия народ, че са също толкова твърдоглави. Библията изявява тази гордост и в нас самите. Ние сме упорити и неотстъпчиви. Ние сме свръхчувствителни и лесно раними. Дразним се, завиждаме и критикуваме другите. Негодуваме и отказваме да прощаваме. Стараем се да постигнем всичко със собствени сили и се опитваме с наши усилия да направим това, което би трябвало да оставим на Бога. Самодоволни сме, а колко често това води до душевна нечистота!
Всяко от тези неща, а и много други, произлиза от гордия „Аз“ вътре в нас. Ако на негово място беше Христос, не бихме имали проблем с тези чувства. Преди да стъпим на пътя, Бог трябва да превие и да пречупи този упорит „Аз“, за да може Христос да царува на негово място. Да сме пречупили волята си означава да нямаме никакви права пред Бога и хората. Това означава не просто да предадем правата си на Него, а по-скоро да признаем, че нямаме такива, освен едно – че заслужаваме да отидем в ада. Смисълът на това е да не съществуваме за нищо и да не притежаваме нищо, което да наричаме свое – нито време, нито пари, нито вещи, нито обществено положение.
За да пречупи нашата воля пред Своята, Бог ни довежда до подножието на Кръста и там ни показва какво е истинско пречупване. Виждаме прободените ръце и крака и лицето на любовта, увенчано с тръни. Виждаме пълното сломяване на Този, Който каза „обаче не Моята воля, но Твоята да бъде“ (Лука 22:42), докато пиеше горчивата чаша на нашия грях до самото й дъно. Следователно можем да се преклоним само ако осъзнаем, че именно нашият грях Го е приковал на Кръста. Когато видим любовта на Бога, приел да умре вместо нас, сърцата ни се съкрушават и смиряват, изпълнени с любов към Него. Тогава нашата молитва ще бъде:
Как искам да съм от себе си освободен,
о, мили Боже,
и да стоя в Тебе до забрава,
и повече не аз да бъда,
но живият Христос да бъде в мен.
Някои от нас са разбрали за себе си, че най-ценната молитва e да искаме Бог да пречупи нашата воля.
ПОСТОЯНЕН ИЗБОР
Нека обаче не си въобразяваме, че трябва да се смирим само веднъж, докато преминаваме през вратата. Това е избор, пред който ще се изправяме постоянно. Бог ни подтиква, но ние трябва да вземем решението. Ако някой ни нарани и обиди, веднага имаме възможност да приемем обидата като средство на Божията благодат да ни смири още повече. Но можем и да й се възпротивим и отново да започнем да упорстваме, като понесем всичките духовни последствия, които неизбежно следват. Всеки ден ще бъдем изпитвани и няма смисъл да се преструваме пред Бога, ако не сме смирени в отношението си към околните. Бог почти винаги ни изпитва чрез други хора. За християните няма друг начин. Бог е промислил волята Му често да ни се открива чрез другите хора с техните многобройни изисквания към нас. Ако се окаже, че не сме смирени, единственият изход е да се върнем на Голгота и да видим Христос „разчупен“ за нас. След това ще продължим пътя си, готови да бъдем пречупени за Него.
Над вратата на смирението е поръсена скъпоценната кръв на Господ Исус. Докато се навеждаме, за да преминем през нея, кръвта ни очиства от всеки грях, защото не само трябва да се наведем, за да влезем, но трябва и да знаем, че единствено чистите могат да ходят по истинския път. Може би не познаваш Исус като твой Спасител или пък Го познаваш от години, но и в двата случая си опетнен от греха на гордост, завист, негодуване, нечисти мисли и др. Ако го предадеш на Този, Който понесе всичко на Кръста, Той отново ще ти прошепне това, което каза някога: „Свърши се“ и сърцето ти ще бъде изчистено, ще стане по-бяло от сняг.
ДАРЪТ НА НЕГОВОТО ИЗОБИЛИЕ
И така, достигнали сме истинския път. Ето, той се простира пред нас тесен, стръмен, но окъпан в светлина и води към Небесния Йерусалим. Насипите от двете страни на пътя се спускат към гъста тъмнина. Всъщност тъмнината пропълзява до самите краища на пътя, но той самият е осветен. Зад нас е Кръстът, който вече не е тъмен и непривлекателен, а сияен и блестящ. Сега виждаме Иисус не разпнат, а да върви по пътя, като го облива с възкресенски живот. В ръцете си носи съд с водата на живота. Приближава се към нас и ни моли да Му предадем сърцата си. И точно както бихме Му подали чаша, ние предаваме празните си сърца. Той поглежда в тях (това може да е болезнено проучване) и когато види, че сме позволили кръвта Му да изчисти сърцата ни, ги изпълва с водата на живота.
Така продължаваме по нашия път с радост и хвала към Бога, преизпълнени с Неговия живот. Ето какво е съживлението – ти и аз да бъдем постоянно изпълнени със Светия Дух, да обичаме другите u да сме загрижени за спасението им. Без да се борим и без да се бавим, ние Му позволяваме да изчисти всеки грях със скъпоценната Си кръв и приемаме от ръцете Му безвъзмездния дар на Неговото изобилие, а после Му позволяваме да върши делата Си чрез нас. И като вървим с Него, Той винаги е до нас, готов непрекъснато да „пълни чашите ни“, така че постоянно да преливат.
Останалата част от живота ни става ходене по истинския път с „преливащи чаши“, като прекланяме глава пред волята Му и живеем в пълно единство с Него, а кръвта Му постоянно ни очиства. В такъв живот няма нищо зрелищно, няма емоционални преживявания, за които да жадуваме или да очакваме. Това е съвсем простичък, всекидневен живот, който Бог е планирал за нас. Това е истинска святост.
ИЗВЪН ПЪТЯ
Но понякога става така, че се отклоняваме от пътя, защото е тесен. Само една малка стъпка встрани и се озоваваме в тъмнината. Това се случва, защото не се подчиняваме или не сме достатъчно смирени, за да оставим Бог да направи всичко вместо нас. Сатана винаги е наоколо и ни дебне, но не може да ни докосне. Обаче ние можем да му се поддадем по собствена воля. Това е началото на греха и отклонението ни от Исус.
Понякога откриваме, че сме станали неотстъпчиви в отношенията си с другите, а понякога и със самия Бог. Често сме завладени от ревност и раздразнение. Разбираме, че сме изпълнени с напрежение и амбиции и не си почиваме в Него. И веднага се оказваме извън пътя, защото никой нечист не може да ходи по него. „Чашата“ ни се замърсява и спира да „прелива“, а ние губим мира си с Бога. Ако не се върнем веднага в истинския път, ще продължим да слизаме надолу в тъмнината.
Длъжни сме да се върнем. Но как да стане това? Първото нещо, което трябва да направим, е да поискаме от Бог да ни покаже какво е причинило отклонението ни. И Той ще го направи, въпреки че често отнема време, докато го разберем. Случва се някой да ни досади и да се раздразним. Бог иска да разберем, че не е важно това, което е направил човекът, а нашето отношение към него. Няма да се дразним, ако сме смирени. И така, докато гледаме с копнеж към истината, отново виждаме Господ Исус и разбираме, че раздразнението е нещо лошо и че Исус умря, за да ни спаси от него. Тогава пълзим обратно към пътя на колене, отново се връщаме при Него и кръвта Му ни очиства. Исус ни чака, за да „напълни чашите“ ни „до преливане“. Алилуя!
ДА НАМЕРИМ ПЪТЯ ОТНОВО
Без значение на кое място сме напуснали пътя, Бог винаги ще ни призовава и кръвта Му винаги ще ни очиства. Това е голямата тайна на правия път – да знаем какво да правим с греха, когато е влязъл в живота ни. Тайната е в това да разпознаваме греха, да го отнасяме при Кръста, да го изповядваме пред Бога и да го считаме за минало заради пролятата кръв на Иисус.
И така, истинското изпитание, докато ходим в правия път, ще е дали преливат чашите ни. Божият мир ли управлява сърцата ни? Проявяваме ли любов и загриженост към другите? Тези неща са барометърът на пътя. Ако някое от тях е нарушено, явно е, че някъде в живота ни се е промъкнал грях – самосъжаление, егоизъм, самодоволство в мислите или в делата, свръхчувствителност, докачливост, самозащита, стремеж да се справяме със собствени сили, самочувствие, срам, резервираност, тревоги, страх и др.
ХОДЕНЕТО НИ С ДРУГИТЕ
Нещо много важно относно пътя, което не сме споменавали досега, е, че не ходим сами по него. И други вървят по него заедно с нас. Господ Исус, разбира се, също е с нас. Но в това пътешествие има и други хора и едно от правилата на пътя е, че общуването с тях е не по-малко важно от общуването с Исус. Всъщност двете са съвсем тясно свързани.
Нашите отношения с ближните ни и отношенията ни с Бога са толкова свързани, че когато нарушим едното, другото също се нарушава. Всичко, което застава между нас и хората – нетърпение, яд или завист, застава между нас и Бога. Понякога тези бариери напомнят воал, през който все още можем да виждаме в някаква степен. Но ако не бъде премахнат веднага, той се уплътнява и става дебел като завеса, а след това – като стена. Ние сме отделени и от Бога, и от ближните си, и сме затворени сами със себе си. Ясно е защо тези взаимоотношения са толкова тясно свързани помежду си. „Бог е любов“ и в момента, в който престанем да обичаме другите, се отдръпваме от взаимоотношенията си с Бога, защото Той ги обича дори ние да не ги обичаме.
Нещо повече, резултатът от такива грехове е, че винаги се опитват да ни накарат да ходим в тъмнината (I Йоан 2:9-11), тоест да прикрием кои сме всъщност или какво чувстваме наистина. Такова е значението на думата „тъмнина“ в Словото, защото светлината разкрива, а тъмнината покрива. Първият резултат от греха в нас е, че винаги се крием, и следствието от това е, че започваме да се преструваме, слагаме си маски и не сме честни нито пред Бога, нито пред хората. И, разбира се, нито Бог, нито човек може да общува с някого, който е лицемерен.
Обратният път към общуването с Господ Исус ще ни доведе отново до общуване и с хората. Всичко, което не е любов, трябва да бъде изповядано като грях, така че да се покрие от кръвта на Исус. Тогава ще можем да оправим и отношенията си с другите. A като се завърнем при Господ Исус, ние откриваме, че Неговата любов към другите изпълва сърцата ни и желае да се изяви в делата ни към хората, и отново започваме да общуваме с тях.
Това е живот в правия път. Това не е някаква изумително ново учение. И не за пръв път го проповядваме. То не е толкова интригуващо. Това е живот, който живеем всеки ден независимо в какви условия ни поставя Бог. Това не противоречи на нищо, което може да сме чели или чували за християнския живот. Това учение облича в прости, но живописни думи великите истини на освещението. Ако сега започнем да живеем по този начин, това би означавало съживление в живота ни. Ако продължим да живеем така, съживлението ще продължи. Съживление означава ти и аз да вървим по истинския път в пълно единство с Господ Исус и един с друг, като чашите ни постоянно са изчиствани и преливат от любовта и живота на Бога.
Рой Хешън
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 2/2025 <<<
