Иван и Светлана ВЪЛКОВИ
Четиво за14 мин.

В християнските среди мненията за творчеството на Дж. Р. Р. Толкин са противоречиви. Някои отнасят неговите произведения към жанра „християнско фентъзи“, други не мислят така. И тъй като не съществува твърда позиция на Църквата за това, как християнските младежи и деца да възприемат подобен автор, те четат съчиненията и гледат филмите на Толкин, без да бъдат предупредени за опасностите. Авторите на този материал предлагат обяснение защо творчеството на Толкин не може да се смята за „християнско фентъзи“, от една страна, и каква вреда нанася то върху читателите, от друга. За целта нека се обърнем към творбата му „Силмарилион”, свързана с вече известните в България две други негови произведения – „Хобит” и „Властелина на пръстените”.

„Силмарилион” започва много познато за онзи, който е чел Библията: „Изпървом бил… Единственият… и той сътворил…“ Това напомня първия стих от книгата Битие: „В начало Бог сътвори…“ Както знаем, библейският Бог е Единият Бог. Но при Толкин изобщо не става дума за библейския Бог и Неговото сътворение. Като използва библейските си знания, авторът въвежда нищо неподозиращия читател в дълбините на езическото учение за произхода на света. Това учение е отразено в митове на различни народи, а Толкин е голям познавач на келтската, финската и норвежката митология. Съдържанието на митовете при всички народи е доста сходно, въпреки че са им присъщи и някои специфични черти и особености. Толкин пречупва старите митове през своето християнизирано (не може да се каже „християнско” в чистия смисъл на думата) съзнание, като създава собствена митология, преплетена с елементи от учения на мистични школи.

В този скромен материал не е възможно да се изследват многото митове за произхода на света и да се представи цялостно вложеното в тях учение с цел то да се сравни с учението, което предлага Толкин. Но можем да открием подобно обобщение в „Апокрифната история на света” – едно издание, което претендира да бъде енциклопедия на езическото разбиране за света. Ето как се описва там първият етап от възникването на света: „В началото от празнотата не се процежда нищо друго освен материя, която е по-фина и неуловима и от светлината, а след нея – невероятно фин газ… Този газ или мъгла е всъщност Майката на всичко живо, която носи всичко, необходимо за създаването на живота.”[1] Тази приятна ефирна гледка Толкин описва с представата за „величава музика”: „Сбрали се гласовете на Айнурите [произлезли от Единия] в необятен хор, за да превърнат мелодията на Илуватар [Единия] във величава музика… нейното ехо бликнало в Пустотата и нямало вече Пустота.”[2]

Нека да видим втория етап, описан в „Апокрифната история”: „Първите, процедени от Божия разум мъгли биват внезапно погълнати от втората еманация на Бога… Богинята майка е била нападната от пронизващ сух вятър, който едва не унищожил потенциала за живот във вселената… Следва яростна буря, подобна на онези редки и забележителни феномени, за които разказват астрономите, – вероятно смъртта на масивна звезда, – само дето сега това трябва да е било в невъобразимо колосални мащаби, обхванали цялата вселена.”[3] И още: „Втората еманация е Богът на Сатурн. Сатурн обхожда пограничните райони на Слънчевата система. Той не само символизира, той е самият принцип на ограничение… Сатурн е богът на унищожението. Понякога се изобразява като Бащата Време, а друг път – като самата смърт… На тиранията му е сложен край и макар да не е окончателно победен, Сатурн бива ограничен единствено до своята сфера на влияние.”[4]

Езическият произход на света предполага не сътворяването му, както е в Библията (Бог е Творец и всичко останало е Негово творение), а разгръщане, енергетично изтичане на Единия, наречено във философията „еманация”. В процеса на еманацията се образува множественият свят на „другото“, т.е. по-ниските нива на битието, а на най-ниското ниво възниква материята, която не е отделена от бога. За разлика от библейското разбиране за сътворението на света като акт на волята на личностния Бог, еманацията се разбира като спонтанен безличен процес, необходим заради природата на самия бог.

Първата „еманация”, описана в „Апокрифната история” като „първите, процедени от Божия разум мъгли”, при Толкин става чрез изтичане на мислите на Илуватар: „Всеки [от Айнурите] знаел само онази част от мисълта на Илуватар, от която е произлязъл (from which he came).”[5] Айнурите са резултат от неговата мисъл („the offspring of his thought”).

 За съжаление християнското неизкушено око забелязва в Толкиновото „сътворение” само елементи, които са му познати от Библията, и не долавя елементите на езичеството. Така някои християни смятат, че Илуватар сътворява света с думите си: „Еа, да бъде!”, когато показва възникналия вече от песента на Айнурите свят на самите Айнури, защото правят асоциация с Библията, откъдето знаем, че светът е сътворен чрез Словото на Бога. И само тези, които са запознати с езическата философия и митология, с езическо-християнските религиозни учения, ще усетят полъха на езичеството в картината на света, появил се, преди думите да бъдат произнесени.

 Айнурът Мелкор при Толкин също е разгръщане на Единия, подобно на Сатурн, бога на унищожението, посочен в „Апокрифната история”. (Всъщност, ако се съгласим с мнението, че в образа на Илуватар Толкин представя Бога на Библията, трябва да приемем, че от Него произлиза зло, тъй като Мелкор е въплъщение на злото.) На описания втори етап от възникването на света размирната мелодия на Мелкор има същото въздействие като делата на Сатурн. Сатурн напада ефирната Богиня Майка, Мелкоровата шумна агресивна мелодия влиза в схватка с нежната мелодия на Илуватар: „С рев се надигнал раздорът на Мелкор да я възпре и още по-яростна битка на звуци настанала, додето мнозина Айнури замлъкнали в отчаяние и Мелкор надделял.“[6]

Стигаме до третия етап от „Апокрифната история”: „Ключово действие в драмата на сътворението настъпва, когато пристига Богът на Слънцето, за да спаси Майката Земя от лапите на Сатурн. Слънцето я стопля и я връща към живота, а от радост надава триумфален, отекващ в цялата вселена рев, който кара материята в космическата утроба да завибрира и да започне да образува модели. След известно време под неговото въздействие материята се сгъстява и образува множество нови форми… Основното послание, което учителите на мистичните школи се опитват да предадат чрез разказа за победата на слънчевия бог, е за прехода от един изцяло минерален космос към космос, изобилстващ с растителен живот.”[7] Ролята на бога на слънцето при Толкин играе Тулкас Силния: „Дълго имал Мелкор надмощие, ала насред войната на помощ на Валарите долетял от далечните небеса още един дух… и цяла Арда [земята]прокънтяла от звуците на смеха му. Тъй дошъл Тулкас Силния, чийто гняв се носи като могъща буря, разпилявайки мрак и облаци. Пред яростта и смеха му Мелкор побягнал от Арда и задълго се възцарил мир. А Тулкас останал сред Валарите.”[8]

Не само фактът, че Толкин е прегърнал езическото учение за възникването на света, изключва възможността творчеството му да бъде отнесено към жанра „християнско фентъзи” , но и това, че той използва характеристики на езически богове при персонажи, в които някои християни виждат ангели, например Айнурите. Манве е първият от покровителите на Арда. Най-мили са му ветровете и облаците, носи сини дрехи, очите му сияят със син пламък. В гръцката митология това е Зевс, богът на небето, гърма и мълниите, който владее целия свят, в римската е Юпитер, богът на небето, дневната светлина и бурите. Втората фигура в йерархията на Толкин е Улмо – владетел на водите, цар на моретата. Гръцкият му аналог е Посейдон, а римският – Нептун. Третият е Ауле – господар на всички вещества, от които е сътворена Арда, богът на занаятите. В Гърция това е Хефест, в Рим – Вулкан. Следващият – Мандос или Намо, т.е. гръцкият Хадес или римският Оркус, – е богът на подземния свят, света на мъртвите. Известно е, че боговете на един от народите, чиито митове Толкин внимателно е изучавал – келтите, – са много сходни с тези на гърците и римляните. Юлий Цезар, възглавявал римските походи в Галия, в съчинението си „Галската война” описва келтските божества, като ги нарича с римските им имена, например: „От боговете най-много е тачен Меркурий. Неговите изображения са повече от тези на другите богове. След него са Аполон, Марс, Юпитер и Минерва. За тези божества те имат приблизително същите представи, както и останалите народи.”[9] Толкин пропуска старите езически богове през своята фантазия и въпреки че не ги променя много, за съвременните християни те по незнайни причини заприличват на ангели.

Но християните, родени от Светия Дух и практикуващи дарбата за разпознаване на духовете, не могат да не забележат задкулисната работа на сценариста – „бога на света“, т.е. дявола. Той е източник на мислите, които втълпява на хората според тяхното предразположение, – от най-примитивните до „най-дълбоките“ или „най-възвишените“, така че, когато ги възприемат, те да се изживяват като творци в изкуството, а най-вече в сферата на фантазията, където има голям простор и никакви правила или ограничения. За голяма жалост на тази въдица се хванаха и много християнски писатели. Но възниква въпросът как успява да съжителства в християнската душа и ум откровението от Бога, което се дава чрез Писанието и Светия Дух на смирените и търсещи истината, с фантазията, плод не само на плътския човешки ум, а и на действието на духовната тъмнина.

Когато Христос се явява на ап. Павел, един от най-учените хора по онова време, запознат и с езическата митология, му казва: „Да отвориш очите им, за да се обърнат от тъмнина към светлина и от властта на сатана към Бога, та чрез вярата в Мене да получат прошка на греховете и наследство между осветените” (Деян. 26:18). Апостолът приема тази миссия с цялата си отговорност и работи за нея до края на живота си, дори умира за нея, като разсейва духовния мрак на езичеството с неговите митове и фантазии за света и боговете и навсякъде отваря очите на хората да се обърнат към Светлината. Светлината за устройството на света, за сътворението, за небесните жители и за нашето съществуване. В много езически страни ап. Павел среща голяма съпротива и е бит, гонен, преследван поради това, че проповядва светлината на Иисус Христос, разпространява християнското учение. В своите Послания той не пропуска да предупреди, че занапред много лъжеучители ще се опитат да върнат тъмнината сред християните: „Гледайте, братя, да не ви увлече някой с философия и с празна измама според човешкото предание, според стихиите световни, а не според Христос” (Кол. 2:8). Тук можем да конкретизираме: според Толкин и много други, наводнили пазара със своите творби. Това явление само потвърждава как се изпълнява пророчеството на ап. Павел: „Ще отвърнат слуха си от истината и към басни [в оригиналния гръцки текст думата e mu,qouj – „митове”] ще се обърнат” (II Тим. 4:4).

Християнинът, когато се обръща към митологията, изпада в идолопоклонство, т.е. започва да почита идоли. Може да се каже, че идолопоклонството е прекалено възхищение или привързаност към човек или друг обект, на който се принасят жертви. Съвременен вид идолопоклонство е четенето на фентъзи или гледането на подобни филми часове наред, вместо човек да посвети това време ако не да чете Словото и да се моли, то поне на своя ближен – на сираци, вдовици, нуждаещи се хора.

Психологът Изяслав Адливанкин казва в едно интервю: „В моята практика си зададох въпроса защо толкинистите… с толкова труд излизат от тежкото духовно състояние, в което са попаднали под въздействие на увлечението си… По какъв начин мнозина, започнали да се увличат от подобни неща, толкова бързо се повреждат като личности? Това е феномен.”[10]

 Ще се опитаме да дадем кратко обяснение за процеса на масово поражение, при който демоничният свят цели да нанесе удар върху мисленето на съвременните хора чрез пристрастяване към четива от жанра фентъзи. Когато едно дете се възпитва на базата на окултната фантазия, сферата на възприятието, която у човека е много деформирана от момента на грехопадението, се изкривява още повече, особено при формирането на представите му за живота. Така става при интернетзависимите, както и при наркозависимите. За жалост се случва и при християните, когато творбите фентъзи се смесват с истината, особено ако това е започнало още от детството. Този човек не може лесно да разграничи истината от лъжата, а най-често и не иска, защото е склонен да живее в измислен фантастичен свят, където няма сблъсък с реалността на живота. Така започва един вътрешноличностен конфликт, особено напрегнат поради невъзможността човекът да се реализира в живота. Тогава настъпва момент на разочарование, което води до субдепресия, депресия или пълно психично разстройство, деградация на личността.

 Мисленето е най-значителният психичен познавателен процес, при който в съзнанието на човека се отразяват отделни предмети и явления с конкретни свойства, а също цели множества, системи и класове от предмети и явления, т.е. действителността като цяло[11]. Тъмните сили се опитват да се намесят още в началото на формирането на личността, така че чрез заложената окултна фантазия те да имат свой плацдарм, от който впоследствие ще се възползват, за да насочат човека към идолопоклонство или – към себе си.

 Основните мисловни операции са: анализ, синтез, сравнение, абстрахиране, обобщение и класификация. Ще разгледаме две от тях, използвани от демоничните сили, така че информацията, която се възприема от личността, да я увреди. Неусетно човекът се адаптира до такава степен, че впоследствие разсъдъкът, който отговаря за приемането и разпределянето на информацията, не е способен да отличи чистото от нечистото, изграждащото и конструктивното от разрушителното за самия него, като го води до девиация (отклонение).

 Абстрахирането (абстракцията) е предпоставка за някакъв аналитичен акт. Това е основна мисловна операция, при която страна, свойство или признак на даден предмет или явление мислено се откъсват, отдeлят от него и се превръщат в самостоятелен обект на познание. Такъв е методът и на вярата, за която ап. Павел казва: „Чрез вяра проумяваме, че вековете са устроени по Божия дума и че от невидимото произлезе видимото“ (Евр. 11:3). Сатана се опитва да вкара своите образи чрез абстрахиране, за да станат те обект на познание. Героите на Толкин са представители на отрицателен духовен свят: хобити, джуджета, тролове и т.н. Докато четат или гледат неговите филми, хората симпатизират на някои от тях, като ги смятат за по-добри персонажи на злия свят. Трезво погледнато, няма по-лошо и по-добро зло, но тук това разделение става факт: определено зло се оказва по-скоро добро. Инцестът, украсен с възвишени чувства, както се случва с героите на Толкин Турин Турамбар и Ниниел Ниенор, може да бъде абстрахиран от ужасяващото кръвосмесително действие, а защо не и възприет като нещо положително.

Обобщението е мисловна операция, при която продуктите на абстрахирането – изолираните елементи, свойства и зависимости – започват да се разглеждат и третират като присъщи на цял клас предмети или на всички предмети изобщо. Целта на демоничния свят е да внуши на своите почитатели, че неговите фантастични елементи са част от клас предмети, включително и в богословската сфера. При Толкин езическият възглед за възникването на света се вклинява в познатото за християнина библейско разбиране чрез смесване на двете – неосъзнатото пораждане на света чрез Айнурите и думите на Илуватар: „Еа, да бъде!“, което може да се асоциира с евангелското: „В началото бе Словото.“ Така разнородните елементи се наслагват и стават част от разбирането на човека за произхода на света. Един познавач на жанра фентъзи казва в интервю, дадено в Студио 865, че е получил „откровение“, когато е чел книгата Битие, благодарение на текстовете на Толкин. А ето и друг пример – запознати с библейското сътворение са склонни да виждат в Мелкор Луцифер поради бунта му против Илуватар. Те откъсват един елемент – бунта – и поставят Илуватар на мястото на Бога, а Мелкор – на мястото на Луцифер. Правят обобщение без анализ, а той би помогнал да се изясни, че в Библията творението се бунтува срещу Твореца, за разлика от бунта на част от цялото – Мелкор против Илуватар – при Толкин. Основание за такова обобщение няма, то нарушава възприятието на божествените истини, дадени в Свещеното Писание.

 Смятаме, че приведените аргументи са достатъчни, за да се предизвика тревога в християнските среди, особено между служителите на църквите: да не проявяват безразличие към духовните процеси, които лишават от сила и без това слабите духовно християни. Този вид съвременно идолопоклонство не бива да се възприема като просто развлечение или вид познание. Неслучайно Христос казва, че целта на дявола е да измами дори избраните.

Нека да си припомним предупрежденията на ап. Павел: „Тайната на беззаконието вече действа… И затова Бог ще им прати действие на заблуда, за да повярват на лъжата, та да бъдат осъдени всички, които не са повярвали в истината, а са обикнали неправдата” (II Сол. 2:7-12). В Посланието си към коринтяните той казва: „И не е за чудене: защото сам сатана се преобразява в ангел на светлината” (II Кор. 11:14). Кого и какво проповядваме днес? В същото Послание апостолът пита: „Каква прилика има между Божия храм и идолите? Защото вие сте храм на живия Бог, както е казал Бог: „Ще се заселя в тях и ще ходя между тях; ще им бъда Бог, а те ще бъдат Мой народ“ (II Кор. 6:16). И накрая, отново според думите на Павел, ето какво е призванието ни днес: „Вярващите сами разгласяват за нас – какво беше идването ни при вас и как от идолите се обърнахте към Бога, за да служите на живия и истински Бог“ (I Сол.1:9).

 Боже, пази ни от съвременното идолопоклонство!

Иван и Светлана ВЪЛКОВИ

 

[1]  Блек, Дж., Апокрифната история на света. С., НСМ Медиа, 2009, с. 51.

[2] Толкин, Дж. Р. Р. Силмарилион. – В: http://www.magicgatebg.com/Books/BG/Jhon%20R.Tolkien%20-%20Silmarilionat_bg.pdf   от 10.01.2014.

[3] Блек, Дж. Цит. съч., с. 52.

[4] Пак там, с. 54.

[5] http://tolkienguide.narod.ru/promet/Ainulindale.pdf

[6] Толкин, Дж. Р. Р. Силмарилион.

[7] Блек, Дж. Цит. съч.,  с. 60, 62.

[8]Толкин, Дж. Р. Р. Силмарилион.

[9] Юлий Цезар. Галльская война. Кн. 6, ч. 17. – В: http://www.litmir.net/br/?b=35952&p=46 от 04. 03. 2014.

[10] Интервюто с Изяслав Адливанкин можете да прочетете в този брой на списанието. Б. р.

[11]Леви, Л. Когнитивна психология. С., Парадигма, 2006, с. 86.


СПОДЕЛИ