Когато изпраща Своите ученици на мисия, Иисус Христос определя съдържанието на тяхната проповед. Първия път, още по времето на Неговото земно служение, те трябва да говорят за наближаващото Божие царство (Мат. 10:5-7; Лука 9:1-6; 10:1). Втория път, вече след възнесението Му, учениците са призовани да свидетелстват за Него (Деян. 1:8), т.е. да потвърдят, че Иисус от Назарет е истинският Месия (от гр. Христос), а значи и Спасител. Още в първото си обръщение към Израил в деня на Петдесетница учениците на възкръсналия Месия изпълняват заръката Му – да свидетелстват за Него от Йерусалим до края на земята. В различни провинции на Римската империя апостолите проповядват и учат, че Иисус е Христос (Деян. 2:30-32; 17:3; 18:5, 28).
Тук е интересно да разгледаме началото на служението на ап. Павел в известния център на гръцката култура – пристанищния град Коринт. Когато отива там от Атина, апостолът се запознава с християнско семейство, прогонено от Рим, в което съпругът е евреин и има същата професия като него (Деян. 18:2-3). В съботите, както обикновено, апостолът проповядва в местната синагога (ст. 4), което не е странно за онези времена, когато юдаизмът още не се е разграничил окончателно от християнството. Евреите от диаспората нямат такова изобилие от мъдреци, каквито се срещат в Юдея, затова те се радват на всеки странстващ учител, способен не само да ги научи на Закона и Пророците, а и да им разкаже новини от родината (Деян. 17:11; 28:21-22). Отначало Павел проповядва на по-общи теми, но след като неговите съработници идват в града, той започва, подбуден от Словото (или от Духа), да свидетелства, че Иисус е Христос.
В Коринт около Павел се събират най-малко четирима християни: Акила и жена му Прискила, Сила и Тимотей. Най-вероятно те са се молили усилено за успеха на проповедите в този град, където Господ има „много хора“ (Деян. 18:10). За такъв успех може да се съди поне по факта, че римският проконсул Галион (според някои свидетелства брат на мислителя Сенека) не удовлетворява жалбите на юдейските водачи срещу апостола и неговата дейност (ст. 12-16). Ще отбележим, че в Коринт Павел прекарва повече от година и половина (ст. 11, 18).
Такова съсредоточаване на апостолите върху темата за Месия освен богословска най-вероятно има и конкретна историческа обосновка. Дълго време, още от превземането на Йерусалим през 63 г. пр. Хр. от Помпей, много евреи в Израил очакват скорошното идване на потомъка на цар Давид, избавителя от римската окупация. Изследователите с право отбелязват, че надеждите за появата на идеалния управник, пратен от Бога, се засилват след разочарованието на хората от собствените им способности. През предишните две столетия Израил преживява сериозни социални и политически сътресения. Освободителната война срещу сирийското царство на Селевкидите издига на юдейския престол династията на Хасмонеите, чийто край е ознаменуван от гражданската война между двама родни братя и идването на власт на идумееца Ирод. Този жесток управител не пощадява дори любимата си жена (от династията на Хасмонеите) и своите собствени синове. В предсмъртните си мъки той заповядва след смъртта му мнозина знатни евреи да бъдат избити на хиподрума, като с това се надява в дните на своето погребение да предизвика голям плач в страната. Това клане, ако заповедта на Ирод беше изпълнена, би било по-мащабно от убийствата на малки момчета във Витлеем, когато се ражда Господ Иисус. Естествено е при управлението на алчни и жестоки царе богобоязливите хора да молят Бога за пришествието на Неговия Помазаник.
Така апостолите използват очакването на евреите за близкия край на този свят, за да им говорят за Христос. Смисълът и съдържанието на тяхната проповед могат да се обобщят по следния начин: ние очаквахме Месия и Той дойде – Иисус от Назарет, разпънат от хората и възкресен от Бога. Мисията на апостолите е толкова успешна, че я забелязват някои от римските автори, които по принцип се интересуват малко от чуждестранни вярвания. Най-ранното от тези събития е датирано през четиридесетте години на първи век, когато император Клавдий изгонва от Рим юдеи, „които били постоянно бунтувани от Христос” (Светоний. Животът на Клавдий, 25.4). Това свидетелство е ценно, защото Светоний споменава името на Христос („Хрестос“, както понякога го изписвали и самите християни).
По времето, когато апостолите свидетелстват за Иисус като за Христос, юдейските водачи се противопоставят много активно. Започнала в Йерусалим веднага след възкресението на Иисус (Мат. 28:11-15), кампанията за очерняне на християнството намира продължение навсякъде из Римската империя. Ето как я описва Юстин Мъченик: „Когато Го разпънахте – единствения непорочен и праведен Човек, чрез язвите на Когото се изцеляват всички, които идват чрез Него при Бог Отец, и когато разбрахте, че Той е възкръснал от мъртвите и се е възнесъл на небето, както бе предизвестено в пророчествата, вие не само не се разкаяхте за злодеянията си, а и изпратихте избрани хора от Йерусалим по цялата земя да прогласяват, че се е появила безбожна християнска ерес. Вие разпространявахте тези думи против нас, така че онези, които не ни познават, да повтарят всичко това“ (Диалог с Трифон юдеина, 17).
След двете съкрушителни поражения на антиримските въстания в Израил (66-73 и 132-135 г.) равините максимално принизяват значението на Месия за избрания народ. Така в известния трактат „Авот рави Натан“ звучи важното правило: „Ако имаш в ръцете си фиданка и ти кажат: „Дойде Месия“, първо посади дървото си, а след това иди да Го посрещаш” (Б. 31). В трактата „Таанит“ от Йерусалимския Талмуд намираме реакцията на равините при провъзгласяването на Бар Кохба за месия: „Акива, трева ще поникне през бузите ти, а той все още няма да е дошъл!“ (4, 68d; тази сцена се повтаря в мидраш „Ейха Раба“). В онези години, когато християнските проповедници разпространяват вестта за Христос, равините създават Мишна – сборник от постановления, който се състои от 63 трактата и обхваща всички важни сфери в битието на ортодоксалния евреин. Въпросите, свързани с практическия живот, стават по-важни за равините от очакването да се освободи Израил и потомците на Авраам да се върнат в Обещаната земя.
След като християнството се разпростира по света, в догматиката около Иисус Христос постепенно възниква пантеон от светци, сред които първа става дева Мария. За цяло едно хилядолетие Църквата спира да издига Христос като център на своята проповед и на учението си. Така тя отдалечава Спасителя от обикновените хора и Го обгражда с армия от небесни и земни посредници. Този проблем е добре описан от Ф. М. Достоевски в легендата за великия инквизитор от романа „Братя Карамазови“, където църковният йерарх предлага на явилия се Христос да се върне обратно и да не пречи гладното паство да бъде нахранено с хлябове. Ако апостолите проповядват Христос, Който пред очите им, нарушавайки някои физични закони, преобразява света и е достъпен за хората (I Йоан 1:1), няколко века след тях Църквата обръща взора на своите посетители към застъпници, които, дори ако не са способни да помогнат сами, могат поне да „ходатайстват“ пред „далечния“ Спасител, около Когото те стоят точно както някога учениците в нежеланието си да пуснат децата да отидат при Него.
Александър Тарасенко
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 2/2018 <<<
