„Аз съм Алфа и Омега, начало и край“ – казва Господ,
Който е, Който е бил и Който идва, Вседържителят.
(Откровение 1:8)
Лятото на 1968 г. При мене дойде вестителят на душата ми, моят братовчед, който тогава учеше в София и беше на квартира при едно вярващо семейство. Той ми разказа свидетелството на негов брат във вярата, който бил милиционер в Петрич, как Господ му говорел, как го уволнили, но той не спирал да свидетелства за Господ и твърдо отстоявал убежденията си.
Всичко това плени моето сърце и започнах да се интересувам повече от Бога и вярата. Братовчед ми ми даде едно Евангелие, което започнах да чета, без да разбирам нещо.
Когато завърших осми клас с отличен успех, си подадох документите в Икономическия техникум в Благоевград. Бях посочила първите две специалности: счетоводство и банково дело. Преди това често си казвах, че няма да ме приемат и ще трябва да се запиша в гимназията в Сандански. Но сега знам, че когато още не съм познавала този чуден и велик Бог, Той е насочвал пътищата ми. Въпреки високия си бал не бях приета в посочените от мен специалности, а в третата – търговия, където учениците се подготвяха да работят като продавачи. Наложи се да отида с баща ми да си взема документите. Служителката ме попита:
– А къде ще се запишеш?
- В гимназията – отговорих аз и на свой ред я попитах: – А вие защо не сте ме приели в специалностите, които бях посочила, след като имам отлична диплома?
– Защото и в тази специалност трябва да има силни ученици – обясни тя.
– Но аз не желая да бъда в тази специалност.
* * *
Есента на 1968 г. Получих писмо от братовчед ми, в което той пишеше, че в стоматологията на поликлиниката в Сандански работи едно вярващо момиче от Петрич. Даваше ми адреса на квартирата, където живее. Оказа се, че това е домът на мои близки. Един ден я потърсих на работата й. Запознахме се, тя ме покани да отидем заедно до Петрич и аз веднага приех. Заведе ме на църква там, много ми хареса. Нещо сериозно се зароди в моята душа.
Започнахме да ходим заедно на църква и да посещаваме хора, които искат да слушат за Бога. Една от жените, с които се срещахме, беше роднина на приятелката ми – казваше се Яна, баба Яна. Тя участваше в групата на баба Гайгурка, където се събираха само сестри. Няколко братя от Петрич, между които и бащата на приятелката ми, посетиха тази група и им проповядваха Словото Божие. Но само баба Яна чу Божиите думи, само тя разбра, отказа се от тази група и започна да идва с нас на църква в Петрич. Често се срещахме трите с баба Яна и се молехме.
Един ден по радиовъзела в Сандански съобщиха, че приятелката ми събира хора, на които говори за Бога, и посещава баба Гайгурка. Да говориш за Бога беше опасно, защото навсякъде се тръбеше, че „няма Бог“, че партията, Енгелс и Ленин са всичко. Комунистическата заблуда се набиваше в главите на хората. Днес нашият народ събира плодовете на безверието, което се насаждаше тогава. Повикаха приятелката ми в милицията, отправиха към нея закани и заплахи. Но това не ни пречеше тайно да продължим да се събираме и да говорим за Господ. С баба Яна често бяхме заедно, прекарвахме времето в пост, молитва и четене на Словото Божие. В неделя бяхме редовни на църква в Петрич. Заедно посетихме едно семейство, където после дълго се събирахме. Там беше първото ми благовестие, докато четях от една илюстрована Библия.
Така Бог започна да си върши работата, а ние бяхме инструменти в ръцете Му. Постепенно, един по един, взеха да идват още хора. Бог наистина ги призоваваше и довеждаше. Но заедно с благословенията идваха и изпитанията. Домашните ни все повече се бунтуваха срещу нас. Където и да се събирахме, бяхме нежелани, защото целите ни домове не бяха повярвали. А и щом властта разбереше, че се събираме, започваше да ни привиква и заплашва. Но Бог промисляше и за тази нужда, като отваряше сърцата на още хора от домовете ни, добавяше сила и смелост да защитаваме правдата. Всичко това правеше сам Бог. Никой не можеше да се похвали със себе си – цялата ни твърдост и устояването в трудните моменти беше дело на Бога, както казва Давид: „Господи, всичко е от Тебе и за Тебе“ (I Лет. 29:11-14).
* * *
Лятото на 1970 г. Молех се Бог да ми подари съквартирантка. Всяка вечер излизах навън да Го моля да промисли за тази нужда. Наистина Той отговори, като изпрати едно момиче. Отначало се чудех как да й кажа за Бога, дали ще приеме, или ще отхвърли. Но Бог имаше грижата за това. Когато все пак заговорих за Него, тя ме слушаше, макар че мълчеше. Постепенно станахме една здрава тройка. С баба Яна ходехме на църква, съквартирантката ми не идваше, но започна да се моли с нас и да чете Божието Слово. Огънят гореше и в нейното сърце. В дома на баба Яна четяхме Новия Завет и с часове се молехме – колената ни заболяваха, но продължавахме с усърдна молитва. През цялото време Бог по различни начини ни говореше и ни водеше.
* * *
На 14 срещу 15 октомври 1971 г. Бог ми даде сън. Видях много хора, събрани на едно място. Всеки се движеше напред-назад, въртяха се, никой не поглеждаше нагоре. Тогава от небето се спусна малко дете. Единствено аз протегнах ръце към него. Когато го хванах с двете си ръце, протегнати нагоре, чух глас, който ми каза:
- Това е твоето свидетелство. Кажи го на братята и сестрите.
Когато се събудих, сърцето ми беше изпълнено с небесна радост.
Преди да започна да чета Словото Божие, винаги се молех и така Бог ми разкриваше много неща, записваше думите Си в сърцето ми и те ми даваха живот. Трудностите продължаваха, хората ме смятаха за прокажена. Не общуваха с мен, защото бях друга. Но Бог ми влагаше в сърцето да постя. Понякога по две седмици се хранех само веднъж – вечер.
* * *
През април 1972 г. една сутрин се събудих към 5 ч.. Помислих си, че е рано и има време да поспя още. Щом затворих очи, чух ясен глас: „Затова, че непрестанно викате към Мене, Аз ще дойда при вас и църква ще направя.“ Отворих очи да видя кой стои до мене и ми говори. В този момент бликна неописуема радост в душата ми – разбрах, че това е Господ и Той ще съгради църквата, за която се молим. Нямах търпение да разсъмне, за да отида при баба Яна и да споделя радостта си. Съквартирантката ми не беше в града, замина на Военно дело в Попина лъка. Още по тъмно изтичах при баба Яна. Тя се изненада, като ме видя. Попита ме добре ли съм. Аз й викам:
- Много съм добре. Бог ми каза, че ще съгради църквата, за която се молим.
Паднахме на колене и започнахме да се молим – да благодарим и да хвалим Бога, защото е велик и милостив, верен на Своите обещания. Душите ни величаеха Господ, защото не беше погледнал на нашите слабости и недостатъци, а ни бе благословил.
Ние повярвахме на Божиите думи за църквата и те бяха голям стимул в нашия духовен живот. Когато се събирахме, не говорехме излишни неща, взимахме Словото Божие, четяхме и се молехме. А когато ни заплашваха, винаги се укрепвахме с вярата, че щом Бог е казал, ще стане – никой не може да осуети Божието намерение.
Много бяха трудностите, но бяхме радостни и щастливи, защото във всяко нещо виждахме Божията ръка. Сега, когато си спомням тези събития, си казвам – в каква наслада сме живели, защото във всичко се уповавахме на Бога! Днес имаме свободата да се събираме и да говорим, но нямаме близостта с Бога, както беше тогава.
* * *
С израстването се засилиха изпитанията. Работех в Селската здравна служба като медицинска сестра. Един ден докторката ми каза, че трябва да отидем при главния лекар на Сандански, който беше и наш началник. Добре разбирах, че ме викат заради религиозните ми убеждения, тъй като в работата си бях стриктна и спазвах всички изисквания. В този момент, водена от Светия Дух, започнах да се моля Бог да ми помогне да мълча, както Христос мълчи пред онези, които Го разпитват. Не знаех какво ме очаква.
Изненадата ми беше голяма, когато с моята докторка влязохме при главния лекар. До неговия кабинет имаше малка зала, която се оказа пълна – видях над тридесет души. Главният започна да крещи – хора като мене, заблудени и чужди шпиони, нямали право да бъдат в тези среди. Всички, които се бяха събрали, очакваха да чуят нещо от мене. Но аз останах мълчалива. Секретарят на Градския комитет на партията седна до мене и взе да ми задава въпроси:
- Как са болните?
Аз мълчах. След малко самият той отговори:
– Добре прави тя, като мълчи, но ние зле правим, като говорим и така предизвикваме съдбата си.
Когато чух това, душата ми се зарадва. Сърцето ми хвалеше Бога. Чрез тези думи Бог ме укрепи. Един по един хората ставаха и излизаха като посрамени. Главният крещеше да бъда уволнена, да се махам оттук. Тогава заместникът на главния лекар ме въведе в своя кабинет и започна да ми говори, че на тези, които са ме заблудили, им плащат отвън, че ще ме уволнят от работа, ще ме натикат в затвора, къде ще отиде младостта ми и т.н. Аз му отговорих с думите на ап. Павел:
- „Живея ли, или умирам, Господна съм“. Нищо не може да ни отлъчи от Христовата любов. За мене Господ ще промисли. Неговата воля да бъде.
* * *
Продължаваха да ни притискат. Не можех да ходя в Петрич на църква, защото не ми издаваха открит лист. Направих три поредни опита, като подавах заявление. На всяко от тях пишеше: „Не се разрешава“. Мъка изпълваше сърцето ми. Молех се много усърдно Бог да промисли. Един ден размишлявах върху вярата на Авраам, как той е повярвал и е приел неща, които нямат нито обяснение, нито човешко решение. Но той вярва в думите на Господ и това му се вменява за правда. Запитах се какво ми пречи и на мене да имам вярата на Авраам? Молех се: “Господи, както си благословил Авраам, благослови и мене, с такава вяра да отида на църква. Ти знаеш, че моето сърце жадува за това. Направи така, че да бъда невидима за тях. Знам, че за Тебе всичко е възможно.“ Няколко дни бях в усърдна молитва и пост. Дойде неделята и тръгнах към автогарата да си взема билет за Петрич. Но не спирах в духа си да се моля на Бога. Стигнахме до поста, където се качваше милиционерът за проверка. Той каза:
– Всички паспорти и открити листове за проверка!
Извадих си паспорта и го държах в ръка, но мисълта и викът ми бяха насочени към Бога – да бъда невидима за милиционера. Той стигна до нас, взе документите на жената, която седеше до мен, а мене подмина, дори не ме погледна и продължи да проверява напред. От целия автобус само на мене не поиска документ. Така отидох на църква в Петрич и братята и сестрите, като ме видяха, се изненадаха как са ме пуснали. Разказах им, че моят пропуск е Господ, Той затваря и отваря очи, всичко е в Неговите ръце, за Него няма невъзможни неща. След това пътувах така, с молитва за Петрич, за да ходя на църква.
* * *
Веднъж се бяхме събрали в дома на едно вярващо семейство и братовчед ми проповядваше. Неочаквано дойдоха хора от МВР и ни изгониха. Някои закараха в Районното управление, включително и нас, по-младите, но ни пуснаха бързо. Не знаехме обаче какво става с братовчед ми, защото към него бяха отправени заплахи. Двете със съквартирантката ми се прибрахме у дома и започнахме да се молим на колене за милост към братовчед ми – да го освободят, както ап. Петър е бил освободен. Докато още се молехме, на вратата се почука. Спогледахме се, боязливо пристъпихме към вратата. Със затаен дъх очаквахме да видим кой е. Като отворихме, разбрахме, че е братовчед ми, и много се зарадвахме. В Новия Завет е описано как слугинята, като вижда Петър, не вярва, че е той, и го смята за ангел. При нас се случи същото.
Бяхме се събрали в къща на други вярващи, когато отново дойдоха от МВР и започнаха да ни обискират, за да ни вземат Библиите и песнарките. Една сестра се развика, че нямат право да бъркат в дамска чанта, тъй като са мъже. Началникът им се ядоса и заповяда всички да бъдем отведени в районното, а там ще видим кой има право и кой няма. Тези думи бяха за мен. Аз си взех Библията и песнарката и на излизане намерих удобен момент да ги оставя на един от прозорците. Отидохме в районното, там започнаха да ни заплашват. Взеха ми дамската чанта и я пребъркаха. Но не намериха нищо от това, което очакваха. Като ме пуснаха, се върнах и успях да си взема песнарката и Библията.
* * *
Когато започнах работа като медицинска сестра, отначало невинаги можех да ходя на църква в неделя, защото в събота работехме до обед. В неделя често се налагаше да помагам на родителите си. Така пропусках богослуженията. Веднъж, като отидох на църква, едно семейство вярващи ме поздравиха със стиха: „Който обича баща и майка повече от Мене, не е достоен за Мене“ (Мат. 10:37). Първо мъжът ме посрещна с тези думи, след малко и съпругата му ме поздрави със същия стих. Но това не беше от тях, а от Бога. Разбрах, че Бог говори чрез тях. Дойде моментът да отстоявам твърдо неделята – да не върша нищо тогава, а да ходя на църква. Вкъщи започнаха борби, но Бог даде и победа. След време в семейството ми започнаха да се съобразяват с мене, не аз – с тях.
Баба Яна беше на осемдесет години и не можеше да чете, но искаше много да чете за Бога. Започна да се учи и съвсем скоро вече четеше сама от Словото Божие. Тя ходеше непрестанно да благовества, въпреки че тогава не се позволяваше да се говори за Бога, а беше и възрастна. Когато Бог запали огън в сърцето на човека, няма никакви оправдания, прегради и причини, които да го спрат. Сега, докато пиша тези редове, си мисля, че е нужно да се отречем от себе си. На преден план в живота ни трябва да бъде Христос и всичко друго да е второстепенно.
Няма да забравя и моментите, в които имахме верижна молитва и пост. Ставахме в 2 ч. през нощта да се молим. Тогава чувствах молитвата като необходимост, а не като задължение. Веднъж, докато бях на колене и се молех, чух ясен глас, който ми каза: „Ти само вярвай и всичко ще бъде.“ Боже, помогни ми да не отслабва вярата ми в Теб!
* * *
Велик е нашият Бог. Той не оставя никой, който се уповава на Него и следва пътищата Му. Но най-скъпото за нас е името ни да бъде записано в Книгата на живота. Много бяха нещата, които ми показваха, че Бог е с мене, но исках да имам по-пълна увереност. Дълго се молех на Бога да ме увери, че моето име е записано в Книгата на живота. От цялото си сърце търсех от Него отговор за това. И ето, на 14. 12. 1974 г. в 8:30 ч. чух тези прекрасни думи: „Аз те изкупих… ти си Мой“ (Ис. 43:1). Такава радост и любов бликнаха в моето сърце, нямам думи да ги опиша. Духът ми ликуваше в Бога: „Този Бог е наш Бог за вечни векове: Той ще ни води до самата смърт“ (Пс. 47:15).
Благодаря на Бога, че намери мен, грешна и недостойна, за да ми подари този чуден дар – спасението на моята безсмъртна душа. Слава на великото Му име! Слава на Иисус Христос, Който плати цената за моята душа. Слава, слава на Бога!
„Благославяй, душо моя, Господ, и цялата моя вътрешност да благославя Неговото свято име“ (Пс. 102:1-5).
