Ксения Иванова
Четиво за6 мин.

БОГ НА ОБЩО ОСНОВАНИЕ

Ксения Иванова

Ако пуснем анкета с въпроса: „Има ли Бог?“, вероятно най-загражданият отговор би бил: „Има, има нещо, някаква сила.“ Това бих отбелязала и аз преди 2-3 години. И с неизчезнал още ученически манталитет бих приела, че щом това е най-често избираният отговор, значи той е верен.

Съзнанието за един такъв бог на общо основание беше приятно – знаеш, че има някой силен, чиято работа е да те пази на пълен работен ден, 24/7. Едновременно с това можеш да му държиш сметка, ако нещо не свърши и не нареди всичко както ти си го режисирал. Моята представа за бога беше обвързана с искания (тогава ги смятах за нормални и необходими, а всъщност бяха егоистични и неоснователни), когато нещо ми липсваше. В отношението ми към него имаше и недоволство. По-късно, във вече уж съзнателните години от живота ми се добави и самооправдаващата идея за карма, подкрепена от източни учения и практики като йога и съвременни дихателни техники, също – стабилен интерес към астрологията. Във всички тези нишки, стягащи окултния възел, се вплетоха и прилична доза суеверие, отбелязване на „знаци“ от всекидневието, тълкуване на сънища. Разбира се, и християнският Бог имаше Своето място някъде между всички останали богове.

Въпреки цялата тази мешаница истинският Бог е бил и винаги е милостив и верен, като Неговата огромна милост към мен се изрази в страдание, което, ако Той не бе се разкрил в него, би останало като жива рана. „Всяко зло за добро“ – казваме българите. И този път сме прави…

Биографията ми „преди Христа“ може да се събере в няколко изречения: израснала съм в прекрасно семейство – съвестен баща, грижовна майка, по-голяма сестра (и дребно куче). Учих в кварталното училище, след това – в гимназия, още по-натам – в университет. Обичах да рисувам и да оставям нещата за после. Звучи чудесно! Но празно.

След веселите студентски години настъпи период на мъчително усещане за безсмислие. Въпреки времето за творчество и успехите дните оставаха празни. Тогава като че ли започнах да чувам благовестителските думи от най-добрия ми приятел, които преди пренебрегвах. Изслушвах ги, замислях се над тях и истината личеше. Започнах да чета Новия Завет, който не разбирах докрай.

Предстоеше ми пътуване до Германия и половингодишен престой там по европейска програма, в която вече не исках да участвам. Най-добрият ми приятел ме посъветва да се допитам до Бога дали е Неговата воля да замина. И Бог отговори еднозначно, че е и че няма да бъде лесно. На дневен ред излезе и друг въпрос: какви сме си с този от девет години най-близък приятел. Натрупваха се също въпросите за Бога и Неговите обещания. Питах много и при посещенията на църквата в родния ми град получавах твърде конкретни отговори! Беше дори някак стряскащо. Сякаш някой бе казал на пастира какво точно да говори, сякаш някой подтикваше и присъстващите в събранието да казват точно определени неща… Видях, чух и усетих свръхестественото. Това, което не би могло да бъде режисирано, с което никоя математическа формула за пресмятане на вероятности не би се справила.

Бог работеше в сърцето ми. Макар че със сигурност чисто по човешки съм се опитвала да дърпам сама конците, всъщност Бог изтръгваше нишка по нишка от онова стегнато на възел въже, което ме притискаше.

Пътуването ми към Германия и, вярвам, истинският ми път към Бога започнаха през зимата на 2013 г. Това бяха протяжни дни и нощи на скръб и страх, неизвестност и промяна. Живеех сама в апартамент на края на града, без съседи. Само гора и уединение. Но там беше и Бог. Часовете минаваха бавно, а изобличенията растяха, съвестта започна да се пробужда и да си дава сметка за постъпките. Слава на Бога, че същата тази сметка Иисус Христос бе платил на кръста.

В много искрена молитва на колене, дори паднала на пода, обляна в сълзи, помолих Бога да ме приюти под крилата Си, да се почувствам прегърната от Него. Той отговори: „…че си оставила баща, майка и родина и си дошла между народ, който не си познавала довчера и завчера, нека Господ ти върне за това твое дело и да приемеш пълна награда от Господ, Израилевия Бог, при Когото си дошла, за да се успокоиш под Неговите крила“ (Рут 2:11-12). Нямаше съмнение, че Господ чува и отговаря. Всекидневно. Стих след стих говореха на сърцето ми, умът ми се изненадваше, ръката ми едва сварваше да подчертава. Малки „случайности“ потвърждаваха Неговото присъствие и действие.

Престоят в Германия приключи, но остана наболелият въпрос какви сме си с най-добрия ми приятел – наистина ли приятели, или много по-близки. Бог вече ми беше отговорил, но въпреки това в сърцето ми имаше твърде много неспокойствие. Веднъж, докато вървях по улицата със стенание в душата, питах Бога: „Кога, кога ще свърши тази скръб?“ Чух отнякъде мъжки глас да казва: „Август.“ Не знаех дали това е отговор на моя въпрос, но реших да го запомня.

Дойдоха лятото и младежкият християнски лагер. Словото там пронизваше, изобличаваше, наставляваше и подтикваше към действия. Ето какво казва то: „Близо до тебе е словото, в твоите уста и в твоето сърце“, сиреч словото на вярата, което проповядваме; защото, ако с устата си изповядаш Господ Иисус и със сърцето си повярваш, че Бог Го възкреси от мъртвите, ще се спасиш, понеже със сърце се вярва човек за оправдаване, а с уста се изповядва за спасение. Пък и Писанието казва: „Всеки, който вярва в Него, няма да се посрами“ (Римл. 10:8-11). Покаянието ми беше на лагера, на 29 юли 2014 г. От тази дата започна да се пише новата ми биография.

Чувствах се различно. Това беше щастие. С нотка на очакване и тревога, но въпреки това щастие. Някак без мое участие се случваха промени в живота ми. След работа се прибирах бързо в квартирата, за да мога да почета от Библията, преди да са си дошли останалите. Бог ми разкриваше волята Си, опознавах Го. Да, щастие. А очакването приключи на 19 август, когато получих предложение за брак от най-добрия ми приятел. Онзи август, за който чух месеци по-рано.

Бог подреждаше живота ми буквално и преносно със скоростта на светлината. Откриваше ми истини за Себе Си, подтикваше ме да говоря за Него с приятелки. Дойдох в София и Той ми подари по чуден начин желаната работа – да бъда учител по изобразително изкуство. Бях казала за обявата и на мой приятел и колега, който също си търсеше работа, но той отвърна, че нямало смисъл дори да се кандидатства, защото училището било твърде елитно и със сигурност щели да вземат преподавател с богат стаж.

Сред 25-та кандидати се обадиха на мен. Бях щастлива и благодарях на Бога. Подадох си документите и същия ден влязох в един цветарски магазин. Взех саксията, която избрах, и погледът ми беше уловен от нещо. Една чаша, която стоеше на етажерката до мен. Взех я да я разгледам. На нея беше написано на немски: „Вкусете и ще видите колко благ е Господ.“ Така е, наистина!

Неговата благост и милост ме водеха и на 5 май 2015 г., когато приех водно кръщение, предшествано от отричане.

На 20 юни се омъжих за човека, когото Бог ми посочи – днес той е мой съпруг, най-добър приятел и брат. Малко след сватбата вече очаквахме дете, което се появи на света на празника Благовещение – нашата обична Мария.

Сега крачим по пътя на истината, подпираме се един друг, ако краката ни се препъват, и искаме да бъдем благовестителски дом. С подобна молитва отивах на работа: „Господи, нека бъда сол и светлина!“ И въпреки че аз не успявах, имам надеждата, че Бог ще успее в това време на гъст мрак, обхванал с гнусните си пипала дори учениците, които сега трябва да започнат съзнателния си живот, а вече са мамени всекидневно от примките на света.

Ксения Иванова


СПОДЕЛИ