В четмо затънал, преживях верига от години;
обсебих мъдрината на сто мъртви поколенья…
Зачалото и свършекът на светските съдбини
за мене бяха в разума;
припаднах на колене пред микроскоп
и пред компас; обхождах с телескопа
нов мир; създавах Формули;
на Цифрата робувах…
Измама!… Най-подир узнах, че Пушката и Топа
са плод на Цифрата и че на див кумир слугувах!
В човешкий гений видях жлъч,
в изкуството човешко намерих пустота,
тма, блян, изступленье тежко!
Сърцето ми жеднееше за радости,
каквито науката не дава — и остана си несито!…
Под лютий гнет на мисълта
сал мъртвостта вирее;
тоз, който знай, е същество,
което живо тлее!…
Стоян Михайловски
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 4/2024 <<<
