О, Господи, Всемогъщи Боже, Ти не си Бог на философите и мъдреците, а Бог на пророците и апостолите, още по-точно – Бог Отец на нашия Господ Иисус Христос! Мога ли да изразя същността Ти, без при това да изкривя Твоя образ? Може би онези, които не Те познават, се покланят не на Тебе, а на нещо, породено от собствената им фантазия? Просвети нашите умове, за да Те познаем такъв, какъвто си, така че да те обичаме със съвършена любов и да Ти въздаваме достойна прослава. В името на Иисус Христос, нашия Господ, амин.
Нашата представа за Бога в много отношения характеризира самите нас. Историята на света показва, че нито един народ не е успял да се издигне по-високо от своята религия, а духовната история на човечеството свидетелства, че не е съществувала нито една религия, чието величие да превишава величието на проповядваната от нея представа за Бога. Поклонението на Бога може да бъде чисто и непорочно или, обратно, принизено в зависимост от това, какви са мислите на вярващия човек за Бога: възвишени или принизени.
Затова най-важното за Църквата е Богът и най-забележителното у човека не са неговите думи и дела, а представата му за Бога. Тайният закон на нашата душа ни влече към онзи образ на Бога, който е създаден в мислите ни. Това се отнася не само за всеки конкретен християнин поотделно, а и за групи християнски общности, или църкви. Най-цялостно можем да съдим за една църква по нейната представа за Бога. По същия начин в църквата най-важно е онова, което тя говори за Бога, или онова, което тя предпочита да не говори за Бога, тъй като нейното мълчание често се оказва по-красноречиво от думите й. Църквата не може да скрие своето отношение към Бога.
Ако човек е в състояние достатъчно ясно да определи какво му идва наум, когато мисли за Бога, бихме могли с увереност да предвидим духовното бъдеще на този човек. Ако знаехме със сигурност какво мислят за Бога днес нашите най-влиятелни духовни водачи, бихме могли сравнително точно да предвидим къде ще бъде Църквата утре.
Несъмнено най-величествената мисъл, която е възможно да възникне в нашия ум, е мисълта за Бога, а най-значимата дума на всеки език е думата „Бог“. Мислите и речта – това са дарове от Бога, които Той е дал на съществата, създадени по Негов образ и подобие. Мислите и речта са тясно свързани с Бога и не могат да бъдат отделени от Него. Много голямо значение има фактът, че първата дума е била „Слово“. „И Словото беше у Бога, и Бог беше Словото“ (Йоан 1:1). Ние можем да говорим, защото Бог говори. У Него словото и мисълта са неделими.
Особено важно е нашата представа за Бога да съответства колкото е възможно повече на Неговата истинска същност. Формулировката на нашата вяра има значение от мислите ни за Бога. Нашата истинска представа за Него може да бъде погребана под купчина боклук от общоприетите религиозни понятия и вероятно ще е нужно осмислено и настойчиво търсене, преди да успеем да осъзнаем своето действително виждане за Бога. Едва след такъв щателен самоанализ ще можем да разберем какво всъщност мислим за Бога.
Правилната представа за Бога е основа не само на систематичното богословие, а и на практическия християнски живот. За нашето поколение това има същото значение, както основата – за храма: ако основата е заложена неправилно, целият храм рано или късно ще рухне.
Мисля, че едва ли ще се намери такова отклонение от учението на Църквата или такова нарушение на нормите в християнската етика, което да не може да бъде обяснено като резултат от несъвършени или недостойни мисли за Бога.
Според мене господстващата сега представа за Бога е изцяло недостойна за Всевишния, а за онези, които наричат себе си вярващи, тя е нещо като морално бедствие.
Дори ако всички небесни и земни проблеми се стоварят едновременно върху нас, това би било нищо в сравнение с онзи огромен проблем, пред който се изправяме, когато мислим за Бога: съществува ли Той? Какъв е? И как ние като същества, на които е даден морал, трябва да се държим с Него?
Човек, който стига до правилно разбиране за Бога, се освобождава от хиляди преходни проблеми, защото веднага разбира, че макар и те да го вълнуват, това няма да е за дълго. Но дори когато отхвърли от себе си товара на многобройните всекидневни проблеми, тежкото бреме на вечността ще започне да го притиска по-силно, отколкото всички бедствия на този свят, взети заедно.
Отговорността на човека пред Бога е тежък товар: всяка минута, до самия край на живота си да Го обичаме с цялата сила на своя ум и своята душа, да Му се покоряваме напълно, да Му служим достойно. И когато събудената съвест на човека му говори, че той не е правил нищо от това, дори напротив, още от детството си е въставал срещу величието на небесата, тежестта на вътрешното самоосъждане може да се окаже непоносима.
Благовестието е способно да снеме от нас това тежко бреме, да ни даде красота в замяна на калта, ликуване в замяна на скръбта.
Но ако човек не усеща това бреме, благовестието няма да значи нищо за него. И докато той не види Бога високо в небето, за него няма да има нито скръб, нито тежко бреме. Тези, които имат принизен поглед към Бога, са лишени от благовестието.
Сред греховете, към които е склонно човешкото сърце, едва ли ще се намери нечестие, което да е по-омразно за Бога от идолопоклонството, защото то е клевета срещу Неговата личност. Идолопоклонникът изкривява същността на Бога (а това само по себе си е ужасен грях) и заменя истинския Бог със същество, което прилича на самия идолопоклонник. Такъв бог винаги ще съответства на образа на своя „създател“ – той може да бъде принизен или възвишен, жесток или добър, в зависимост от моралното състояние на ума на този, който го е създал.
Напълно естествено е, че богът, създаден в мрака на падналото сърце, няма да прилича на истинския Бог. „Ти върши това и Аз мълчах; ти помисли, че Аз съм какъвто си ти. Ще те изоблича и ще представя пред очите ти твоите грехове“ (Пс. 49:21). Разбира се, това е сериозно оскърбление на Всевишния, пред Когото херувимите и серафимите постоянно възклицават: „Свят, свят, свят е Господ Саваот!“ (Ис. 6:3).
Нека да не мислим в своята гордост, че идолопоклонството е преклонение само пред някакви видими обекти и следователно цивилизованите хора са свободни от този грях. Същността на идолопоклонството се изразява в мисли за Бога, които Го оскърбяват. То се заражда в ума на човека и може да съществува без каквито и да било открити проявления. „Понеже те, като познаха Бога – пише ап. Павел, – не Го прославиха като Бог, нито Му благодариха, а се заблудиха в своите помисли и неразумното им сърце се помрачи“ (Римл. 1:21).
После вече идва поклонението пред идоли, създадени по образ и подобие на хора, пред птици, животни и влечуги. Неверните мисли за Бога са не само извор, от който тече мръсната вода на идолопоклонството. Самите тези мисли по своята същност са идолопоклонство. Идолопоклонникът първо измисля нещо за Бога, а после се държи така, все едно тези измислици са истина.
Изкривените мисли за Бога предизвикват гниене на онази религия, в която се проявяват. Дългата история на Израил достатъчно ясно показва това, а историята на Църквата го потвърждава. Възвишената представа за Бога до такава степен е необходима на Църквата, че ако тази представа започне дори и в най-малка степен да се принизява, Църквата заедно със своето богослужение и моралните си норми също ще бъде принизена. Всяка църква може да направи своята първа крачка по този път, като се откаже от възвишената представа за Бога.
Преди християнската Църква да премине към упадък, непременно ще започне разпад в основите на нейното учение. Тя ще отговори неправилно на въпроса: „Какъв е Бог?“ и после ще настъпи всичко останало. Въпреки че е възможно и тогава Църквата да се старае да доказва, че в нея нищо не се е променило, това ще бъде измамно. Хората в такива църкви ще започнат да вярват в бог, който не прилича на истинския. А това вече е много коварна и смъртноопасна ерес.
Да направи своята представа за Бога чиста и възвишена, достойна за Него и Църквата Му, е първостепенна задача на съвременната местна християнска църква. Във всички молитви и всички дела това трябва да бъде на първо място. Ние ще направим изключително голяма услуга на следващото поколение християни, ако им предадем неопетнената, необезценена и благородна представа за Бога, която сме получили от нашите предци – юдеи и християни. За идващото поколение това ще бъде много по-ценно от всичко, което може да му оставят в наследство изкуството и науката.
Ейдън У. ТОУЗЪР
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 2/2020 <<<
