„А не желаем, братя, да останете в неизвестност за онези, които умират, за да не скърбите както другите, които нямат надежда” (1 Сол. 4:13).
Нещастието винаги сполетява някой друг, не нас. Тези, другите, попадат в катастрофи, загиват, боледуват от смъртоносни болести, загубват роднините си. При поредния преглед на новините обикновено се ужасяваме от мащабите на новата трагедия и като изключим телевизора, се връщаме към всекидневните си дела. Трябва да приготвим детето си за училище, да напазаруваме, а вечерта ще дойдат гости – чака ни толкова работа! Натискаме копчето, изключваме екрана и оставяме чуждото нещастие, чуждите сълзи и отчаяние… Нашият живот продължава! Нима такова нещо може да се случи на мен или на моите близки?! Вероятно това е защитна реакция, а може би е просто равнодушие, но когато мъката нахлуе в живота ни, помита всичко по пътя си – всичките ни надежди, планове, мечти – разумът отказва да повярва на действителността. „Това е някаква грешка, не може да бъде, не може да бъде!” Думите се откъсват от устните ни несъзнателно като заклинание, но от дълбините на душата се надига нещо и когато стигне до сърцето, избухва с болка, парчетата от която проникват в цялото ни естество – и ето вече не съществува вчера, нито утре, остава само денят, който завинаги е преобърнал живота ни.
В един страшен миг прекрачваме линията, зад която остават тези, чийто живот е толкова прост и обичаен. Зад тази линия остават щастието, слънчевата светлина и целият ти изминал живот, а пред теб има страшна болка и празнота, която е невъзможно да бъде запълнена. Ако си представим мъките на ада, няма нищо по-страшно от този огън, който не гасне нито денем, нито нощем.
Темата за смъртта не е обичайна. Това не е нещо, за което може да си поприказваш по време на чаша чай. Опитваме се да не мислим за нея, камо ли да говорим: прекалено е тежко. Смъртта е дисонанс в размерения ритъм на живота, то е черно, страшно петно, от което ти се иска да отклониш погледа си. Защо да говориш или да пишеш за нея? И без това има много проблеми. По-добре още веднъж да обсъдиш темата за музиката, която стана толкова популярна през последните години, или пък проблемите за възпитанието на децата, но в никакъв случай смъртта.
Наистина е така, но какво да се прави с хората, които са се сблъскали с тази мрачна реалност, които днес се измъчват под тежестта на нейният товар, които задават на себе си и на Бога безброй въпроси? Те живеят сред нас, носят в сърцата си болката от загубата, нуждаят се от утеха, подкрепа, надежда.
Те вече знаят истинската цена на живота и на смъртта, но това знание е прекалено тежко, за да го понесеш сам.
„Нашата болка не може да бъде измерена или заставена да замълчи – разказват родителите на загинала в катастрофа дъщеря. – Опитваме се да се държим и да не плачем постоянно. Но всяка дума може да предизвика цяла верига от спомени и тогава е невъзможно да сдържиш риданията.
Не можехме да сядаме заедно на масата, защото нейното място оставаше празно, не можехме да чистим апартамента, защото се налагаше да стигнем и до нещата в нейната стая, не можехме да празнуваме празниците – само ни напомняха за нашата самота. Най-обикновени неща ни причиняваха болка, всеки ден преживявахме отново загубата й.”
Колко много са страдащите родители подобни на тези, които надживяват децата си, и сега всеки ден за тях е като малка война, у която трябва да победиш мъката си, да стиснеш в юмрук цялата си воля и да живееш. Да живееш, за да застинеш изведнъж, сред дневната суета в нетърпима болка. И тогава няма място за самоуспокоението или за доводите на разсъдъка, остава само тази черна пропаст на загубата, която сякаш те засмуква и не ти дава надежда за освобождение. А съществува ли такова освобождение? Нима може да изтръгнеш и да изхвърлиш сърцето си, без да усетиш?
Джон Моузи, баща на загинала при автомобилна катастрофа 19-годишна дъщеря, казва: „Загубата на някого, когото много обичате, не прилича на болест, която може да бъде „преодоляна”. Тя прилича повече на ампутация на някоя част от вашето тяло – нещо, с което трябва да се научите да живеете. Ще куцате цял живот, но с Божията помощ може да станете хора, които се приспособяват по-добре към това.”
Освобождение няма да има, но ще има надежда за среща с любимите хора на небето. „Най-тежките и страшни дни в живота са изпитание на вярата, когато се проверява доколко са здрави твоите убеждения. Има само два пътя: или да се довериш на Бога в това състояние и докато ридаеш, да се утешиш с Негово утешение, или да отхвърлиш всякакво доверие и да се затвориш в болката и отчаянието си” – казва д-р Джеймс Добсън.
Нищо не можем да променим и дори не можем да обясним, но Бог ни е дал надежда в Сина Си и тази надежда е единственото, което всеки човек притежава. Тази надежда се простира над нас чрез синьото небе, където в непознатите простори, отвъд облаците Христос е приготвил място за всички, които Му се доверяват. Там отиват нашите близки и там ни очакват, „като броят небесните дни”, които остават до нашата среща. За тях са свършили страданията и проблемите, те са получили отговор на всичките си въпроси и сега ни очакват. Не е важно дали някой вярва в това, или не, то е факт и поради нечие неверие нищо няма да се промени, само ще се прибавят болка и сълзи.
Майката на едно от загиналите в Минското метро момиче, казва: „Говоря с дъщеричката си, всичко й разказвам и се надявам, че думите ми стигат до нея, в небитието. Тя трябва да почувства моята болка.” Горката майка! Никой не й е разказвал за Бога и за Неговата любов и тя самата не е могла да каже това на своето дете. Сега, когато е загубила дъщеря си, сълзите я задавят, не знае как да се утеши, как да живее. Нима е по-просто и по-лесно да вярваш в „небитието”, отколкото в реалността на живота с Бога? „Небитието” ли се оказва краят на всеки живот? Към него ли се стремим и на него ли предаваме близките си?
„Ако само в този живот се надяваме на Христос, то от всички човеци ние сме най-много за съжаление” – ни казва Библията (I Кор. 15:19).
На нас, християните, е подарена удивителна възможност. Още тук, докато живеем на земята, можем да имаме небесна гледна точка. И можем да я изразим, когато се сблъскваме със съвсем обикновени проблеми: вместо да направим скандал заради грубото отношение в поликлиниката, ние подаряваме на всички добро отношение; вместо да страдаме от несправедливостта в работата, спокойно доверяваме всичко на Бога. А когато дойде време на скръб, този нов светоглед може да промени хода на целия ни бъдещ живот. Никой не е застрахован срещу страданията: и християните, и невярващите хора са подложени на тъга, отчаяние, болка, но при вярващите въпреки всичко надеждата остава винаги – протегнатата за помощ ръка към давещия се в морето на скръбта, а при невярващите може да настъпи време на тъмнина и озлобление завинаги. Смъртта не пита и не дава време за разсъждения: или вярваш в Бога и се надяваш на среща в небето, или не, но тогава животът се превръща във вечно страдание.
Надеждата не умира никога. Няма „небитие”, има вечен небесен дом, където отиват всички, които обичат и познават Бога, където няма повече мрак, скръб, сълзи и раздяла, където Господ ни приема в бащинска прегръдка. Какъв е този небесен дом? Може би там пътищата сияят от смарагд, а моретата приличат на небеса? Можем само да се досещаме за това, но в едно сме сигурни – нашите любими хора ни очакват там.
Тази увереност ни подарява Самият Бог и ние, без да се съмняваме, повтаряме след апостол Павел: „Нашето жителство е на небесата.” Ние сме небесни граждани, които временно живеят на земята. Може понякога да ни се струва, че съществува само този живот, че трябва много да постигаш и никога да не закъсняваш, но стига само да спрем, да вдигнем очи към небето и тази недостижима лазурна шир още веднъж ни напомня, че нашият истински дом не е тук. Когато ни напускат любими хора, небесните обиталища стават толкова близки и реални, че дори в най-мрачния ден сърцето не се съмнява: там, зад облаците, е небесната страна, където вече ме очакват. Още малко, съвсем малко и ще се срещнем, за да не се разделяме никога повече.
Едва ли думите ми ще прозвучат като особена новост или откритие – не претендирам за това. Заех се с тази непроста и неприятна тема с две цели. Първо, бих искала да кажа на онези, които минават през долината на смъртната сянка, че не са сами, че не ни е безразлично какво става с тях. А второто и най-важното е, че нашият Господ изпитва особено състрадание към тези, които преживяват скръб. Той ви познава по име, не са Му безразлични вашите чувства, вижда всяка пролята от вас сълза.
„Господ е близо до онези, които са със съкрушено сърце, и спасява онези, които са с разкаян дух” – тези думи са насочени към вас. Днес вие преживявате страшни времена, но Божието царство има още един жител и там ви очакват. За съжаление на атеистите и за щастие на нас, християните, земният живот не е единствена форма на съществуване. Знаем, че има вечен Бог, Който се грижи за това временният ни нелек живот на земята да има чудесно продължение на небето в Негово присъствие. С тази твърда надежда ние се различаваме от света и се предпазваме от безумието на скръбта. Дръжте се за тази надежда, никой не може да ви я отнеме – тя никога няма да ви подведе.
