Влез в ковчега!

И рече Господ Бог на Ной: „Влез ти и цялата ти челяд в ковчега, защото тебе видях праведен пред Мене в този род“.

Бит. 7:1

 

Тъжната вест

Сто и двадесет години преди Ной да получи от Бога заповедта да влезе в ковчега, той чул от Него най-тъжната вест, която някога е идвала на земята от небето. Ной разбрал, че заради невероятното беззаконие и развращаване на човечеството Бог е решил да изтреби всички земни жители.

Ние нямаме точен списък на пороците, нито знаем степента на нечестието в епохата преди потопа. Но описанията, които се срещат на различни места в Библията, хвърлят достатъчно светлина върху положението на тогавашния свят: „И видя Господ Бог, че развратът между хората на земята е голям и че всичките им сърдечни мисли и помисли са зло във всяко време; и се разкая Господ, задето беше създал човека на земята, и се огорчи в сърцето Си… И погледна Господ Бог на земята, и ето, тя беше развратена: понеже всяка плът се бе отклонила от своя път на земята“ (Бит. 6:5-12). В онези времена хората живеели значително по-дълго от нас, затова имали достатъчно време да „съзреят“ за различни грехове и беззакония.

 

Как хората разбрали за идващата катастрофа?

Сто и двадесет години Бог продължавал да предупреждава света за неизбежното наказание, ако човечеството не се покае. Бог никога не изпраща наказание, без да предупреди. Всеки нов пирон, който Ной забивал в ковчега, трябвало да служи като предупреждение за хората около него. Всеки удар на чука свидетелствал, че Ной вярва на Бога и не се съмнява в катастрофата, надвиснала над света. Ако хората от онази епоха бяха извикали към Бога и се бяха покаяли, както постъпват по-късно жителите на Ниневия, Бог би чул техния вик за милост и би ги помилвал. Но аз не се съмнявам, че съвременниците на Ной се присмивали на представата за вероятен потоп и не вярвали, че Бог ще накаже развратения свят с вода. Дори мисля, че тогава вече е имало атеисти и безбожници, които гордо заявявали, че няма Бог, и обосновавали научно невъзможността на потопа, проповядван от Ной.

Наскоро срещнах един подобен „умник“ и го попитах:

– Как си представяте възникването и формирането на видимия свят?

– О, енергията и материята са се потрудили над това и светът е възникнал по този начин. Възникнал е случайно, от само себе си – отвърна той.

Отговорих му:

– Много интересно! След като всичко се е образувало толкова случайно, аз се радвам, че вашият език не се е закрепил на тила ви. Ако ви покажа своя джобен часовник и ви кажа, че енергията и материята са се потрудили над неговото изработване, сигурно ще ме сметнете за луд. Не съм ли прав?

В Шотландия срещнах човек, който отричаше съществуването на Бога. Попитах го:

– Тогава кой според вас е създал Вселената или поне тези шотландски хълмове?

– Е, на този въпрос ще ви отговори всеки ученик!

– Отлично! Тогава кажете, от какво е създаден този хълм?

– От пясък! – отговори той.

– А откъде се е взел пясъкът? – настоявах аз.

– От хълма – завърши той.

Виждате колко просто и разбираемо е всичко за този човек. Едва ли ще сгреша, ако кажа, че и на Ной му се налагало неведнъж да има работа с подобни субекти. Но имало и друга група хора, с които той постоянно се сблъсквал. Това са т. нар. агностици, т.е. хора, невежи по въпросите на знанието и вярата. Техните потомци се срещат и в наши дни. А освен тях имало и трети, които заявявали, че вярват в Бога, иначе как би могъл да бъде създаден светът, но уверявали Ной, че Бог е милостив и не наказва грешника. Алкохолиците и крадците, блудниците и убийците – всички те в края на краищата ще се удостоят с блажена участ заедно със светиите и праведниците.

Да допуснем, че ръководителят на вашата страна се е оказал толкова добросърдечен и нежен човек, че не е могъл да се примири с наличието на затвори, в които са измъчвани затворници. И поради своето „човеколюбие“ решил да пусне на свобода всички задържани, независимо от техните престъпления. Колко дълго би останал на власт такъв управник? Сигурно бихте се постарали да се отървете от него още преди залез-слънце. Мнозина от онези, които обичат да говорят за Божията милост, първи ще се надигнат срещу „човеколюбеца“, нарушил правосъдието и справедливостта.

Предполагам също така, че около Ной е имало доста хора, които смятали неговия план за несъстоятелен просто защото не вярвали в него. През всички времена хората се съобразяват с мнозинството. Непогрешимостта е там, където е мнозинството – мислят те. На Ной, разбира се, му тежало, че оставал в малцинство, но това не се отразявало върху изпълнението на неговата работа, защото знаел: истината не зависи от мнозинството, а от Бога.

Вероятно и в онези времена е имало кръчми и свърталища на престъпници, защото е казано: „И се напълни земята със злодейства“ (Бит. 6:11). А къде са най-много злодействата? Там, където има алкохол. Четем, че дори Ной посадил лозе и веднъж съгрешил срещу трезвостта. Е, ако и праведният Ной се е препънал, какво да кажем за злодеите и нечестивците, и за хората, които не познават Бога? Така, ако те са имали кръчми, пийналите съграждани на Ной несъмнено припявали кощунствени песнички за него и неговия ковчег, а много майки сочели на децата си странния старец, който строял някакъв „ковчег“, за да се спаси от „предстоящия потоп“.

Представям си какво би било, ако в онези времена вече съществуваше пресата. Какви гръмки, сензационни заглавия биха украсявали първите страници на вестниците: „Човек, загубил ума си на религиозна почва“, „Ной заплашва света с потоп“, „Ноевото корабостроене – вече на сто години“. Репортерите биха се тълпели около вратите на ковчега в старанието си да вземат интервю и да осведомят читателите колко успешно приближава към своя край строежът на „кораба гигант“.

Възможно е в онези времена да е имало туристи, организирани в различни екскурзии, и ковчегът на Ной да е бил една от забележителностите на града. Може би любопитните минавали със своя „екскурзовод“ по всички етажи на ковчега. И ако неочаквано срещнели Ной, хората се побутвали един друг и си шепнели:

– Виж! Ной! Не ти ли се струват очите му някак си странни?

Всички, които познавали Ной, го възприемали като човек, който си е загубил ума. Но именно побърканият обикновено си мисли, че всички хора освен него са луди. Пияницата никога не определя себе си като побъркан, въпреки че е пропил и прахосал цялото си имущество. Никой не нарича „побъркани“ хората, които пропиляват целият си живот, насочени към преизподнята на ада. Но ако човек е влязъл в КОВЧЕГА НА ХРИСТОВОТО СПАСЕНИЕ и гледа не към временния, а към вечния живот, околните му, без да се колебаят, ще го набедят за умопомрачен и ще започнат на всяка цена да спасяват „загиващия“.

Праведникът Ной обаче не обръщал внимание на всичко това. Хората търгували, женели се, забавлявали се, а той вършел своята работа: строял ковчега и проповядвал.

Метеоролозите успокоявали обществото:

– Не се безпокойте, засега не виждаме никакви признаци за предстоящ силен дъжд, както проповядва Ной.

Дори дърводелците, които му помагали да строи ковчега, „разбиращо“ се подсмихвали и си намигали един на друг. Те ни напомнят за нашите съвременници, които помагат да се строят църкви, но сами никога не влизат в тях.

Всичко вървяло както обикновено. Агънцата подскачали всяка пролет на зелените поляни по хълмовете. Хората жадно се обогатявали, като подписвали различни договори и сключвали много сделки. Проповедите на Ной не ги безпокоели. За него си спомняли само когато искали да се посмеят.

Някой беше казал, че Ной е бил или трябва да е бил глух, иначе не би могъл да понесе всички подигравки и издевателства на своите съвременници. Но ако е бил глух за гласовете на хората, то е чул съвсем ясно гласа на Бога, когато му заповядал да построи ковчега.

Представям си, че в такава атмосфера изминали сто години. Ной завършил успешно работата си и спрял.

– Защо Ной вече не работи? – се питали хората около него.

– Тръгнал е на мисионерско пътешествие, за да напомни още веднъж за идващия гняв на Бога и за възможното спасение от Божия съд в неговия ковчег.

Но никой не повярвал на Ноевата проповед освен осемте души от неговото семейство. Горкият Ной! Не му било лесно да прави това, което Господ му бил заповядал. Не мисля, че аз бих могъл да проповядвам сто и двадесет години, без да видя плодове от своята проповед – да нямам нито един последовател, който да се е обърнал към Бога. Но Ной се трудел и вярвал на Божите думи, затова не падал духом.

И когато сто и двадесетте години дошли към своя край и настъпила пролетта, Ной вече не сеел, не засаждал – той знаел, че потопът идва съвсем скоро. А хората казвали:

– Досега Ной всяка пролет садеше и сееше, но този път не работи на полето и в градината… Може би потопът наистина наближава?

 

Семейството на Ной влиза в ковчега

Било прекрасно лятно утро. На синьото небе нямало нито едно облаче, но в този ден Ной чул глас – същия глас, който му говорил преди сто и двадесет години:

– Ной, влезте в ковчега – ти и цялото ти семейство!

Думата „влез“ е употребена в Библията 1900 пъти и тук, където се среща за първи път, тя говори за спасение!

Виждаме как цялото семейство на Ной започва да се преселва в ковчега. Някои хора тогава казвали на Ной:

– Защо е това бързане? Погледни – не се вижда нито едно облаче, не се задава нито една капка дъжд. Имаш достатъчно време, за да се настаниш в твоя стар ковчег. Там дори няма прозорци, за да видиш кога ще започне дъждът.

Но той слушал само Божия глас.

Някои от неговите роднини започнали да се интересуват от съдбата на неговите имоти и къщата му. Ной отговарял:

– Не се нуждая от тях. Потопът наближава! Денят на благодатта е към своя край и земните богатства са загубили цената си. В този момент е необходимо само спасение, а спасението е възможно само в ковчега.

Но ето, небето се покрило с облаци от долитащи от всички страни птици. Те влизали в ковчега по двойки. Долетели от пустините, скалите, горите и полетата. Каква величествена гледка! Чувам как хората възкликвали:

– Боже! Какво означава това?

Но погледът им се насочил към земята и те с изумление видели насекомите, тръгнали по двойки към ковчега. След тях – животните и полските зверове, отново по двойки.

– Какво е това? – викали съседите и тичали към управителя на града и към мъдреците, които ги уверявали, че дъжд няма да има.

Хората искали да чуят обяснение за това, каква невидима ръка насочва всичко живо към спасителния ковчег.

– Ние не можем да ви обясним това необичайно явление – отговаряли учените. – Но бъдете напълно спокойни: Бог никога няма да унищожи света. Търговията и работата вървят много добре. Мислите ли, че Бог ще ни изпрати такова благополучие, ако е решил да ни изтреби от лицето на земята?

Успокоени, те отново се потапяли във всекидневието си. Ной обаче излязъл и още веднъж казал:

– Вратите скоро ще се затворят. Влизайте! Бог ще изтреби света! Погледнете, дори животните знаят това!

Но хората се отвръщали от ковчега с презрение.

Приятели! Обърнахте ли внимание, че когато определеният от Бога срок от 120 години завършил, Той удължил Своето милосърдие към хората за още седем дни? Ако през този период те бяха извикали към Него за милост, Бог щеше да отмени Своето наказание. Но такъв вопъл на покаяние не е имало.

Накрая настъпил последният ден, последният час, настанала последната минута, секунда и Вездесъщият Бог слязъл от небето, за да затвори вратата на ковчега. Не ангел, не човек, а самият Бог затворил вратата на спасението и обрекъл всички нечестивци по земята на изтребление.

Слънцето помръкнало, облаци надвиснали ниско над земята, блеснала мълния, раздал се гръм и „се отворили небесните прозорци…“.

Искам да се обърна към онези, които се присмиват над Библията, не вярват в Бога, избягват християните. Знайте, че ще дойде време, когато ще си спомните за Святата Книга, както преди си спомнили за Ноевия ковчег, когато завалял дъждът.

Реките се разлели, езерата излезли от бреговете си. Хората тръгнали към върховете на планините. Някои от роднините се втурнали към ковчега:

– Ной! Ной! – викали те. – Аз съм твой племенник! Аз съм твоя племенница! Аз съм чичо ти!

Но от ковчега се чувал глас:

– Бих искал да те пусна вътре, но Бог е затворил вратата, и аз не мога да я отворя!

Бог е затворил вратата! Когато Бог затваря, няма надежда за спасение. Хората започнали да викат за помощ, но било прекалено късно. Денят на благодатта бил отминал безвъзвратно. Бог дълго ги призовавал и те не се обърнали към Него. Сега вече било късно!

Някои се покатерили по дърветата, защото смятали, че дъждът скоро ще спре и така ще останат живи. Но дъждът продължил четиридесет дни и четиридесет нощи и никой не успял да се спаси – освен тези, които били в ковчега.

 

Божият съд

Близко е времето, когато Бог отново ще съди света. Още малко, съвсем малко, и „Съдията на цялата земя“ ще се яви. Какво ще стане тогава с тебе, приятелю? Сега чуваш нежния зов на Спасителя: „Влез в ковчега!“. Влез, докато не е станало късно. Денонощие преди потопа ковчегът на Ной можел да се продаде на безценица, само като дърва за огрев – толкова обезценен бил той в очите на хората. Но денонощие по-късно ценността на ковчега превишавала всички съкровища на света. По лицето на цялата земя нямало нито един смъртен, който не копнеел да заеме своето място в ковчега.

Имайте предвид, че ще настъпи час, когато за вас Христос Спасителят ще стане по-скъп от десет хиляди светове, подобни на нашия свят. И този Спасител, това Съкровище ви се предлага сега – предлага се само защото имаме от Бога „благодатен ден“. Ако сте чели внимателно Библията, вероятно сте забелязали, че Бог винаги дава „благодатно време“, а после настъпва „денят на съда“.

 

Спасени ли са вашите деца?

Текстът, който разглеждаме сега, има особено значение за християнските семейства и вярващите родители. Заповедта, дадена от Бога на Ной, се отнасяла не само за неговата лична безопасност и спасението му, а и за целия му дом. Ето въпроса, който ми се иска да задам днес на бащите и майките: „Влезли ли са вашите деца в Божия ковчег? Не се успокоявайте, докато не влязат там! Направили ли сме ние като родители всичко, което зависи от нас, за да бъдем заедно с децата си в ковчега?“.

Сега ще задам още един въпрос: „Как би се чувствал Ной, ако само той беше влязъл в ковчега, а цялото му семейство бе отказало да го последва?“. Ако Ной беше водил такъв фалшив живот, че семейството му да загуби доверие в неговите думи, как би се чувствал той? Но Ной обичал децата си и те изпитвали пълно доверие към баща си.

Една възрастна майка лежала на смъртния си одър. Тя била на около сто години. Мъжът й седял до нея. Дишането на умиращата жена на моменти спирало, тя била в несвяст. Изведнъж очите й се отворили широко и попитала:

– Защо е толкова тъмно? Нощ ли е?

– Да, сега е полунощ – отговорил мъжът й.

– Вкъщи ли са всички деца? – отново попитала с безпокойство умиращата.

Нека си зададем същия въпрос: нашите деца всички ли са вкъщи? Всички ли са спасени, или някое от тях е потънало в греховни удоволствия и води двойствен живот?

Майко, къде е синът ти? Къде е дъщеря ти? Всичките ти деца ли са в ковчега на Христовото спасение?

Аз не съм склонен да вярвам, че децата трябва да пораснат, преди да се обърнат към Христос и да започнат нов живот в Светия Дух. Веднъж видях една майка с три дъщери, които седяха от двете й страни. Приближих се и попитах жената дали е християнка. Тя отговори утвърдително. После се обърнах към най-голямата дъщеря и й зададох същия въпрос. Момичето се смути и с насълзени очи отговори:

– Много бих искала да стана християнка.

Майката хвърли недоволен поглед към мене и каза:

– Не желая да говорите с децата ми на тази тема!

Тя стана и ядосана отведе децата. Най-голямата дъщеря беше на 14 години, другите две бяха на 12 и на 10, но според неразумната майка все още не бяха готови да се обърнат към Христос. Когато се потопят в светския живот, майката ще види и ще се убеди колко трудно ще й бъде да измъкне порасналите си дъщери от греховната бездна.

Спомням си за двама бащи. Единият живеел на брега на река Мисисипи, другият – в Ню Йорк. Първият посветил целия си живот да трупа материални блага. Той имал любим син. В един прекрасен ден обаче докарали сина му ранен в автомобилна катастрофа и казали, че е в безнадеждно състояние. Когато бащата споделил внимателно това със сина си, момчето поискало от него:

– Тогава, татко, помоли се за мене на Бога – да ми прости греховете и да приеме безсмъртната ми душа.

Но през всички тези години бащата никога не се бил молил сам и с мъка отговорил на сина си, че не знае как да се моли, затова и сега не може да се помоли с него. Скоро момчето починало, но бащата не намирал покой. Той бил готов да пожертва всички свои богатства, за да върне сина си към живота и да изпълни последното му желание.

Другият баща също имал син, който боледувал дълго. Веднъж, когато се прибрал, бащата заварил жена си обляна в сълзи. Тя му казала:

– Момчето ни умира!

Когато бащата влязъл в стаята на болния и видял, че сянката на смъртта вече е надвиснала над него, го прегърнал:

– Скъпи синко, знаеш ли, че часът на раздялата ни вече настъпва?

Момчето вдигнало поглед нагоре и промълвило:

– Разбирам, татко. Днес ли ще умра?

– Да, сине – отговорил бащата. – Едва ли ще доживееш до края на този ден…

Момчето се усмихнало и попитало:

– Значи ще се срещна с Иисус още днес? Така ли?

– Да – потвърдил бащата, – когато тук, на земята, настъпи нощ, ти вече ще бъдеш в непристъпна светлина.

Бащата паднал на колене и заридал. Когато видяло сълзите на баща си, момчето се смутило и казало:

– Татко, не плачи, нали отивам при Иисус? Ще Му кажа, че откакто се помня, ти, татко, винаги си се молил за мене!

Аз самият имам три деца и най-много от всичко бих желал, когато отидат във вечността, да бъдат озарени от радостната среща с Иисус, с радостта, която е по-ценна от всички съкровища на този свят.

О, колко бих желал Бог да даде мъдрост на мене и на вас, бащи и майки, да вземем всичките си деца със себе си в ковчега на Христовото спасение!

Дуайт Муди

 

>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 1/2020 <<<