Защо ни плаши самотата?
На много въпроси в живота не може да се отговори с твърдо „да“ или „не“. За болката например мислим, че отговорът на въпроса дали тя e нещо добро, е твърдо „не“. Но ако погледнем не през призмата на емоциите, а на разума, болката се оказва много добро нещо. Всеки ще се съгласи – болката е белег, че има проблем, и е нещо добро, защото ни мотивира да търсим решение. Така е и със самотата.
Добро нещо ли е самотата? Разбира се, че не – би отговорил почти всеки. Но следват и други въпроси. Възможно ли е самотата да бъде полезна? Може ли резултатът от нея да бъде добър? За да отговорим на тези въпроси, ще се опитаме да стигнем до нейните корени и източници.
Самотата е като болката. Неприятно чувство, от което бързаме да избягаме. Но тя, както болката, може да посочва проблем, който трябва да намери решение.
Ние сме склонни да търсим лекота и комфорт за душата си. И последният ни враг по този път е съвестта, която не ни оставя на мира. За хората, които имат от какво да бягат, самотата е опасно нещо, защото тогава оставаме насаме със съвестта си. Затова предпочитаме да се суетим… Само и само да не останем насаме.
Има обаче хора, които се отнасят към самотата по друг начин. Те я поглеждат в лицето и намират у себе си сили – често през сълзи – да започнат да отговарят на въпросите, които тя повдига. Това са зрели и силни личности, осъзнали, че проблемът със самотата се решава чрез уединение. И то уединение не със себе си, а с Онзи, Който има отговор на въпросите ни, Който единствен познава и може да изцели човешкото сърце.
Самотата всъщност изявява проблемите в живота ни. Тя разкрива пукнатините на сърцето ни: нашите слабости и онова, което не ни достига. В този смисъл самотата ни е нужна.
Жоел Макклур смята, че в сърцето на всеки човек има необхватна празнота, която се опитваме да запълним с шума, хората наоколо, заетостта, притежанията си и т.н. Според него самотата е сред основните заболявания в обществото ни. Ние сме пристрастени към шума. Нуждаем се от него. Защото тишината е зловеща, плашеща! Тя ни лишава от разсеяността на живота, която служи за обезболяване на усещането, че дните ни са празни и имаме много нерешени проблеми. Шумът ни позволява да живеем по ръба на отричането на тази истина. Той ни държи съсредоточени върху всичко друго, независимо какво е то.
Реакцията на човека към вътрешната самота показва същността му като личност. Често самотата е проекция на по-дълбок вътрешен проблем и нейната сила се определя от сериозността на проблема, към който сочи. Колкото повече и по-големи пукнатини има в сърцето ни, толкова по-отчетлив е гласът на самотата. Колкото по-незрял е човекът, толкова по-бързо бяга и се засуетява, когато усети призивите на съвестта си.
Не ме разбирайте погрешно – не пропагандирам самотата като някакъв идеал или нещо, което трябва да търсим изкуствено. Но съм убедена, че когато тя дойде и с нея настъпи дискомфортът, трябва да намерим у себе си сили да спрем и да се изправим пред въпросите, които ни мъчат, да ги осмислим честно и да започнем да ги разрешаваме.
Защо ни е страх да останем насаме със себе си? Защото ще трябва да се вгледаме в проблемите си и да осъзнаем, че от нас се изисква да се откажем от нещо, което много обичаме, или да излезем от зоната на комфорта, или да проявим решителност и да тръгнем срещу страховете си. Все трудни неща! Затова повечето хора мислят, че е по-лесно да избягаш.
Но какъв е смисълът да бягаме? Някой ден все ще трябва да останем насаме и да погледнем съвестта в лицето. Ако не тук, на земята, то във вечността.
Човекът, който има мир и ред в сърцето си, не се плаши от самотата. Всъщност самата самота не е толкова страшна. Страшно е това, което тя носи, а тя не идва с едни и същи дарове при всеки. На практика животът на човека, преди да усети самотата, определя дара, с който тя идва при него, ако дойде. И когато дойде, липсата на ред в сърцето ни веднага ще започне да крещи. Както и липсата на мир – по отношение на това, което сме, на стореното и непоправеното от нас. Всяка сълза, която сме причинили, всяка капка кръв, за която носим отговорност, и всяко друго извършено от нас зло започва да крещи за отговор, за разрешение, за отплата… А за да намерим решение, трябва да обикнем Онзи, Който единствен може да ни донесе този мир, и да извикаме към Него.
Самотата може да ни доближи до Господ
Когато човек усети самотата, погледне в сърцето си и се замисли откъде идва тя и защо, ако бъде честен към себе си, ще трябва да отиде при Този, Който има отговори. А всяко сърце, когато е честно към себе си, знае кой има отговори на всичките му въпроси.
Робърт Уейс говори за разновидност на самотата, предизвикана от загубата на значима връзка поради смърт или развод. Единственият начин, по който тази самота може да бъде облекчена, е като се намери друга, ако не по-важна, то поне също толкова важна по същността си връзка, за да се запълни празнотата, а не просто като се полагат усилия човекът да стане по-активен социално, на повърхностно ниво, не и дълбоко личностно. Добрата новина тук е, че съществува Един, Който е готов да отвърне на всеки, пожелал да общува с Него. Той е единственият, способен да намери решение на проблема с нашата самота.
Една от най впечатляващите истории, за които съм чувала през живота си, се случва в Англия през XVIII или XIX век. Става въпрос за диалог между двама души, който е траел три или четири минути и изцяло е преобърнал живота на един от тях.
Вдовица в траур пътувала във влака на връщане от работа. За своя изненада там тя разпознала известен християнски проповедник и служител. Побързала да го заговори и да сподели с него наболелия въпрос на сърцето си:
– Господине – започнала жената, – позволете ми да ви помоля за съвет. Аз съм християнка и преди години мъжът ми почина. Остана ни една дъщеря, която отгледах. Тя беше всичко за мене. Когато се прибирах от работа, тя отваряше вратата и казваше: „Мамо, ти се върна! Ела да вечеряме, аз те чаках!“. А вечер, когато си лягахме, я прегръщах и повтарях: „Дъще, колко се радвам, че те имам!“. Дъщеря ми почина преди няколко години и аз не намирам сили да преодолея това.
Проповедникът трябвало да слиза след няколко минути и след кратка пауза отговорил:
– Сега, когато се приберете вкъщи, кажете: „Христе Иисусе, толкова се радвам, че Ти ме чакаш!“. И когато си лягате вечер, също Му кажете: „Христе Иисусе, толкова се радвам, че Те имам!“.
След няколко месеца същият проповедник срещнал отново жената във влака, но не я познал, наложило се тя да му припомни коя е. Била напълно променена, върху лицето й нямало и следа от болката, нещо повече – то сияело повече от лицето на всяка друга жена във влака, която щяла да се прибере у дома, да приготви вечеря на семейството си и да седнат заедно на трапезата.
Като наскоро завършил семеен терапевт мога със сигурност да кажа, че промяната, която е настъпила у жената, не е възможно да бъде постигната чрез каквато и да било терапия, нито чрез някакво психотропно хапче. И десетилетна терапия не би могла да донесе дори малка частица от това, което Иисус Христос е дал на тази душа. Единствено Той е способен да подари такова освобождение и такава победа. Единствено Той! А дори и да има терапия, която донякъде да повлияе на такъв човек (забележете – не да възстанови, а да повлияе), тя ще въздейства дотолкова, доколкото сама отразява истината. А пълната истина е Иисус Христос.
Този принцип за възстановяване на човешката душа – чрез Господ Иисус – не е нов, описан е в Божието слово – в Псалмите на Давид, където той казва: „Бог въвежда в дом самотните, освобождава от окови затворниците, а непокорните остават в знойна пустиня“ (Пс. 67:7). И също: „Той настанява неплодната вкъщи като майка, радваща се на деца!“ (113:9).
Чрез уединението Бог завежда самотника в дом. Такива хора хвалят Бога! Но ако чувстваме, че сме оставени от Бога в пустинята, нека се запитаме дали не сме от непокорните. Някои може би биха се усъмнили в истинността на първия стих, който цитирахме, и биха отвърнали: „Аз нямам проблеми със себе си, нито бягам от това, което е в сърцето ми, нито се измъчвам от делата си, но се чувствам самотен, защото ми липсва близък човек в живота“. В тези Псалми на Давид обаче четем, че Бог се грижи и за хора с такива нужди, стига да не са от непокорните. Ако самотният човек реши проблема си с Бога, Бог от Своя страна ще отговори на всички други негови въпроси и нужди.
Според Питър Сюдфелд усещането за самота се появява, когато има неконтролируемо несъответствие между желаното и реалното ниво за близост и социално взаимодействие, когато желаното ниво надвишава реалното. Точно с това е свързано болезненото чувство за неудовлетвореност у самотника. Проблемът при самотата е не толкова в липсата на връзки с хората, колкото в липсата на близост. Човекът може да се намира сред много хора, да поддържа връзки с още повече, но да се чувства самотен, защото няма близост с тях. Ние се нуждаем не от контакти, а от близостта, която те дават.
Има обаче една близост, която е първостепенна в живота на всеки човек – близостта с неговия Творец. Когато тя е налице, Господ се грижи за всички други нужди на човека. Бог му подарява приятели, хора, които да го разбират, да му служат и на които той също да служи. Но парадоксално, понякога точно присъствието на хората в живота ни се оказва пречка, за да потърсим най-важното. Удовлетворяването на нашите второстепенни нужди като че ли ни подлъгва да мислим, че всичко е наред. Ако обичаме Господ обаче, Той е милостив да премахне лъжата от живота ни, за да осъзнаем истинската си нужда от Него. Голяма благост е проявил Господ към тези, към които е протегнал святата Си ръка и временно е прекъснал всякакви такива контакти в живота им. О, как са викали тогава те към Него и как са Го търсили! Как са оставали отново насаме с Него, как са се хранели със Словото Му, а после как са се радвали и на второстепенните неща, с които Той ги е благославял.
Можем да предположим, че още по-блажени са хората, прекарали месеци или години наред в пълна изолация по затворите! От душевна гледна точка мнозина ще се съгласят, че общуването между хората е като хляб за душата, ние не можем без него. Но вярвам, че и за този аспект на съществуването ни са валидни думите на Иисус Христос: „Не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божията уста!“ (Мат. 4:4). Стотици примери имаме за хора, които са били в пълна изолация години наред и са излезли обогатени, защото са се хранили с Небесния хляб. Отново искам да подчертая, че не пропагандирам търсенето на подобни изживявания, но когато това се случи в живота на вярващ човек, той може и трябва да го понесе (както когато земният хляб е оскъден или просто го няма) като победител. Ние имаме всичко необходимо, за да преминем през подобни периоди, като се храним с Небесната манна.
Един такъв верен християнин дори е нарекъл това време от живота си „меден месец с Иисус!“. А Кори Тен Бум добавя, че понякога си спомня с умиление за годините, прекарани в концентрационните лагери, защото никога повече не е усещала Господ така близо.
Самотата винаги е следствие на проблема
Истинската самота не се определя от това, дали сме успели да изградим добри взаимоотношения с някого. Проблемите в отношенията са само последица, те не са причина за самотата. Елена Сикирич обяснява това така – когато искаме да познаем истинските обич, приятелство, щастие, първо трябва да разрешим по-дълбоките въпроси, свързани с потребностите на душата ни. Тези потребности обаче не се определят от другите хора, от това, как те се отнасят към нас, а от начина, по който ние се отнасяме към живота, към другите хора, към заобикалящия ни свят. Те се определят от това, което излиза от сърцето ни. Следователно ние пораждаме самотата си. Тя е обусловена не от външни фактори, а от наши лични, дълбоки, неразрешени проблеми. Очевидно самотата не е външно явление, тя е вътрешна, наша, обусловена е от наши нужди. Затова решаването на проблема с нея не трябва да се търси на външно ниво (например като си намеря повече приятели), а на вътрешно – какво да направя, за да бъда добре в условията, в които съм сега, и смирено да чакам Бог да удовлетвори нуждите ми, ако Той сметне, че това е добро за мене!
Коренът на дървото
Ако имаме предвид едно от определенията за самотата като състояние, в което дълбоките човешки нужди остават незадоволени, можем да кажем, че след като е било отделено от Създателя си, творението е обречено на самота. И в деня, когато човекът е съгрешил, тази дълбока човешка нужда е спряла да бъде удовлетворявана. Адам и Ева са създадени с копнеж да принадлежат на Бога, но в резултат на греха този копнеж вече е останал без отговор. „Адам е станал субект в царството на сатана и е навлязъл в сферата на смъртта, тъмнината и хаоса. Вината и проклятието на греха са тежали върху раменете му“ – пише Е. Сикирич.
Тази авторка изследва и друга предпоставка, която изявява корена на самотата. Според нея ние често смятаме, че имаме необходимото за един щастлив живот – семейство, приятели… И ако изгубим всичко това, наред с болката ще изгубим и всяка надежда за добър и щастлив живот. Тогава съществуването ни би могло да се оприличи на игра на карти, при която победата зависи от една-единствена комбинация, други варианти просто няма.
Сикирич ни предизвиква да размислим дали нашето щастие наистина се изчерпва с това, което ни заобикаля и е извън нас. А има ли нещо у самите нас (придобито в резултат на изградените ни отношения с нашия вечен Творец, защото извън Него човекът намира у себе си единствено разочарование и смърт), което ще ни помогне да не полагаме основите на живота си върху временните неща? Или наистина сме дотолкова зависими от всичко, което ни допълва като личности и ни удовлетворява, че не бихме могли да продължим щастливото си съществуване, ако изгубим онова, на което толкова държим?
Всъщност не се ли случва често така, че преместваме центъра на тежестта върху нещо, което е извън нас? И то става толкова важно за нас, че неговата липса или загуба ни съсипва като личности. Изместването на центъра на тежестта върху земните неща, а не върху отношенията ни с нашия Създател (Който има отговори за всяка наша нужда) е гаранция за провал. От тук идват и самотата, и депресията. Те са резултат на неправилно решение, взето от самите нас. Но добрата новина е, че има решение за този проблем. Има Някой, Който е готов да ни посрещне и да ни избави и от това дъно, в което сме се озовали!
Алла Курудимова
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 1/2019 <<<
