Светлана Григорова
Четиво за12 мин

 Учението за Светата Троица

 

Учението за Светата Троица е основа на другите библейски учения. Самото то също произтича изцяло от Библията. Старият Завет е проникнат от идеята, че Бог е един. Виждаме я в Десетте заповеди: „Аз съм Господ, Бог твой, Който те изведох от Египетската земя, от дома на робството; да нямаш други богове освен Мене” (Изх. 20:2-3). За нея възвестяват пророците: „Но Аз съм Господ, Бог твой, от земята Египетска – и ти не трябва да познаваш друг бог освен Мене, и няма спасител освен Мене” (Ос. 13:4).

 В Новия Завет Христос отговаря на въпроса коя е най-важната заповед така: „Слушай, Израилю! Господ, Бог наш, е един Господ и възлюби Господ, твоя Бог, от цялото си сърце и от цялата си душа, и с целия си разум, и с цялата си сила” (Марк 12:29-30), а това е почти дословно повторение на Вт. 6:4-5. Христос се моли за учениците Си: „…да познават Тебе, единия истинен Бог” (Йоан 17:3). Ап. Павел в Листра (Деян. 14:8-18), в Ареопага (Деян. 17:22), в Ефес (Деян. 19:26) изобличава политеизма и проповядва вярата в единствения Бог.

 Според църковното учение за Бога Той е един, неделим по същност и троичен по лица – Отец, Син и Свети Дух. Още в Стария Завет употребата на множествено число, когато Бог говори за Себе Си при създаването на човека (Бит. 1:26), при объркването на езиците във Вавилон, при призоваването на Исая (Ис. 6:8), дава основание да се мисли, че така се изразява Неговото триединство. Освен множествено в същите стихове се употребява и единствено число, т.е. думата „Бог” се съчетава с местоименията „Наше”, „Нас” и т.н.: „След това рече Бог: „Да сътворим човек по Наш образ и по Наше подобие” (Бит. 1:26). Всяко от трите лица в Троицата е Бог.

Отец е Бог (Йоан 6:27; І Пет. 1:2). Божествеността на Отеца се обсъжда най-малко, докато за божествеността на Сина и Светия Дух има различни спорове.

Иисус Христос е Бог. Самият Иисус потвърждава това. Особено ясно Той разкрива, че е Бог, когато прощава греховете на парализирания човек: „…да знаете, че Синът Човешки има власт на земята да прощава грехове” (Марк 2:10). Христос казва за Себе Си, че ще съди хората по време на Страшния съд (Мат. 25:31-46). Той твърди, че е Господар на съботата, която е установена и може да бъде отменена само от Бога (Марк 2:27-28). Заявява също, че е едно с Отеца и който вижда Него, вижда Отеца (Йоан 10:30; 14:7-9), както и че е слязъл от небето (Йоан 3:13). Твърдението Му: „Истина, истина ви казвам: преди Авраам да е бил, Аз съм” (Йоан 8:58) говори за Неговото съществуване преди създаването на света. Фразата: „Словото беше Бог” (Йоан 1:1) подчертава божествеността на Словото (Христос). Иисус декларира най-ясно божествеността Си, когато първосвещеникът Го пита дали е Божият Син: „Ти рече. Казвам ви обаче: отсега ще видите Сина Човешки, седнал отдясно на Силата и идещ на небесните облаци” (Мат. 26:64). Иисус придава еднаква значимост на старозаветното Писание и Своето Слово, когато сравнява казаното на древните с онова, което Той заповядва на хората (Мат. 5:21-22). И не опровергава думите на Тома, когато Го нарича Господ и Бог (Йоан 20:28). Ап. Павел често говори за божествеността на Иисус (ІІ Тим. 4:1; ІІ Кор. 5:10 и т.н.). Възкресението на Христос е друго доказателство за Неговата божественост.

Светият Дух е Бог. Ап. Петър, когато упреква Анания, че е излъгал, нарича Светия Дух Бог (Деян. 5:3-4). Светият Дух притежава качествата, които принадлежат на Бога: всезнание (І Кор. 2:10) и вездесъщност (І Кор. 6:19). Той върши Божиите дела: новоражда човека (Йоан 3:8), предава духовните дарби на Църквата (І Кор. 12:3-13).

За обосноваване на учението за Триединството в Новия Завет може да послужи и фактът, че кръщението се извършва в името на Отца, Сина и Светия Дух. Думата „име” е в единствено число, въпреки че се изброяват три лица. Освен това в поздрава на ап. Павел в края на повечето му Послания тези имена са свързани: „Благодатта на нашия Господ Иисус Христос и любовта на Бога и Отца, и общуването на Светия Дух да бъдат с всички вас” (ІІ Кор. 13:13). Присъствието на трите лица е явно при кръщението на Иисус: Духът слиза като гълъб, гласът на Отеца свидетелства за Сина (Мат. 3:16-17). И трите лица на Бога се изброяват, когато ап. Павел говори за спасението: „А понеже вие сте синове, Бог изпрати в сърцата ви Духа на Своя Син, Който Дух вика: „Авва, Отче!” (Гал. 4:6). Връзката между трите лица на Троицата е изразена много ясно в Евангелието от Йоан. Отецът прославя Сина: „И сега прослави Ме Ти, Отче, у Тебе самия със славата, която имах у Тебе преди свят да бъде” (17:5). Христос прославя Отеца: „Отче! Дойде часът: прослави Сина Си, за да Те прослави и Синът Ти” (17:1). Светият Дух прославя Христос: „Той Мене ще прослави, защото от Моето ще вземе и ще ви възвести” (16:14). Синът е изпратен от Отеца (Йоан 14:24). Духът се дава от Отеца (14:16) и „изхожда от Него“ (15:26). Синът „изпраща Духа от Отец“ (15:26). Духът ще свидетелства за Сина (15:26). Христос казва: „Аз и Отец сме едно” (10:30).

 

 Учението за Троицата се оформя поради необходимостта от противопоставяне на редица ереси – арианство, евномианство, македонианство. При първите две се принизява положението на Сина спрямо Отеца, а при третата се принизява положението на Светия Дух спрямо Отец и Сина. На Първия и Втория църковен събор се формулира учението за единосъщието и равенството на Отеца, Сина и Светия Дух: една същност – ovusi,a и три лица – ~upo,stasij на гръцки. На Първия събор единосъщието на Отеца и Сина отстоява Атанасий Александрийски. На Втория събор защитници на единосъщието в трите лица на Троицата са кападокийските отци: Василий Велики, Григорий Богослов и Григорий Нисийски.

От тяхното учение за Троицата ще започнем краткия преглед на възгледите на няколко богослови от различни епохи. Трябва да се отбележи, че самата дума „Троица” се е употребявала и преди тримата отци. Първи говорят за нея Тертулиан и Иполит Римски. Според кападокийците отделните лица на Троицата са свързани с божествената същност така, както различните хора се съотнасят с универсалното понятие „човек”. Когато четем внимателно съчинението на Григорий Богослов, където той прави подобна асоциация, виждаме, че чрез този похват е оборен еретикът, който твърди, че Синът не е едно с Отеца, защото Отецът не е роден, а Синът е роден. За да убеди как това не е основание да се твърди, че Отец и Син не могат да имат една същност, Григорий Богослов дава пример с хората – Адам не е роден, а Сит е роден, но двамата имат една същност. Ето в какво вярва богословът:

 „Три са най-древните мнения за същността на Бога: безначалие, многоначалие, и единоначалие. Първите две са игра на ума на елинските синове. Защото безначалието е безпорядък, а многоначалието е възмутително. Ние обаче почитаме единоначалието… онова единоначалие, което представлява единодушие на волята, тъждество на движението към единство при Онези, Които са от Единия, така че Те, макар да се различават по брой, не се разделят по власт.”

Борбата с еретиците, едни от които твърдят, че Отецът, Синът и Светият Дух се различават по естество, а други представят Бога като Божество, което може да се нарича в различно време с различни имена – Отец, Син или Дух, – но всъщност е едно и също, изисква доказателства, че Отецът, Синът и Светият Дух наистина споделят една същност и са три лица на Бога:

„Когато Господ ни говори за Отеца, за Сина и за Светия Дух… Той няма предвид, че в първото, второто и третото… а че в светите имена ни е подарил познанието на вярата, която довежда до спасение… За всяка от ипостасите [лицата] възвестяваме отделно, но когато трябва да броим, няма да допуснем невежото изчисление да ни доведе до понятието многобожие. Когато се покланяме истинно на Бога, изповядваме различието на ипостасите и оставаме при единоначалието… защото в Бог Отец и в Единородния Бог съзерцаваме като че ли един образ, изразен в неизменността на Божеството.”

Василий Велики говори за различните функции на трите лица:

 „Светият Дух във всичко е неотлъчим и неотделим от Отеца и Сина… Заедно с Бога, Който разпределя действията, и с Господ, Който разпределя служенията, пребъдва Светият Дух, Който пълновластно управлява раздаването на дарбите… на всеки (І Кор. 12:4-6, 11)… Ние, които приемаме дара, преди всичко насочваме мисълта си към Раздаващия, после си представяме Изпращащия, а накрая – Източника на благата.”

При сътворението Василий Велики вижда „заповядващия Господ, съзиждащото Слово и утвърждаващия Дух”.

Григорий Богослов, когато посочва различието във функциите на ипостасите (лицата), говори и за вечността на Троицата:

 „Отец е родител… Който ражда и извежда безстрастно, извън времето и безтелесно; Синът е роденото; Духът е изведеното. Не можем да дръзнем да назовем това изобилно изливане на благостта, както се осмели да го нарече един от любомъдрите елини… поради опасението да не въведем неволно раждане и като че ли естественото и неудържимо изтръгване, което не е съобразно с понятието за Божеството. Затова, без да излизаме от дадените ни предели, въвеждаме Неродения, Родения и Изхождащия от Отеца, както казва самият Бог Слово (Йоан 15:26). Но кога е станало това раждане и намиране? Преди самото „кога”. Ако трябва да се изразим по-смело: откакто съществува Отецът. Но откога съществува Отецът? Никога не е имало време, когато Отеца да Го няма. Също така никога не е имало време, когато да Го няма Сина и да Го няма Светия Дух.“

Според Григорий Богослов различието в проявите на лицата или взаимното им съотношение поражда и разликата в техните наименования. Да бъдеш нероден, да се родиш и да изхождаш, това характеризира Отеца, Сина и Светия Дух, така че трите лица не се сливат в единното естество и достойнство на Божеството. Синът не е Отец, защото Отецът е един, но Синът е същото, каквото е и Отецът. Духът не е Син, макар че е от Бога, защото Единородният е един, но Духът е същото, каквото е Синът. И трите лица са единни по Своето Божество, а в Единното са три, според личните Си свойства… Божеството е неделимо в Своето триединство.

Григорий Нисийски разбира по същия начин учението за Троицата:

„Божеството изглежда разделено и се схваща като единство, различава се по ипостасите и все пак в Своята същност е неделимо.”

За разлика от кападокийците, блажени Августин говори не за единение между лицата на Троицата, а за отношения между тях. Тъй като по въпроса за Троицата Ж. Калвин се основава върху съчиненията на блажени Августин, ще посочим общото в техните възгледи и ще се опитаме да намерим различията. Първо трябва да се отбележи, че Калвин използва друга терминология. Това, което източните отци наричат „ипостас“, при Калвин е „subsistence“: „Тази дума означава пребъдващото съществуване, заключаващо се в единия Бог. Така че да се употребява тя вместо думата „същност” („essence”)… е абсурдно.”

На пръв поглед мнението на Калвин по въпроса за Троицата не се различава от възгледите на кападокийските отци:

 „Съществува една особена ипостас на Отеца, която обаче сияе в Сина. Оттук е лесно да разберем каква ипостас има Синът, която Го различава от Отеца. Същото е справедливо да се каже за Светия Дух. По-късно ще докажем, че Той е Бог, и в същото време сме принудени да го смятаме за различен от Отеца. Но това различие не може да се отнася до същността („essence”), защото тя е неизменна и неделима. Ето защо, ако се доверим на думите на апостола, трябва да направим извода, че съществуват три ипостаси в единия Бог.”

Но това е само първото впечатление. Според Калвин „лице“ или „ипостас“ е реалност, пребъдваща в същността на Бога, свързана с останалите реалности и в същото време различна от тях по своите особени свойства. Калвин цитира блажени Августин, но стига до изводи, които са различни от неговите. Както четем при И. Цоневски, блажени Августин „особено силно подчертава абсолютното единство Божие”:

„Тази Троица е един Бог и не изгубва Своята простота от това, че е Троица. Защото тази природа на благото наричаме проста не затова, че в нея има един Отец или един Син, или един Свети Дух; и не затова, че Троицата съществува само по име, без самостоятелност на лицата, както мислели еретиците савелиани. Но тя се нарича проста, тъй като онова, което има, е самата тя, с изключение на това, че се говори за всяко лице по отношение на

другите. Защото макар Отецът да има Сина, Той не е Син; и Синът има Отеца, но въпреки това Той не е Отец.”

Следователно триединият Бог има една същност, една природа, една божественост, едно величие, едно действие и една воля. Затова у Бога, трите божествени лица по отношение на света са едно начало, така че Неговото въздействие върху света е единно. Калвин се базира върху разсъжденията на блажени Августин, изложени в “Тълкувания на Псалмите”:

„Христос се нарича Бог по отношение на самия Себе Си, по отношение на Отеца Той

по отношение на Себе Си се нарича Бог, а по отношение на Сина – Отец. Понеже се нарича Отец по отношение на Сина, Той не е Син и Синът по отношение на Отеца не е Отец. Но поради това, че и Отецът, и Синът по отношение на самите Себе Си се наричат Бог, и двамата са един и същ Бог… Затова, ако говорим за Сина независимо от Отеца, е правилно и уместно да твърдим, че Той притежава Свое битие, от самия Себе Си и оттук е единствено начало.”

 

Ето как продължават разсъжденията на Калвин:

„Макар лицата да се различават като части от едно цяло, те съществуват в Троицата и не са възможни извън нея. Отецът не би могъл да бъде Отец, ако не е Бог, и Синът не би могъл да бъде Син, ако не е Бог. Затова казваме, че Божеството в абсолютния смисъл съществува чрез Себе Си. Синът като Бог, независимо от различието между лицата, притежава битие от самия Себе Си, но като Син Той произхожда от Отеца.”

При Калвин като че ли отслабва единението между лицата. Същността е една, но всяко от тях има самостоятелно битие. По-нататък той говори и за определена йерархия:

„Няма нищо недопустимо в това, в съответствие с йерархичния ред Отец да се нарича Бог по предимство. Защото Той не само поражда от Себе Си Своята премъдрост, а и се явява Бог на Иисус Христос, който е Посредник между Него и хората.”

Светлана Григорова


СПОДЕЛИ