Елена Качинска
Четиво за7 мин.

Живеем във време, когато не родителите, а младежите са поставени на пиедестал. На младите хора се дава първенство във всичко. Не беше така преди години, когато те се учеха от възрастните и ги уважаваха.

Сега, казват, науката е напреднала. Вижте колко открития, постижения, изобретения! Възрастните били изостанали, с остарели възгледи. Те не знаят нищо и това е причината да бъдат пренебрегнати. Подобно разбиране е проникнало не само в държавата, учрежденията и училищата, а и в семейството. Сбъдва се пророчеството: „Ще им дам момчета за началници и деца ще владеят над тях“ (Ис. 3:4).

Младостта е чуден период от живота, но уви, тя не е вечна. Минават години и всеки смъртен започва да остарява. Младостта е време за сеене, старостта – време за жътва. Словото Божие казва: „Каквото посее човек, това и ще пожъне“ (Гал. 6:7). Предстоящите години са отражение на изминалите. Ясно е предупреждението на Соломон: „Помни твоя Създател през дните на младостта си, докато не са дошли тежки дни и не са настанали години, за които ще казваш: „Няма за мене наслада в тях“ (Екл. 12:1). Есента е време за жътва – тя ще покаже дали има добър плод, или той е увехнал и изсъхнал, дали е силен и сочен, радващ сърцето на стопанина, или е изгнил.

Не е ли така и в духовния живот?

„Те и в старост са плодовити, сочни и свежи“ (Пс. 91:15).

Годините на старостта могат да бъдат свежи, ако в сърцето си имаме Този, Който е казал: „Аз съм Светлината“ (Йоан 8:12). С тази Светлина и смъртта не е страшна. Но за онези, които още не са се срещнали с Христос, старостта ще бъде непрогледен мрак и няма нищо по-страшно от това, да отидеш във вечността без Него!

Искам да споделя с Вас моите впечатления за чудния залез на безоблачно небе в живота на Яков. Преди раждането му Бог казва, че е обикнал него, а Исав е намразил. Защо? Защото Бог ни познава още преди да сме се появили на този свят. Той нарича несъществуващото съществуващо. Той е Алфа и Омега. Пред Неговите очи всичко е открито, отначало докрай. Затова е казано: „Които Той е предузнал, тях и е предопределил да бъдат сходни с образа на Сина Му“ (Римл. 8:29), „избрал ни е чрез Него, преди да бъде създаден светът…“ (Еф. 1:4).

Имаше време, когато прескачах разказа за живота на Яков. Не ми беше приятно да чета за неговите лукави постъпки. Сега в Писанието всичко ми е безкрайно скъпо. Господ ми откри дълбоката истина, че във всички случаи, когато се е умножавал грехът, Неговата благодат е преизобилствала! Кой е Яков? Това е всеки от нас. Бог ни вижда, потънали в нашите грехове – така, както е виждал и външната страна от живота на Яков. Но Бог не се ограничава с това. Той прониква много по-дълбоко. Сред лукавството и неправдата Бог вижда в сърцето на Яков жаждата му да наследи Божието благословение, което присъствало в живота на дядо му Авраам и баща му Исаак. Това благословение по право принадлежало на първенеца Исав, но той не се интересувал от него и не го ценял. На Господ било угодно да види в сърцето на Яков този копнеж.

Господ е намразил Исав не защото е бил по-грешен или по-лош от Яков, а защото в сърцето на Исав нямало стремеж към Бога. Всички мисли на Исав, всички негови интереси и желания били насочени към земното.

За да наследи Божието благословение, Яков действал неправилно, чрез лъжа. Но Господ го взел като глина в Своите ръце. Той е виждал, че от тази глина може да направи съд, в който Той да се прослави.

На всички ни е известна историята за живота на Яков, как той се възползвал от умората на Исав и купил от него първородството за една чиния леща, а после с лъжа получил благословението от баща си. Тогава Яков още не бил готов да употреби своето благословение и Господ го взел в Своето училище. Той трябвало да разкрие на Яков не само неговата нечистота, а и Своята безкрайна любов и благост към него.

Яков бил принуден да остави бащиния си дом и за да търси спасение от отмъщението на Исав, да бяга в Месопотамия при своя чичо Лаван. Бог пратил Яков в училище, където той прекарал 20 от най-добрите години на живота си. Тежки били тези години за Яков. Според собственото му свидетелство те минавали „денем в жега, нощем в студ“ (Бит. 31:40), докато пасял овцете на Лаван. Но Господ има свои срокове. Той не оставил и не забравил Яков и в определеното време му казал: „Върни се в… отечеството си“ (Бит. 31:3).

Яков се научил на послушание. Той взел семейството си и животните си, които придобил с работа, и тръгнал на път. Но когато наближил границите на своята родина, страхове и вълнения обхванали душата му. Тогава му казали, че Исав, като разбрал за идването му, е тръгнал да го посрещне заедно със 100 души. Яков видял в това явна опасност и извикал към Бога: „Избави ме от ръцете на брат ми!“ (Бит. 32:11). Той подкрепил своята молитва, като припомнил Божите обещания: „Господи Боже, Който ми каза: „Върни се в земята си…“ (ст. 9).

Когато разглеждаме внимателно живота на Яков, виждаме колко много несгоди и огорчения понася той. Целият му живот преминава в страх. Той се страхува от отмъщението на Исав, страхува се от преследването на Лаван, страхува се от отмъщението на сихемските жители. По-късно губи любимия си син Йосиф, когото „оплаква много дни“ (Бит. 37:34). Но „на онези, които обичат Бога и са призовани по Неговата воля, всичко съдейства за добро“. Яков никога не престава да обича Господ, въпреки че често в душата му проникват съмнения и страхове, които като облак скриват от него Божието лице. И Господ, Който извършва Своето дело в сърцето на Яков, като грънчар довежда действията Си докрай.

В живота на Яков, някога млад и своеволен, настъпва старостта. Идва времето на неговата кончина. И какво виждаме? Той се сбогува със своите синове и внуци. Ето, към смъртното му легло се приближава неговият любимец Йосиф със своите синове. Яков започва благословението си с чудни думи: „Всемогъщият Бог ми се яви в Луз – казва той, – благослови ме и ми каза: „Аз ще те разплодя“… Аз не се надявах да видя лицето ти, а ето, Бог ми показа и децата ти“ (Бит. 48:3-4, 11). Яков възлага ръце на главите на Ефрем и Манасия и призовава върху тях Божието благословение. Той казва: „Бог да благослови… Бог, пред Когото ходиха отците ми Авраам и Исаак, Бог, Който ме е пасъл, откакто съществувам до днес… Бог ще бъде с вас… Бог… Бог…“ (Бит. 48:15,41) – ето кой запълва сега неговата душа и всичките му мисли. Яков стои на прага на вечността и вижда не смъртта, а Бога, вечноживеещия Бог. Неговата душа, сърцето му и цялото му естество е изпълнено с присъствието на Живия Бог. Физическите очи на Яков са отслабнали и всичко земно е останало на заден план. На първо място е Бог – Яков съзерцава само Него и никого другиго. В Божието присъствие са се успокоили всички земни вълнения, изчезнали са страховете. В живота на Яков е настъпил последният му час, но какъв удивителен и дълбок мир изпълва душата му. Не за смъртта мисли той, а за Бога, за Божията вярност към него, за Божите изобилни милости и благословения. За тях той бърза да разкаже на всички, които остават.

Представям си живота на Яков като летен ден, с плуващи по небето облачета, които понякога скриват слънцето, а смъртта на Яков – като чуден залез на безоблачно небе: хоризонтът е толкова ясен, въздухът е толкова прозрачен, наоколо е толкова тихо…

И неволно усещаш полъха на онова Божие присъствие, което неизменно е обгръщало целия живот на Яков. Йосиф почувствал това и в благоговение коленичил пред Бога, в чиито ръце е животът на всеки човек и Който е способен от „нищожното“ да направи „скъпоценно“ за Своя слава. Това, което Господ е направил в Яков, Той иска да извърши във всеки от нас. Апостол Повел пише: „Който започна във вас доброто дело, ще го върши дори до деня на Иисус Христос…“ (Фил. 1:6). „Верен е Онзи, Който ви призовава, Който и ще извърши това“ (I Сол. 5:24).

Елена Качинска

 

>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 4/2023 <<<


СПОДЕЛИ