Всички обичаме семействата си. Грижим се за тях и се опитваме да изпълняваме ролята си на добри съпрузи, родители, деца. Невинаги се получава, но се стараем. Случва се да се изморим, да пуснем ръце и да си кажем: „Не издържам повече. Вероятно не съм създаден за това или просто съм неудачник“. В други ситуации обаче като че ли нещата се получават и ние започваме да вярваме в себе си и семейството си, без да осъзнаваме, че всичко това се дължи на временни и променливи обстоятелства като успех, здраве, красота, богатство.
Не знам кое е по-опасно: привидният успех или депресията поради провал. Но знам със сигурност, че всички опити да се изгради добро семейство без Бога или да има семейство извън Божието семейство, рано или късно ще свършат зле. Докато моето семейство е само мое, нищо добро не го чака.
Това, което казваме за личното спасение на човека – че не можеш да промениш живота си, без да го дадеш във властта на Бога, че трябва да развенчаеш своето „аз“, като позволиш на Бога да бъде твой Цар, е вярно и по отношение на семейството.
То няма да съществува, ако не го отдадем, ако не го посветим на Бога. Семейството, както го е промислил Бог, няма да се осъществи, ако не разберем целия мащаб на Божия план и не станем част от този план.
Изборът е прост: семейството може да бъде наша собственост, проява на нашия егоизъм или да стане част от нещо много по-голямо – съпричастно на Христовата църква и Божието царство.
Аз избирам втората възможност. Не мога да кажа, че с този избор всичките ни проблеми ще приключат. Но определено мога да твърдя, че такъв поглед към семейството в перспективата на Църквата дава вдъхновение и правилна посока на нашите усилия.
Неслучайно ап. Павел вписва темата за семейството в по-голямата тема за Църквата: „Тази тайна е велика; но аз говоря за Христос и за Църквата. Нека всеки един от вас така да обича жена си, както обича себе си, а жената да се бои от мъжа си“ (Еф. 5:32-33). Отношенията в семейството далече не са вътрешносемеен въпрос. Начинът, по който живеем в семейството, определя нашата позиция в Христовата църква и в Божието царство.
Отношението на Христос към Църквата е модел за всяко семейство. Само като Му подражаваме, като се уподобяваме на Него, можем истински да обичаме своето семейство.
Ние най-често изграждаме семействата си, като подражаваме на други, по-„успешни“ модели. Но апостолът ни призовава „да живеем в любов, както и Христос ни възлюби и за нас предаде Себе Си“ (Еф. 5:2). Павел повтаря три пъти: „както и Христос“ (Еф. 5:2,23,25). По този въпрос той не се позовава на личния си опит. От другите му текстове също не научаваме нищо за неговото семейство. Апостолът посочва Христос и Неговото отношение към Църквата като единствения истински ориентир.
Най-положителният пример за семеен живот и най-добрият съвет от християнски семеен консултант няма да заменят този ориентир за нас: обичайте „както и Христос“.
В това апостолско наставление намирам не само нова мотивация и добър пример да обичам повече семейството си. Тук виждам нов поглед към семейството, не толкова моето, колкото Христовото.
Трябва да обичаме своето семейство точно както „Христос обикна Църквата и предаде Себе Си за нея“ (ст. 25). Да обичаш семейството си, означава да го отдадеш, да го повериш, да го посветиш на Христос. Тогава то става църква – малка, но истинска църква. И това вече не е само мое или наше семейство, а семейството на Христос.
Не знам и не искам да знам никакви тайни и чудни рецепти, които биха помогнали на Вашето семейство да стане щастливо, защото не това е ценност в Божието царство. Но знам, че Вие разполагате с всички възможности за изпълнението на тази цел и те зависят единствено от Вашето решение да станете наистина християнско, т.е. Христово семейство. И знам със сигурност, че думите: „Обичайте… както и Христос обикна Църквата“ (ст. 25) могат да променят Вашия възглед за семейството и да Ви помогнат да видите особеното му значение като малка Христова църква.
Михаил ЧЕРЕНКОВ
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 2/2022 <<<
