Не всички хора, извършили нещо подобно, могат да говорят публично за това. Днес се срещаме с един необикновен човек: в миналото известен спортист, първи в Осетия майстор на спорта по джудо, кандидат за олимпийския отбор през 1980 г. – Артур Гулчеев.
– Артур, разкажете накратко за себе си. Как Вие – човек, на когото са възлагали големи надежди в спорта и е бил гордост за Осетия, – изведнъж сте се оказали с пет присъди?
– Тъкмо с олимпиадата започна всичко. Буквално дни преди състезанията ме оперираха от апандисит и се оказах зад борда на олимпийския отбор. Това беше голям удар за мене. Рухна всичко, към което толкова много се стремях. След като отпаднах от олимпиадата, се върнах от Москва в родната Осетия в страшна депресия. Веднага се намериха „приятели“, които оцениха по достойнство моите спортни данни и ми предложиха работа – да събирам дългове. А тъй като не всички длъжници се разделяха доброволно с придобитото, се налагаше да използвам сила. Така през 1983 г. получих първата си присъда за жесток побой над петима души. По-нататък всичко тръгна надолу. В затвора, докато доказвах своята правота, раних седем души. Разбирах, че след като изляза на свобода, няма да ме оставят на мира. Така и стана.
Година по-късно получих втора присъда – за убийство. Сега бях отговорен за два трупа. В онзи момент ми се струваше, че нямам избор: или аз – тях, или те – мене. Удивителното беше, че тогава ми дадоха само три години по алинеята за самозащита.
Освободиха ме през 90-те, когато навсякъде властваха банди. В криминалните кръгове вече имах определен авторитет, затова веднага станах активен участник в една от бандитските групировки. Занимавахме се с убийства и грабежи. След известно време за първи път опитах наркотици и неусетно за самия себе си станах наркоман. Честно казано, не искам да си спомням всичко това.
– В живота има различни ситуации, които ни водят към спонтанен избор или действие… Като говорим за отнемане на човешки живот, Вашето престъпление така ли беше предизвикано?
– Има една категория хора, които не са способни да убиват. Те живеят обикновен живот, на никого не пречат и искат на тях също никой да не им пречи. Но се случва и те да извършат престъпления. Техните постъпки обаче обикновено са случайни, понякога просто са резултат от инстинкта им за самозащита. В такъв момент се вдига адреналинът и човек не контролира себе си, нито своите действия.
Но в моя случай беше по-различно, аз изцяло планирах стъпките си и ми беше все едно дали ще убия един или няколко души. Вече бях готов и настроен за това. Ако човек вътрешно е съгласен да извърши престъпление, той рано или късно ще го направи. А ако си го извършил веднъж, у тебе се поражда увереност, че ще го направиш и друг път – когато се наложи. Бях толкова сигурен в себе си, че можех да принудя всеки да извърши това, което ми трябва. Бях дързък, млад, със силна воля и физика. Най-важното за мене бяха парите, колите, жените и наркотиците.
– А съвестта? Измъчваше ли Ви дълго след извършеното убийство?
– Съвестта не ме е измъчвала. Знаех, че ако ситуацията излезе извън контрол, ако противникът ми извърши и едно невярно движение, ще го убия. Така и стана. Не ме вълнуваше какво ще се случи с мене по-нататък. Но разбирах, че някога ще дойде време да отговарям за всичко това. Защото когато оставаш насаме със себе си, вътрешният глас не ти дава да живееш спокойно. Въпреки че вече бях осъден по законите на обществото и бях изтърпял своето наказание, от време на време ми идваше мисълта, че ме очаква и Божият съд.
– Артур, как смятате, каква категория хора могат да извършат убийство?
– Първо, такива, които са психично болни и неадекватни в своите действия. Други могат да убият спонтанно, случайно – те не са готови за убийство. Когато дойдат на себе си, стигат до състояние, в което са готови да признаят всичко, за да ги накажат. Но хората с характер като моя убиват хладнокръвно, уверено, с ясно съзнание какво и как да направят, при това без никакви угризения на съвестта.
– Нека се върнем към Вашата история.За какво си мислехте през първите пет минути след извършеното престъпление?
– Мислех за това, как да прикрия следите си. После се преобличах и спокойно, потънал сред тълпата, наблюдавах какво става.
– Как спяхте в нощта след убийството?
– На някого може да му се стори странно, но спях както обикновено. Тихо и спокойно. Едва след 20 години започнах да сънувам кошмари – виждах очите на своите жертви. Стрясках се от това, че някой ме души или преследва. Съвестта ми се пробуждаше, а това винаги се случва по Божия заповед. Бог дава на всеки шанс и на всеки – неговото време. На мене ми трябваха 20 години.
– Сега сте дълбоко вярващ човек, служите по затворите в Северна Осетия. А кога за първи път усетихте нужда от Бога? Как дойдохте при Него?
– Все по-често ме измъчваха страшни сънища: бях в гробища, виждах погребенията на убитите от мене хора или свои починали роднини, които ме викаха при себе си. Това не ми даваше покой. Лежах в затвора вече за пети път. По време на едно от преместванията в друг затвор смазаха и двата ми бъбрека така, че започнаха да отказват. Закараха ме в Московската област превит от болка. През нощта сънувах сън, в който двама мои починали приятели ме викаха и аз тръгнах след тях. Когато се събудих, разбрах, че скоро ще умра. Затвориха ме в „Червения лагер“, където със здраве като моето хората просто не оцеляват. Там си спомних, че мама ми беше подарила Библия. Трескаво започнах да я чета. Мислех си, че ако чета Божието Слово, няма да умра. Всъщност нищо не разбирах, но четях ли, четях. И оцелях. Тогава у мене настъпиха големи духовни промени. Разбрах, че има някаква сила, която дарява живот и спасение.
Когато излязох от онази бандитска среда, видях че има хора, които обичат истински и могат да обичат дори такъв като мене. Вече гледах на света с други очи. Бог започна да работи с мене.
Майка ми ходеше на църква. Аз тръгнах на богослужения заедно с нея. Опитвах се да ходя всяка неделя. Веднъж при нас дойде да проповядва Пьотър Луничкин. В края на службата той призова към покаяние. Честно казано, в онзи ден не смятах да се покайвам. Но когато той каза: „Нима в тази зала няма нито един смел човек, който иска да се покае пред Бога?“, всичко у мене сякаш се преобърна. Как така да няма смели? Аз съм смел. Помня как тръгнах от задните редове и излязох напред. Застанах на колене и когато започнах да се моля, изведнъж усетих какво дребно, мръсно и нищожно човече съм, което стои пред Божието величие. Това просто е невъзможно да се предаде с думи. Стоях на колене и молех Бога за прошка. В онзи ден за първи път почувствах, че съм свободен човек – все едно свалиха от мене някакъв товар на проклятие. За първи път от дълги години усетих истинска радост.
През 2002 г. приех водно кръщение. Оттогава се опитвам да живея с Бога и за Бога, да свидетелствам на толкова заблудени хора, колкото бях и аз преди.
– Артур, не мога да не Ви задам въпрос за съвестта. Вие говорите за новия живот, за Божията прошка. А какво ще кажете за съвестта? Трудно ли е да живееш с осъждане в сърцето?
– Разбира се, че е трудно. Особено когато осъзнаваш, че си лишил някого от възможността да се срещне с живия Бог. И започваш да съжаляваш, че си извършил такива страшни грехове като убийство.
Понякога ми се иска да отида при роднините на моите жертви и да им кажа: „Правете с мене каквото искате.“ Струва ми се, че така би ми олекнало. Защото онези, които съм убил, са били нечии синове, братя, съпрузи, бащи…
– Срещала съм немалко хора, които смятат, че за такива като Вас не може да има прошка. Откъде идва Вашата увереност, че Бог Ви е простил?
– Бог не просто е дошъл на земята в образа на Иисус Христос. Той е видял в какво греховно състояние е човекът. В Своето Слово Бог ни говори за всичко това подробно и достъпно. Докато четях Евангелието, разбрах, че трябва да се обърна с вяра към Иисус Христос и да се покая за греховете си. Направих го искрено и животът ми се промени напълно. Благодарен съм на Бога за това, че обича и мене – грешния и мръсния. Той ми даде спасение и нов живот. Подари ми служение: заедно с братята от Северноосетинската мисия посещавам затворите и свидетелствам на онези, с които заедно извършвах престъпления. Когато виждам как Бог върши Своето дело във мене и чрез мене, казвам: „Благодаря ти, Господи!“
Въпросите зададе Зарина Каирова
